Стихове от „Премълчаване на зимата“, новата книга на Валентина Радинска
* * *
Не, не ми се сънуват вече такива сънища…
Като дива лавина ме затрупва зимното ти мълчание.
Замръзват във въздуха имената ни, сред белотата затънали…
И няма нищичко за утеха, нито за упование…
Не, не ми се сънува… Искам въздуха рязък да вдишам,
да се събудя от този сън, и тъмният ден да засвети…
Думите пак да тръгнат към мен, да искат да ги напиша,
докато бавно сърцата им се измъкват от снеговете…
Да звънне над мен небето лазурно, с птици да ме залее.
Да тръпна, да ме пронизва любов, щом гласа ти дочуя…
И да лети душата ми срещу лятото, и да копнее…
Ще ме събудиш ли, Господи… Или и теб сънувам?
***
Сънувах, че гласът на тази нощ е пълен със щурци…
Сънувах, че се будя в утрин, от вятър разлюляна…
Сънувах, че заровила глава в небето, го слушам как шепти…
Сънувах, че… Но после се събудих. И тишината бе голяма…
Видях – снегът напредва, и бавно към сърцето ми върви.
Видях – отчаяната графика на зимата не може нищо да ми каже…
Видях – написано набързо стихотворение от птичите следи…
Видях – ветрее се тъгата ми, загърната в мъглите влажни…
И знам – така ще си остане снегът, без никой да го прекоси…
И знам – по хребетите на нощта ще слиза като сянка миналото време.
И знам – не може никой да посегне на думите и да ги разруши…
И знам – не може никой, каквото имам в мен, да ми отнеме.
***
Колко малко ми трябва – просто да чуя гласа ти…
Просто да се надигне тази топла вълна във сърцето.
И тогава да грейне денят, от сутринта навъсен,
и безмълвният, бавен живот да засвети…
Да кръжат покрай мен на земята жълтите звуци,
сенките им крилати по тишината да кацат…
Да тръпне тихо небето, и денят да се случи
от онези, в които думите нищо не значат…
Да се изгубя сред твоите неоткрити пейзажи…
Като зърна да се ронят тъмните ми въздишки.
Биографията на бялото да ми разкажеш,
докато от нощта не остане нищо…
Докато избледняват звездите в прибоя сънен,
докато птици безсънни в утрото звънко надничат –
колко малко ми трябва! – просто да чуя гласа ти…
Колко малко ми трябва… Но давам за него – всичко.
***
Само сянката ти ще премине през думите ми, само тя…
Като беглец ще прекоси подножието на стиха ми.
Само тя ми остана… И ще плъпнат след нея пълчища от самота,
но ще се скрия в съня си… А после – после ще съмне.
Ще съмне отвън, зад прозорците… А в изгрева ми стъмен
нощта своя марш безмилостен ще продължава…
И ще ме боли сянката ти, и ще е студено в мен,
и вятърът ще измерва с педи още колко мрак ми остава…
По-тежка от камък, по-тъмна от дълбока вода –
знам, ще се надигне душата ми, ще разтвори криле сломени…
И няма да ме настигнат пълчищата от самота…
А сянката ти – не помниш ли? – в стиховете ми е вградена…
***
И какво, ако вече не чувствам, че ми никнат крила?
И какво, ако сънища други и денем, и нощем, сънувам?
Аз от сутрин до вечер все нещо в живота римувам,
а твоята рима почти я забравих… Но какво от това?
И защо да я помня? Само думите жилави литнаха от пепелта,
там, където преди ти разгаряше тайни пожари…
Но те догоряха… И в обрасли със бурен олтари
се превърнаха дните ми, сякаш не е идвала в тях любовта…
Гледам как посред облак се дави уморена и тиха звезда…
Мъртъв вятър в градините тъмни мълчи… И повява
към сърцето ми хлад… Колко бавно нощта избледнява…
Колко бързо минава животът… Но какво от това…
