Из „Покаяние Господне“

Огнено бдение

По пълнолуние, точно в полунощ, изгрява Небесният портал
над черквата.Изпод плочата, пред иконостаса, възлизат
седемте безплътни сенки. Пред собата на сляпата светица
те се спират и потъват в синята прозрачност на полегналите
върху дъските окаяни посестрими на Стойна. Започва
Огненото бдение. И шестокрилите се спускат да лекуват
спящите жени. Тишината в храма също спи до майчината
гръд на Млечното сияние. Сънуващите без думи разговарят
на непознат за тях език. Огненото бдение продължава. Сляпата
светица бди. Премита плочника на храма, събира последните
остатъци от мрака, очаква Богородица на гости. И двете Деви
в сроднодушие – една до друга, в олтара коленичат за молитва…
Продължава Огненото бдение. Летящите на сън облитат
божията обител. Сънуват, че пресичат Звездния си път.
Душите им край тях на воля тичат. Играят на жумичка. Отново
са принцеси яснооки. Гонят се, задавят се от смях. Но утре
всички ще забравят всичко. И няма да запомнят нито звук
от копринения смут на тези седем шестокрили пеперуди…
Огненото бдение продължава. Едно гласче на сън сред
тъмното проплаква. Майка му се сепва, надига се
в постелята, не знае откъде приижда този плач… Но първите
петли го чуват и настръхват, след миг са нажежени до червено
и започват да изригват към небето озарените си гласове.
Настъпва Огнено затишие. Седмината разлистват свойто
шестокрилие и се завръщат в небесната гора. Бащата на нощта
отива да си ляга. Вощеницата отвън на път е да угасне.
Бледавината става виделина.Съвършената я няма. От юг
българският Йерусалим изгрява.

Сретение

Влизам в черквата на Преподобието, търся невидимия портал,
който никой не знае къде е… Минавам покрай иконостаса и
той тръгва след мен, аз вляво и той натам, аз още по-вляво
и той също, спирам озадачен, май не съм в черквата, с която
се познаваме… Поглеждам – стените са бели, варосани, няма
и помен от моите спомени, иконостасът е без икони, чака да
мръдна, за да тръгне с мен… Отгоре ненадейно се спуска
малка, гола електрическа крушка, която засиява в жълто
и започва да премигва… Примигне и спре. Спре, помълчи,
почака миг-два и пак… С разтреперан глас питам: „Стойничке,
ти ли си?“ Отвръща ми утвърдително, с ново примигване.
Изтръпвам. Онемявам като ударен от ток. Понечвам да ѝ кажа
нещо, но от устата ми не излиза звук. И крушката угасва.
Вървя в тъмното, сякаш я следвам в пълна слепота. Спирам
върху плочата с орела. Там изведнъж всичко невидимо става
предвидимо – от подземието бликва сияние… Отнякъде
чувам светоглас: Тук е входът към портала на Бялата светлина.
Изходът е в Палестина…

Изкупление

В двора съм, в черковния двор на Светията Гьорги. Появява се
рижо, босоного момче с препасана през рамото овчарска
торбичка, това е Кольо, от врата му висят – завързани с връв –
чифт стари цървулки… Появява се и ратаят Райчо, и още един,
който е клисар, гледам го – в зелен шлифер, закопчан догоре,
косата му е мръсноруса, пристегната с ластик. Казва ми:
– Добре си дошъл! – и ми подава десницата си, за да я целуна,
навеждам се, оказва се мазна. Обърсвам устните си с опакото
на дланта. Същият нарежда да се съберат всички деца пред храма,
щяло да има урок по поезия. В храма прииждат гости,
официални лица, клисарят е поет, реди столове на редички,
ще има голямо литературно четене в малката селска черква,
и милионерът Т.Т. е тук, и той е поканен, не знаех, че е прописaл,
влиза, оглежда и възкликва: „Тук не мога да чета, има конфликт
на интереси!“ Излизам на двора и се запътвам към съседната
сграда. Дървената ѝ врата е заключена. Подпирам я с рамо,
не поддава. Забелязвам, че е от две отделни крила. Натискам
по-силно едното. И влизам. И други тръгват след мен, един
подир друг. Среща ни тесен, здрачен коридор, без прозорци,
без светилник, но веднага от тавана към нас се спускат стотици
ръце, които се опитват да ни сграбчат. Чувам тупуркане зад мен.
Последователите ми бягат. От пода изпълзяват също ръце.
Отстъпвам назад. Стигам до вратата, но тя е залостена отвън.
Явява се клисарят поет и ми казва: „ Животът продължава
да ни живее. И ние не му трябваме, освен за свидетели…“

 Още за обиталището в Златолист и за силата на Преподобна Стойна тук

Предишна статияПтица, разказ от Бисер Тошев
Следваща статияНа кръстопътя, сред всемира…, нови сонети от Кирил Кадийски