Съновиденията на преводача

Откриваме рубрика „Сънописи“ с част от новите сънища на Огняна Иванова.
Тя преведе блестящо и виденията на неизвестния у нас руски гений Алексей Ремизов (1877-1957), смятан за наследник на Достоевски. Миналага година сънищата на Ремизов излязоха на български в книгата „Диханието на нощта“, на корица е една от рисунките на сънувача Алексей, обработена от художника Любомир Михайлов.

Зелена ливада. В средата – грамадна череша. С плодове. Но не са череши, а ноти. Висят и се поклащат. Духне леко вятър – чува се неземна музика.

Нощес ми откраднаха компютъра с последния, почти приключен превод – най-трудната книга, която съм работила: „Белият отряд“ на Конан Дойл. Голям рев падна при мисълта, че трябва да я превеждам отново, но после и насън се сетих, че беше откраднат един черен компютър, а моят е бял. Все пак посред нощ се събудих и станах да проверя дали компютърът ми е още на бюрото, както го бях оставила.

От друга опера: сънувах лъжица-вилица. От едната страна на прибора е лъжица, от другата – вилица. Удобно и икономично. Не смятах, че е измисляна някъде, но имало и такъв древен прибор.

Някогашна компания на съученици от френската гимназия ми дойде нощес на гости така, както летуваха едно време – към двайсетина души. В морската ми къща (не че я имам). Много се притесних, защото трябваше да ги нахраня с омлет, а имах само няколко яйца. Но преживях чудо: наблизо спря кон, а една от гостенките стана, приближи го и мина право през него. Беше изумително. Наскоро открила, че може да го прави. Омлетът беше забравен.

Поредно изобретение насън: слушалка на душа с три копчета и три струйника един до друг, на една глава: за вода, за шампоан и за гел.

С каквито другаруваш във фейсбук, такъв ставаш. Аз си имам и бърдъри. Който не е ходил в перуанските Анди, да знае, че е изгубил много! Нощес вървях по серпантини и каменисти хълмове да наблюдавам тамошните птици, но се явиха проблеми: метеж, навсякъде се носеха джипове с мъже в зелени униформи и оръжие, и се оказа, че те избиват ушатите сови!

Сънувах, че съм сама в една стая и влиза Борис Христов. Влиза, облечен в черни плюшени панталони и черна плюшена риза. Аз съм облечена по същия начин, все едно, че двамата сме кукловоди и не бива да ни виждат, когато „разиграваме“ куклите. Борис много ми се зарадва, аз също му се зарадвах и му казах: „Гледай ти, облечени сме като две черни котки!“

Сънувах, че са ме наели да гледам детето на Петър Стоянов, бившият президент. Момченце на 7-8 години. Беше с бежово сако и черни къси панталонки. Вървяхме по насип покрай железопътна линия. Детето се отскубна от мене и падна в дълбокия ров. Уплаших се да не го смачка влак, но влак не идеше. Един мъж вдигна падналото дете и се оказа, че то се е превърнало в риба. Обаче отваряше уста. Зарадвах се, че е живо и го прибрах в джоба си с надеждата, че ще се оправи. Обаче когато бръкнах в джоба си и извадих рибата, тя беше умряла и се превърна в мъжки часовник с каишка от кожата на змия. Треперех от ужас, но отидох при Петър Стоянов, за да му кажа за случилото се и да му дам часовника. Офисът му беше на площад „Великден“.

Сънувах, че между книгите в библиотеката стърчи щепсел и видях, че мъжът ми се върти там и по едно време се включи в щепсела. Реших, че така от някъде му дават някакви тайни указания, обаче се оказа, че той просто се зарежда по този начин, защото всъщност е робот.

Сънувах, че съм направила квадратна ръчна помпа, като голяма спринцовка, която, ако се опре в пръст или пясък и буталото се изтегли нагоре, вади куб със страна около 60 см и като се разпръсне изваденото, в него можеш да намериш разни съкровища, които са били заровени. За съжаление не сънувах местата с тези съкровища…

Сънувах хергиле от летящи коне.

Сънувах… Трудно е да глътнеш безопасна игла, дори затворена!

Сънувах, че са откраднали картини на Златю Бояджиев. Случайна намерих една, изпусната в планината. Малка, в рамка. На тъмносин фон – две изправени фигури, стъпили върху черна земя, като в мъгла. По-високата – мъж в тъмночервено; гледа към нас. По-ниската – жена в жълто, гола, обърната към мъжа и вдигнала ръце да го прегърне.И безплатно ми го даваха, и пак не се облажих.

Сънувах, че съм поканена от НАСА за изстрелването на ракети в Кейп Канаверал. Обаче, разбира се, изгубих групата и понеже местата бяха ограничени, не ме пуснаха на трибуната и нищо не видях. Попаднах междувременно в голям търговски комплекс, където се разбра, че като подарък от НАСА всеки гост може да си вземе каквото иска, без да го плаща. Изкуших се, взех да обикалям. Обувки, чанта, яке, скъп парфюм. Само че каквото и да вземех, някой от гъстата тълпа незабелязано ми го задигаше. Изчезна и личната ми чанта с телефона и парите ми. Накрая останах с празни ръце и по чорапи – някой си беше харесал собствените ми обувки. Такива работи. Но времето беше хубаво.

Сънувах, че се разхождам в Амстердам. По улиците вървяха само голи хора, спокойни и усмихнати.

Сънувах, че присъствам на интервю на Имре Кертес.
Той каза:
– Стар ревматизъм, ново интервю.
А журналистът го поправи:
– Не сте стар.
На което Кертес каза:
– Да, само дето познавах Марк Аврелий.

Нощес някъде в Германия попаднах на екзотичен ресторант, но
отказах да ям пържоли от крокодил. Мисля, че не сбърках.

То и какво друго да сънува човек в нощта на Хелоуин? Отварям очи – виждам през едната стена на стаята как по небето се носи облак. Заспивам. Отварям очи – виждам през другата стена ярко и близко до мен съзвездие – Квачката с пиленцата, Плеяди. Сън като наяве.

Сън: на сцената танцуват балерини в костюми на овце, с маски на лицата. Прави, с руно на гърба.

Сънувах, че съм в град Фрайбург. Българите, работещи там, го наричаха Райбург.

Сънувах, че участвам в полицейска операция под прикритие. Трябваше да избягаме от едно пълно с хора подземие, защото колегата му бил предупреден, че идват към нас, и той хукна, като ми извика: „Тъдаб, тъдаб!“, което на нашия таен език значеше: „Трябва да бягаме“.

Трилистна детелина… И да имате проблеми, сънищата ще оправят всичко. Нощес сънувах, че ще получавам три заплати. Една, защото аз самата работя. Втора, защото работя за началника си – за себе си, понеже аз съм си началник. И трета, като на подчинен работник, понеже съм си подчинена.

Не си изпускайте полет във Франкфурт – не само че наистина е чудовищно голямо летище, но и служителите там са невероятни груби: нямало какво да направят и с какво да ми помогнат, понеже съм била на 212 години. Sic! Опитах се да досънувам кошмара с надеждата да се измъкна, но не би. Останах си нещастна във Франкфурт.

Ужасен филм… Тоест, кошмар. Появиха се някакви огромни интелигентни червеи, които ядяха хора. Намърдваха се в къщите, като се измъкваха от дупки в креслата и креватите. Отначало малки, скоро ставаха гигантски. Нищо не можеше да ги прогони, от нищо не умираха. Тръгнахме да бягаме. По улиците имаше трупове, както и купища дрехи, останали без тела. Аз обаче реших, че не мога да се махна, без да си взема книги за четене. И какво се оказа? Червеите бяха изяли и всички книги! Намерих само едно томче на Жул Верн, но трябваше да тичам и да го стискам в ръка – червеите веднага изяждаха каквото човек пуснеше за миг или оставеше настрани. Какъв ужас да няма книги! Колко по-хубаво беше предната нощ, когато сънувах, че летя над морски плитчини, хванала се за дълго въже, вързано за голям балон, а в краката ми се плискат вълните…

Ако си гладен насън… Сънувах, че на двора растат чушки. Само че – пълнени.

Сънувах, че някой ми подари мрежа с едри, твърди портокали. Но когато извадих два в къщи, те литнаха като дронове. Както летяха и се въртяха, пръснаха се като гранати и оплескаха всичко в голям радиус – фойерверк от пулпа. Не знам кой ми даде портокалите, но оживяваха само ако аз ги пипна.

Щастлива бях, когато денем работех върху моя адаптация на специално подбрани истории от „1001 нощ“ – за пръв път в живота си една нощ сънувах, че пътувам с летящо килимче.

Още за сънищата тук И още за сънищата тук