За невъзможните превъплъщения на Станислав Памукчиев
Обичам автори, които избухват с творчестката си неочакваност и избликналата им съзидателна енергия се понася като висока приливна вълна от кръвна плазма и достига чак до слепоочията на Бога. Което докарва главоболие на Господ и го кара да се събуди.
Но това отскачане встрани от себе си го могат малцина, умеят го само най-недоволните от собствените си успешни летежи неспокойници. И в поетичното вълшебство, и в магичното музициране, и в рисковото рисуване – надскачат сянката си само онези таланти, чиято дарба не е талантец, а одарение свише.
Станислав Памукчиев е последният, най-пресен пример от святата хроника на случаите, при които мои съвременници мощно доовладяват пространствената си фантазия и тя изригва и помита всички натрупани представи за ценното и безценното в изкуството.
Художникът у Станислав вече не изобразява, не обяснява, не се събира със себе си, за да се опознава. Той не гледа както през годините, да се съхрани от хищните нокти на изкушенията и от привлекателните форми на нароените настроения. При него разрушителната сила на съзиданието вече е на друго равнище, непознато за повечето майстори, които са свикнали да се самоподражават цял живот.
За този творянин стъкленият паноптикум на света е изцяло натрошен и восъчните фигури на най-известните мижитурки са се самостопили, междувремието не знае къде да стъпи, подскача от крак на крак, за да не се пореже босите си копитца, само Боговото вдъхновение на обсебения от решителност и нереалности творянин го карат да изпитва мрачния възторг на предварителен победител. Защото знае какво е да загубиш, какво е да си сам, какво е ужасът да умреш неосъществен. Защото осъзнава онова, което мнозина не искат дори да знаят.
Памукчиев е зарязал памучената си одежда на сдържан стоик от сената на мъдреците. Той често е бил сред седящите сенки на предците, които чакат и мълчаливо гледат обречените, а те не ги забелязват. И ги е питал: къде е спасението – във войната между световете ли, във фалшивота мирно съжителство между бездушните и безутешните, или в окончателно озверяване и подивяване на планетарните човекоподобия?
За мислещия богоносец, отдаден на богознанието, наречено изящно изкуство, последният опит за спасение не е молитвата, а диалогът със Спасителя. За това Памукчиев като никога е рязък към свидетелите на всеобщото безучастие, но вместо изпод тогата си да извади остър меч, той издига във висините над нас няколко огромни йерихонски тръби.
От тези паралелни светове на художника, от неговите транс световни траектории, от всякъде струи страдание. Христовото страдание и отчаяние. Болката не е човешка, а Божествена болка. Защого пред очите ни се проиграва поредната възможност. А може ми не поредната, а последната…
Всички отчаяно се осланяме на Небесния Йерусалим, чиито видими и невидими крепостни стени Светлите сили отбраняват със сетни сели, на живот и смърт. Адът на небето е отражение на земността. Мастиленият мрак нахлува отвсякъде.Въпросът не е докога, а докъде?
Какво се крие зад тези мрачни мистерии на Памукчиев? Това е подземният вятър на времената. Неговият тътен остава нечут за мнозинството, но той е предметен тътен, напълно зрим, защото е замръзнал в непознато за човечеството измерение.
Глухият тътен остава нечут, както и тръпнещото, призивно, тържествено и тревожно бучение на небесните тръби, обявяващи края на умиращата ни цивизирация. И приветстващи новозаченатата, новопокръстената снага на общата ни душа.
Памукчиев ни показва поразяващи ума и безумието ни послания през тръбния звук на огромните си шофари. Те са насочените към Седмото небе, а призивните им пълнежи са изтъкани от най-фини трептежи. Някой, неизвестно Кой, непрекъснато ги надува и тези шофари не престават на бучат, не млъкват. Сякаш вече нищо не е същото, нищо вече не е относително, светлината вече е с отнета бързина, а протяжната еластичност на хронотопа виси на косъм над кладенеца на космоса.
Няма никакво съмнение, че Станислав дълго е отлагал момента
на това толкова категорично решение – да посегне към своя страшен, справедлив и гневен изказ. Изказ на превъзмогнатото отчаяние и на непревъзмогнатата скръб. Метафорите му са оголени като скелети на призраци, останали неочаквано безплътни, защото са осветени от изкуството му да сътворява неръкотворната топлина.
Разпятието е килнато, забравено в прахта на беззаветието, няма кой да свали от кръста Сина человечески, а Той, според изобразителя, е още жив. За него това не е Апокалипсис, а липса на минимум човещина.
Който мине през това изложение, осенено като чистилище, няма да го споходи нито утешение, нито ще го освободи от съмненията. Но ще озвъни съзнанието му до будност, ако не е трайно замърсено от зяпане на зрелища и лапане на летящи илюзии. Това чистилище не е обществена баня за общата ни съвест. Опрощението и присъдата са отделни за всеки.
