СЪВЪРШЕННАТА НАСТЯ, разказ от Миролюб Влахов – Миролич

Миролюб ВЛАХОВ е роден през 1956 г. във Враца. Завършил е механотехникум в Сопот и специалност „Българска филология“ във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“.
През 1979 г. е сред основателите  на Националния клуб на младия журналист и активен член на секцията  по журналистика на МХТИ във Велико Търново. Бил е член на СБЖ, откъдето се оттегля, след като престава да се занимава активно с журналистика.
Член е на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Както и на литературното общество Нова социална поезия.
Редактор е на сайта „Разказвачите“ и поддържа личен блог „Разказвачът“. Съредактор и съставител на „Любослов“ – годишник на Лигата на българските писатели в САЩ и по света – книга IX / 2020 г.
Автор е на книгата с нравствено-философски фрагменти и етюди „Време за отсяване“ (2012,2013), както и на сборниците с разкази „Непозната с розов билет“ (2012), „Някой зад прозореца“(2013), „Вечеря за пекинез“ (2014)и „Дълги улици“ (2015). За последните две е отличен на националния преглед „Голямата книга на малкия град“ в Бургас през 2015 година в категорията белетристика. През 2020 издава „Последен изпит“ – двуезичен (български и английски) сборник с разкази.

СЪВЪРШЕННАТА НАСТЯ

Адвокат Наско Асенов нямаше претенции към живота. Не че съвсем беше лишен от такива, но в общи линии вече бе взел от него онова, към което се бе стремял. А то не бе малко: да стане адвокат в ония години, когато дори само влизането в университета бе отвъд мечтата за повечето младежи, да се влюби и ожени за красива и от престижен род жена, да възпита и изучи по свой вкус децата си, да има хубав дом, вила и приятелска среда, в която да доминира.  Разбира се, беше постигнал и още много други неща, но той предпочиташе да казва, че ги е получил, дори когато наистина се бе борил за тях с каквото и както може. Едно такова признание бе несъмнено великодушие от негова страна – звучеше добре и добавяше привкус на някаква много специална екстра към успешния му живот. Именно към подобни екстри може би все пак още имаше стремление адвокат Наско Асенов, но, както и към нещата, които бе постигнал преди, и към тях той се стремеше елегантно, фино, без нервност и самоизяждаща амбиция. Каквото и да преследваше, Наско Асенов умееше да се наслаждава на постигането му.

Една такава екстра сега беше в обятията му. Беше съвършена. Наистина съвършена, не само защото така изглеждаше. Но Наско Асенов предпочиташе да я определя като „почти съвършена”. В този подход имаше класа и той допълнително се наслаждаваше на тази своя нагласа. Екстрата се казваше Анастасия Сотирова и беше дъщеря от първия брак на заместника на областния прокурор. Предпочиташе да ѝ казват Настя, не Нася или Наска, не дори и Ася. За последното все пак бе склонна на изключение, от което Наско Асенов се възползваше по-скоро заради своя специален статут спрямо нея..

Той прокара ръка по рамото ѝ, спусна я към кръста, задържа я в най-ниската точка на извивката, колкото да удължи удоволствието от следващия миг, когато щеше да я плъзне нагоре по линията на ханша. Тя лежеше съвършено гола с гръб към него, подложила под главата си изпъната ръка и отпуснала другата до гърдите си – знаеше, че той не обича да ги прикрива, въпреки че точно в тоя момент не бяха  пред погледа му. Преди да затихне ласката му, тя измърка протяжно и едва чуто, изчака ръката му да попие насладата от погалването, и изпъна тялото си, полуобърната  по очи, все още с гръб към него. Беше покана да я люби пак. Искаше я, но времето накъсяваше, не можеше да си позволи по-дълго отсъствие, въпреки че никой в кантората нямаше да пита къде е бил, у дома му още по-малко.

На няколко метра от тях беше ръба на скалния венец на платото над шосето за Варна. Мястото не бе по-голямо от хола в огромния му апартамент на Картала и бе почти непристъпно. Бяха избрали площадка с формата на полуостров над дълбоката двадесетина метра бездна. Ако се изправеше, Наско Асенов щеше да види от високото колите, които препускаха по главния път. Вероятно по права линия разстоянието бе повече от километър и до тях не достигаше нито звук.

Със сигурност нямаше как да ги забележи някой и откъм платото. Беше април и гората изглеждаше резедава и заинтересована преди всичко от себе си. Наско Асенов харесваше тези моменти. В това, че бе предпочел да доведе Анастасия Сотирова тук също имаше особен вид класа и той не искаше да мисли, че го прави само защото бе много по-опасно и трудно, дори неизпълнимо трудно, да се крият някъде по хотели и мотели. Самият той бе мъж за запомняне. Настя при всички случаи не бе жена за забравяне. Тук нямаше как да ги познаят. Твърде малка бе вероятността това да стане докато пътуваха по почти пустите пътища из околността – въпреки славата ѝ на съсредоточие на греха. Но дори и да се случеше, наоколо имаше няколко града, две съдилища и десетки кантори на адвокати и нотариуси – какво ненормално можеше да има в това адвокат и една  съдебна секретарка да пътуват някъде между тях в приличен час на деня.

Нямаше наистина време за пълна наслада, но можеше да я получи в някаква степен любувайки се на голотата ѝ, и на своята също. Той бе мъж, който харесваше тялото си, дори на тази възраст. Беше с осемнадесет години по-голям от Настя. Въпреки напълняването в кръста и раменете, изглеждаше твърде добре, за да изпитва скрупули относно мъжествеността си. Без да се извръща, лежейки, тя се намести странично в скута му и той усети хладната ѝ кожа, която се затопли, бързо и мамещо, от допира на телата им. Да, искаше я, още бе жаден за нея. Не беше женкар, никой не го смяташе за такъв, беше мъж с репутация и не мислеше, че трябва да я губи. Вече бе сменил няколко не по-малко оперени от Настя любовници. При това, при пълна дискретност.  Още не беше се наситил на дъщерята на Сотиров и това го навеждаше на мисълта, че остарява. Сигурно имаше някаква истина в това щом не му се започваше нова авантюра и още не се бе питал как ще си тръгнат един от друг с Настя.

Попи мириса на кожата ѝ, усещайки нейното собствено удоволствие от допира ѝ с надигащата му се мъжественост, и притвори очи. Така чуваше само призрачния шум на гората, глезена от лекия ветрец, и птичките. Песента им го успокояваше и му напомняше, че животът тече и, че по начало не е скъперник в даряването на удоволствия. Наистина бе достатъчно човек само да умее да ги вижда навреме и да не се страхува да ги взема, а в неговия случай, – и Наско Асенов се усмихна с притворени очи, докато вдишваше аромата на Настината коса, – и да ги получава.

Беше довел Настя гола. Преди това беше дошъл сам до площадката, внимателно избирайки пътеката между ниския храсталак в рядката гора. Не беше я водил тук преди. Четири години по-рано бе идвал с друга жена, но тогава не всичко бе така изпипано. Той също се учеше и бе открил, че нерядко удоволствието е по-скоро в подхода към тия неща, не толкова в същността им, поне за него самия бе така. На Настя ѝ харесваше всичко, което правеха. Той не бе убеден доколко и докога тя би била ненаситна в секса, но знаеше, че липсата на граница само по себе си също е рафинираност на отношенията между един мъж и една жена, не по-малка от тази на излъчването им – а те го притежаваха и двамата в достатъчна степен, за да е извън всякакво съмнение.

Мястото бе закътано. Застла одеялото – меко и ароматизирано, и подпъхна кутийката „Дюрекс” и пакетчето салфетки под него. Това, че не остави никакви други нужни неща – като кърпи или бутилка вода – му се виждаше донякъде прекалено, но очакваше по някакъв начин то да им донесе допълнителна тръпка. Върна се при колата, изведе Настя и целувайки се бавно и с нарастваща възбуда те се съблякоха. После я поведе за ръка гола през гората. През няколко  крачки спираха и се притискаха продължително и нежно. Сега, със затворени очи,  възстановяваше случилото се от час насам и си мислеше, че наистина нямаше защо да има кой знае какви претенции повече към живота.

Тя беше момиче, на което не бе необходимо да се обяснява. Всъщност, отдавна не беше момиче и  необяснимото бе защо още не бе омъжена. Той знаеше, че е на тридесет и четири, но никога не ú го каза. Както никога не говореха и за нейния любовен живот извън авантюрата ѝ с Наско Асенов. Във всеки случай, не бе тайна, че бе близка със Стилиян Генадиев, който имаше консултантска фирма, за която бе трудно да се каже какво точно консултира и кого, но бе видимо, че му носеше приходи. Още преди брака си – а той изобщо не бе така неизбежен, – Настя се държеше като зряла жена, която знае как да подреди личния си живот. Нямаше съмнение, че засега Наско Асенов бе на най-високото ниво в него. Те не обсъждаха и не говореха за нейния евентуален брак, както не говореха и за неговото семейство и предишните му връзки.

Усети тялото ѝ върху себе си и разбра, че е бил задрямал. Тя го покри с голотата си и той, без да отваря очи, се остави на насладата, леко движейки ръцете си по гърба ѝ и малко под него. Все така нежно – бе просто игра, а тя се любуваше на нещата без да театралничи – застана над него, хвана го за китките и го изправи. Целуна го още веднъж и той знаеше, че това е финалния акорд на днешната  им среща. Наведе се да сгъне одеялото, но Настя го изпревари и докато той събираше използваните салфетки – не бе Наско Асенов човекът дето ще остави на мястото на прелюбодеянието каквито и да било следи и доказателства, особено ставащите за ДНК-проба, – тя го развя над главата си, въртейки се в кръг, забравила за бездната зад себе си. Той застина, любувайки се на изваяното ѝ тяло. След това пристъпи, за да я придърпа и усети още веднъж съвършенството ѝ. Очите ѝ блестяха меко, кожата ѝ искреше срещу светлината, зърната на гърдите ѝ и кафявото около тях – бе почти шоколадово кафяво, – които така набъбваха при възбуда – мамеха ръцете му. В този миг тя залитна, замаяна от въртенето, и изтърва одеялото. То кацна леко зад нея, но в следващия  момент се плъзна като шлейф към ръба на пропастта и изчезна. Двамата се засмяха и тя се отпусна в ръцете му:

–  Загуби одеялото, адвокате.

–  Какво пък, само едно одеяло е.

–  Малко ли е? Какво ще обясниш на госпожа адвокатшата?

–  Нищо. Тя и така няма да попита.

–  Все пак загуба е.

–  Е, не е като в съда.  А и онова, което беше върху него до преди малко, е още тук. Това е важното.

Удиви се колко далеко се оказа колата. Водеше я обратно към нея и този път и двамата вървяха доста по-уверено. Тя избързваше пред него и се извръщаше без да спира, знаейки, че така изглежда още по-неустоима. Не можеше да си позволи да разваля удоволствието ѝ, ако постоянно я догонваше, прегръщаше и притискаше, щеше да е твърде инфантилно, макар и възбуждащо. Беше оставил колата прикрита в шумака около едно от местенцата, които от десетилетия бяха оформили тук поколения прелюбодейци. Беше хубава кола, двегодишен ситроен С4, и Наско Асенов никога не бе смятал, че е сгрешил с покупката му. Можеше да вземе и по-малката версия С3 или по-голямата С5, но той харесваше именно тази. Беше избрал цвета – миши, но с по-светъл нюанс, – и бе платил допълнително за това. Тапицерията бе в тон и с таблото, което вечер приятно светеше с безбройните си лампички и оставяше в него впечатление, че е собственик на  цяла вселена.

Настя стигна първа и той видя как се опита да отвори задната врата, където бяха дрехите им и как изведнъж писна алармата, разцепвайки тишината на априлския ден. Инстинктивно понечи да я изключи, но в ръцете му се оказаха само полупразната кутийка с презервативи и топката смачкани салфетки. Сети се, че бе оставил вътре ключовете, и взе последните крачки до ситроена осъзнавайки, че по някакъв нелеп начин, той се бе самозаключил.

–  Заключено е – опита се да надвика алармата Настя и Наско Асенов едва се сдържа да не я скастри. Нищо чудно наблизо да имаше някои други като тях. Можеше да са се появили пастири или да мине някоя кола горе по шосето, отвъд ливадата.

–  Чакай, отдръпни се!

Той я отдалечи от колата. Двамата се отразяваха в тонираните стъкла, храстите и клоните на дърветата, късчетата небе над тях, също. Трябваше да изчака 90 секунди и да се моли писъкът на мелодията,  която така старателно бе избирал в представителството на ситроен, да не привлече някого. Двамата изчакаха алармата да замлъкне, втренчени в отразените си фигури. Тя наистина бе красива, дори и така – недоумяваща и объркана, – може би защото още не бе я завладял страха от ставащото.

– Не мърдай! – нареди Наско Асенов и, без да се обръща да се увери дали ще го послуша, пристъпи към ситроена. Хвана се, че го прави на пръсти и изведнъж се почувства едва ли не гений, че все пак бе направил компромиса да не си оставят и обувките в колата. Тя бе страхотна с тези  високи обувки с открита платформа и каишка зад глезена, с дългите си крака и тежките, но не чак толкова едри гърди.  Тяхната неотразимост идваше повече от формата и това, че още стояха стегнати, но не по гимназистки, въобще изглеждала ли бе някога като гимназистка тази Настя, а не от големината им. Той си каза, че дори и след това, което се случваше в момента, си струваше да е с нея. Не, не остаряваше, просто не прахосваше подареното от съдбата, мъжете не остаряваха покрай жени като Анастасия Сотирова.

Колата бе празна. Той заслони ръце и, като внимаваше да не я докосва, старателно надникна през всеки от прозорците. Да, празна беше. Напълно празна. Нямаше ги дрехите им, чантите, телефоните.  Липсваше дори шишето литър и половина горнобанска вода, която бяха купили на излизане от Велико Търново от бензиностанцията на Лукойл преди Малък чифлик.

Това  беше нелепо. Беше гадно. Наско Асенов знаеше, че такива неща не се случват на хора като тях. И не защото бяха красиви и успешни. Не, не  заради това. Просто такива неща не се случваха на тези, които посещаваха платото. Малко ли двойки бяха срещали из пътищата наоколо? Той поне не беше чувал за нещо такова досега. В тая среда имаше правила и принципи по-железни от най-съвършените закони и основното в тях бе именно анонимността и неприкосновеността на другите, независимо от силата, сгодата или каприза на случая.

–  Какво е станало? – запита Настя.

– Не знам, но нещо е станало.

– Защо е заключена? Сигурна съм, че не я заключи. Видях, как пъхна ключа под стелката.

– Обрали са ни.

– Как така са ни обрали! – гласът на Настя  доби едва доловима настръхналост. – Тук не стават такива неща, знаеш.

– Знам, но са ни обрали.

– Как ще ни оберат, когато колата е заключена. Драскотина няма по нея, не сме чували алармата.

– Сега е заключена. Преди не беше.

– Какво, по дяволите, става тук, адвокат Асенов!

Тя почти извика, но сякаш не му достигаше сила, гласът ѝ остана пресипнал, само дрезгавината му бе по-изразителна. Стоеше права и гола и продължаваше да бъде изкусителна и почти съвършена. Той забеляза, че неусетно бе застанала разкрачена и леко приведена в раменете, по-скоро заради недоумението, което постепенно изпълваше  очи ѝ.

– Не мисля, че знам. Виждам само, че колата е празна и заключена.

– Искаш да кажеш, че ми няма дрехите и телефона!  И чантата ли няма?

– Нищо няма. Даже водата са взели.

Тя сбърчи вежди и сложи пръсти пред устните си като че ли сама си повеляваше да млъкне.

–  Направи нещо, адвокат Асенов!

– Дръпни се! Скрий се в храстите и не излизай!

Наско Асенов се наведе и вдигна камък колкото юмрук… Повъртя го в ръцете си, въздъхна, пристъпи към колата и трясна камъка в стъклото на шофьорската врата. То цъфна в ситна плетеница, но остана хлътнало и още цяло, закрепено от невидима мрежа. Алармата писна, стори им се много по-силно от преди. Погледна към Настя, тя не бе мръднала от мястото си. Наско Асенов се наведе и взе отново камъка. Този път той направи дупка в плетеницата и тупна върху седалката. Алармата продължаваше да вие. Той грабна парче изсъхнал клон и заудря, къртейки парчета от стъклото. То се посипа смляно по седалката и краката му. Провря ръка, отвори вратата и изключи алармата. Ето така навярно ставаха кражбите – беше успял да отвори колата си и да спре алармата за по-малко от минута. Някои го правеха за секунди и не чупеха стъклата. Не беше адвокат Асенов човек, който ще се предаде.

Настя отвори задната врата и припълзя вътре, плъзгайки длани по тапицерията и търсейки следи от дрехите и нещата им. За миг на Наско Асенов му се прииска да се дръпне встрани и полюбува отзад на гледката на коленичилата на седалката Настя. Подозираше, че си заслужава. Смете парчетата стъкло и отвори жабката. Там имаше друг телефон, само негов, много негов, много личен телефон, дори на Настя не бе казал още номера му, въпреки че тя знаеше за него. Но и жабката бе празна. Нямаше нищо, навигацията също. Нямаше го и куфарчето с документацията от някои дела, която винаги носеше със себе си, особено пък в случаи като този, когато трябваше да имитира пътуване между градовете и съдилищата.

Но поне бяха отворили колата. Той седна отпред, тя по диагонал отзад. Виждаше гърдите и лицето ѝ, по което вече пълзяха паника и гняв.

– Направи нещо, адвокат Асенов!

Гневът беше за него.

–  Правя! – отвърна той.

Никога не бе разбирал от коли, въпреки че беше отличен шофьор. Някъде под таблото трябваше да има кабели и ако беше батман или терминатор, даже прост чиновник или работник, ако беше, той трябваше да може да ги намери и свърже, за да запали мотора. Таблото беше капсулирано и той само го опипваше с треперещи пръсти. Трябваше да го разбие. Скочи. Пожарогасителят! Багажникът бе празен. Всичко бяха взели. И лулата за резервната гума и самата гума, триъгълникът също. Бе останал само с триъгълника на потресената Настя – елегантен и едва загатнат. Това не беше ли знак от съдбата? Не беше ли странен знак! Не бяха ли всички знаци от съдбата така странни? Можеше ли да го разчете? Докопа пак камъка и блъска с него докато надъвка и нагъна капака под волана, но все пак накрая успя да го събори и откри сноп кабели и куплунга, с който се закопчаваха за таблото.

Господи, та това бе цяла централа. Кой за какво служеше и къде отиваше! Нямаше да се откаже. Не и сега, не и след всичко, което бе станало, не и със съвършено голата Настя на задната седалка. Все щеше да се оправи някак с каското. Дори и гол, можеше да се прибере, стига да извадеше късмет и да успее да се придвижи до някой приятел – може би  до Сотир. Идиот! Какъв Сотир! Сотир Сотиров отдавна не бе просто приятел, само че не знаеше – той бе бащата на онова там отзад на седалката. А може би до Цеков или Литаков. Трябваше да чака до вечерта. Тя също. Трябваше да измислят нещо, за да се махнат оттук. Или поне да успее да намери нужните кабели и да запали колата. После щяха да се успокоят и да изчакат да се смрачи. Можеше дори да се налюбят още веднъж. Щеше да е страхотно. И много възбуждащо, несъмнено. Щяха да го запомнят със сигурност. Той нямаше още много време за трупане на спомени, нейните сега започваха. Освен това, защо им бе да измислят обща легенда? Нямаше да се наложи – всеки щеше да измисли нещо за себе си. За нея даже щеше да е по-лесно, все пак тя не бе семейна жена.

Не успя да налучка кабелите. Никой не даваше искра както бе виждал по филмите. Той намери ръчката за капака и я дръпна. Просто щеше да види какъв е цвета на кабелите от акумулатора, не трябваше ли да са еднакви с тези, които идват до таблото. Вдигна капака. Акумулаторът го нямаше… Сети се, че алармата бе с независимо захранване, още една от незначителните екстри, които го заобикаляха.

Всъщност, нямаха шансове да се измъкнат оттук, дори по мръкнало. Сега, вместо кола имаше една луксозна и ненужна екстра. Беше екстра на лизинг, за разлика от тази другата отзад – голата и почти съвършената Настя. Тя беше овладяла гнева си Искаше му се да не е толкова спокойна и чакаща, толкова близо и толкова гола. Искаше му се да се развика, да изпадне в истерия, да се разплаче. Защо не го обвинеше в нещо – некадърност или страхливост, защо не му кажеше, че е похотлив глупак, който още си мисли, че е мъж за обладаване. Или с репутация.

– Направи нещо, Наско Асенов! Тук ли ще замръкнем? Сигурно отдавна е минало дванадесет.

– Да, сигурно. – После я погледна и понечи да слезе. – Ти остани тук! Ще се върна.

Да, поне репутация още имаше, само тя май му оставаше – една гола репутация, не толкова съвършена, но надеждна все пак:

–  Стой тук и не излизай от колата. Заключи се!

–  Какво да ѝ заключвам на тази разбита кола.

–  Колата е моя грижа. Ти чакай, ще се върна.

Той погледна ожулените си от храсталака крака. Видяха му се бледи и клющави. Нейните все пак бяха по-стегнати. Тръгна. Само на километър или два трябваше да е пролетния скаутски лагер. Как не се бе сетил, че там комендант е бойният му другар от школата за запасни офицери в Плевен Асен Мурлев. Дори адаши се наричаха. Подиграваха го, че не е Мърлев, а Мурлев.  Наско Асенов обаче никога не го бе подигравал. Е, не беше го и защитавал особено усърдно, но наистина не го бе подигравал. И знаеше, че Мурлев – ах, мой Мурьоначек такой! – още му е благодарен за това. Сега Мурлев бе спасението.  Даже щеше да се зарадва да го види. Ей, Мурлев, мърляч такъв, посрещай стария си боен другар, изпаднал в беда по време на мърляне из тези едва съвзели се от зимата гори.

Настя го настигна. Беше зачервена, по тялото ѝ личаха дерюги от ласките на гората.

–  Не помисляй да ме оставяш сама, Асенов! Как посмя!

–  Не те изоставям. Просто отивам за помощ!

–  Каква помощ! Ти луд ли си? Гол голеничък си като бебе.

–  И ти!

–  Има разлика.

– Каква? Ти по-малко гола ли си? Не ми се струва да е така.

–  Не се заяждай, Наско Асенов. Не искам да съм сама. Идвам с теб.

–  Не се заяждам. Мисля за теб.

– Във всеки случай, на мен по биха се зарадвали, ако ме видят да бродя гола из гората, за теб не съм сигурна.

Права беше. Това момиче все пак сигурно се страхуваше. И наистина се държеше храбро. Тя не би го изоставила. Той се спря, притегли я и се опита да я целуне. Тя откликна вяло, но не враждебно. Осъзнаваше, че всъщност бе студено, едва ли имаше повече от двадесет и пет градуса и скоро щеше рязко да захладнее, все пак бе април. Трябваше да направи нещо. Трябваше да я спаси. Но за това бе необходимо първо да спаси себе си.

Вървяха в края на гората, но достатъчно навътре, за да не ги забележи случайно някой. След десетина минути тя опря до шосето, те се прехвърлиха от другата му страна, малко по-късно още веднъж обратно, и спуснаха към североизточния скат, където скалният венец се губеше. Малко по-надолу беше скаутския лагер. Как наистина, как не се бе сетил, че сега е ваканция и че тук има лагер? Той бе мъж с приятели и това бе достатъчно. Мурлев нямаше да го издъни. Мурлев щеше да мълчи и пази тайната му. Даже щеше да е горд, че знае такава страшна тайна. И щеше да намери дрехи и за него, и за Настя. Или може би първо за него, а после той сам щеше да се погрижи за Настя. Нужна бе дискретност. Само трябваше да я убеди да го изчака по-навътре в гората, дори и да се наложеше да се връща по тъмно. Всичко щеше да се нареди, животът щеше да му го даде.

На триста метра от скаутския лагер Наско Асенов предложи да спрат и починат. Приседнаха в плитък  валог. През върхарите, в ниското, се мяркаха покривите на лагера. Тя го изслуша  затихнала, дори не смееше да диша. Не беше сигурен, че му вярва докрай. Вероятно не бе сигурна, че планът ще успее. Вече бе осъзнала, че нямат друг изход. Той изчака още минута докато тя кимна:

– Да, добре, върви. Тръгвай!

Адвокат Наско Асенов се надигна и тръгна. Беше уморен. Краката го боляха, раничките по тялото смъдяха, тук-таме беше ожулен до кръв, очите му пареха. Но той тръгна.

Запасният капитан Асен Мурлев попълваше графика за дежурствата, когато някой припряно почука. Още преди Мурлев да отговори с тренираното си забавено и авторитетно „да”, вратата се отвори рязко и вътре влетяха няколко момчета и момичета.

– Господин комендант, господин комендант! В гората има човек! Дебне ни!

Мурлев опита да ги успокои. Едно от момичетата изтърси:

– Но той е гол, господине! Гол е!

Комендант Мурлев се вцепени. В този момент в стаята се появиха  две учителки:

– Защо? Защо! – развика се едната. –  Защо го гледахте? Нали е гол! Как така ще го гледате! Не трябва да го гледате! – извиси фалцет тя.

В коридора се събираха скаути. Мурлев чу как един от командирите се разпореждаше никой с нищо да не издава, че от лагера са забелязали голият мъж, за да не го подплашат и да не избяга. Трябвало да направят хайка и да го хванат, а в такава ситуация изненадата била решаващо оръжие.

–  Може да е воайор, щом е срещу спалнята на момичетата.

–  Или перверзник!

–  Изнасилвач е, те така правят изнасилвачите.

– Ами ако е избягал престъпник от затвора в Търново?

– Глупости! Отървали са някой от лудницата  в Церова Кория…

На комендант Мурлев му трябваха десет минути да овладее положението. Главата му бучеше. Междувременно потвърди командата всички да се държат така сякаш нищо не е станало. И се обади в полицията. После лично се зае да провери как стоят нещата и отиде с учителките до спалното. Дълго се взира през пердетата навън към гората.  Не можа кой знае какво да види, но там като че ли наистина имаше човек и този човек май бе наистина гол. Що за идиотщина бе това?

Същото се запита и дежурния прокурор, когато му поискаха да разреши акция за залавянето на опасния перверзник, криещ се в гората над скаутския лагер. Дотогава денят на Сотир Сотиров бе вървял скучно, но това вече изглеждаше интересно. Едва ли бе убиец, по-скоро някой откачалник. Малко ли народ бе изпушил напоследък. Сотир Сотиров издаде разпореждането и след кратко колебание реши сам лично да наблюдава акцията.

Още преди полицаите да пристигнат обаче един от скаутските момчешки отряди атакува. При това, без да изчака разрешението на коменданта Мурлев, дори без неговото знание реши да атакува отрядът. Нямаше и как да го получи, защото  през това време, в компанията на учителките, той продължаваше да се взира през пердето към гората. И от прозореца видя как момчета се пръснаха във верига и потънаха между дърветата.

Мурлев се втурна обратно навън. Отново бе на път да изтърве положението. В този момент пристигнаха полицаите. Ле-лее! Работата май бе по-дебела отколкото му изглеждаше на запасния капитан и комендант на скаутския лагер Мурлев. Беше дошъл  самият заместник-областен прокурор с дузина полицаи. Мурлев с пресъхнало гърло докладва, че един от скаутските отряди е проявил завидна смелост и влязъл в гората да провери наистина ли там се таи някой маниак.

Комисарят се намръщи, но нареди на двама от полицаите да тръгнат след скаутите – за всеки случай, – а останалите прати към ония двеста-триста метра, където венецът на платото се губеше. Само оттам можеше да се измъкне този мистериозен мъж.

Минута след това от гората се изтърси цяла кавалкада скаути, сподиряни от двамата полицаи. В средата на гълчавата, чисто гол, мръсен и изподраскан, вървеше добре сложен, макар и на години, мъж. Беше накачулен от скаути. Командирът на отряда гордо предвождаше шествието. Това бе подвиг и той го знаеше. Всички го знаеха. Нямаше как да не е подвиг това да заловят гол мъж в гората срещу момичешките помещения на лагера. Подвиг си беше, не ще и дума. И то какъв!

Адвокат Наско Асенов пристъпваше смирено. Сам не бе разбрал как го хванаха. Те бяха момчета,  като невестулки се шмугваха из гората, и той съобрази, че няма как да им избяга. Освен това, нямаше и защо. Та нали тъкмо при Асен Мурлев щяха да го заведат те, не при някой друг, а той това искаше. Клечейки повече от час там, в храсталаците, не бе успял да измисли как да се свърже със стария си боен другар. Оставаше му да разчита на късмета си. И той бе проработил най-накрая. Сега Наско Асенов крачеше сред скаутите и не се срамуваше от голотата си. Беше мъж с мисия. Именно от него чакаше спасението си една жена.

– Как не ви е срам! Що за идиотизъм! – извиси  глас мъжът до цивилния крайслер и Наско Асенов смътно отбеляза, че този гневен тенор му е познат отнякъде. В следващите няколко крачки вече не се съмняваше, че го е слушал безброй пъти в съдебната зала, а след още две или три бе сигурен и на кого е.

Прокурорът Сотиров, задушавайки се от възмущение, се питаше колко ли време този  перверзник трябва да се е провирал из шубраците, за да е така ожулен и посинял от студ. Но бе с обувки тарикатът му с тарикат. Докато опитваше да овладее гнева си, той осъзна, че човекът срещу него бе един от най-опасните му опоненти в съдебните спорове, страшилището за по-младите му колеги от прокуратурата и полицейското дознание – самият мастит адвокат Наско Асенов, който на всичко отгоре му бе и приятел извън залата..

Един от сержантите щракна белезници около китките на адвокат Наско Асенов и започна да срича правата му. Сотир Сотиров мълчеше и внимаваше полицаят да не обърка процедурата, явно нямаше представа кой е насреща му. Отстрани Мурлев, забравил за своите скаути, и за подвига им забравил, гледаше и не вярваше. Това неговият стар боен другар Наско Асенов – адаша му, ли бе или сънуваше?

–  Наско, ти ли си? Какво дириш тук, Наско?

–  Теб търся.

– Мен ли? – изчерви се  Мурлев. – Че защо!

Откъм високото се спусна патрулка и спря до колата на прокурора.

– Е, това вече е върхът! – не се сдържа Сотир Сотиров, надушвайки нещо далеч по-голямо и отвратително. Той премести поглед от Асенов към Мурлев, после обратно. Нещата ставаха сериозни.  Нима и  комендантът бе замесен в тая перверзия! Наистина бе върхът.

Кордонът на скаутите се отвори за момент, колкото да пропусне дошлите. Наблизо пращеше радиостанция. По прозорците и високите места на лагера се трупаха скаути – момичета и момчета, учители, хора от персонала.

Сотиров осъзна, че това е удар. Голям удар бе и той трябваше да го посрещне като истински  професионалист. Не биваше да жали никого. Обърна се към новодошлите. Комисарят сияеше:

– Не, господин прокурор! Не това е върхът. Оставете го този нещастник. Ето това е върхът!

След него, между двама сержанти, напълно гола и без белезници, само по окаляни и окъсани обувки, същите, които ѝ  бе подарил баща ѝ миналото лято, зачервена и изподраскана, но все така неустоима, крачеше съвършената Настя.