Добри Карабонев е роден в София, в далечната 1947 година на миналия век. Работи като полиграфист повече от 33 години в най-голямата полиграфична база за времето си на балканите – Полиграфичен комбинат „Димитър Благоев“-София. Близоста му с редактори и издатели по това време, му повлиява да пише и публикува кратки разкази, очерци. И синската си писателска дарба открива в себе си, след като прелетява океана през 1998 година със семейството си и заживява в Чикаго. Там като кореспондент на вестник „България“ – Чикаго, публикува и първият си роман “Да намериш себе си“.
По-късно се появяиват и книгите му “Страхр“ разкази и пиеси, “ Шампанско и сълзи“, “Вероника – светицата от Чикаго“ и „Кръчмето“.
С група писатели от Чикаго става инициятор за създаването на „Съюз на българските писатели в САЩ и по света“- днес приеминуван като „Лига на българските писатели…“. Добри Карабонев е и един от секретарите на писателското сдружение.
СТУЦИ
Колоната тежкотоварни автомобили, малки трокове и леки коли бавно набираше скорост по петдесет и петицата, оставяйки зад себе си пределите на голямо Чикаго. Все още бе ранно утро и шофьорите на големите камиони бързаха да се измъкнат от настъпващия трафик. Тази магистрала само след час щеше да се превърне като оттичаш се язовир в коритото на голяма река, която ще се понесе забързана на изток. Тежкият Caterpillar в редицата трокове боботеше с моторната си спирачка, следвайки бавно колоната. Първа, втора, трета, четвърта, пета… моторна спирачка и пак отново. Първа, втора, трета… ръгаше лоста на скоростите Стуци, отдавна превърнал се като робот зад волана. Името му беше Стоян, но от както седна зад волана му лепнаха Стуци. Защо, и той не знаеше. Някой, разбира се, го бе казал пръв и така си остана. Караше камион от шест години. Никога не си бе представял, че това може да му се случи някога. В България нямаше желание дори собствения си автомобил да кара. Все гледаше някой друг да го вози. Но ето че в Америка подкара камион. И то под натиска на жена му. Извади му душицата, докато не изкара курсовете. Трябвало пари да се правят. А парите били точно зад волана, сочеха нейните проучвания. Примери според нея, колкото щеш. Вълко на Мима от Бургас, Вальо на Ванчето от Пловдив, Жорето Самоковеца…, въртят волана и трупат пачките… ”Видяха се в пари и затова живеят вече в къщи, апартаменти, карат джипове.” – хвърляше тежките си аргументи неговата половинка в живота и упорито го буташе зад волана. И ето сега вече шеста година се търкаля по магистралите на Америка. Отначало му беше много трудно. Два пъти прави опит да се откаже. И двата пъти жена му стягаше куфарите за България. “Или зад волана, или на самолета…“ Беше категорична. И щеше да го направи. Познаваше я. Ошлайфането му премина през трима ортаци. Най му беше тежко с поляка. И сега като чуе някъде полска реч и го побиват тръпки. Голяма гад беше. На няколко пъти му идваше на някоя отбивка да го зареже. Добре, че попадна на бай Пешо. На него дължеше тоя занаят. Шест месеца търкаляха заедно един Freightliner. Много хубав човек излезна. Добряк, с много благ характер. Беше софиянец. Цял живот е бил машинист на влак. Сега в Америка пак на колела. “Ама този път гумени.” – както казваше той. По-късно той намери един хубав курс до Сейнт Луис и се качи сам да кара. Вече четири години правеше тегели по него. Чуваха се редовно по телефоните. Много научи от него. Както за шофьорлъка, така и за живота. Но най-важното, успя да прихване от спокойния му характер. След като се разделиха, и той успя да се кротне по магистралите на Америка и да не му пука за нищо. Взимаше всякакви курсове. Босовете му се чудеха от къде извадиха такъв късмет с него. Пускаха му и по някой по-як чек един – два пъти в месеца. Като го занесеше вкъщи и жена му се разтапяше.
От две години се преместиха в къща и то в Скоки, в центъра. Двоен гараж, голяма градина и огромна сателитна чиния. Съседи му бяха известни адвокати, телевизионни звезди. Въобще хора със самочувствие. За да се вписват в кварталната картина се наложи да сменят и двете коли. Сега пред гаража демонстративно се бе изпънал със своя тъмно кафяв металик един Крайслер. Тойотата беше в гаража. Понеже бе втора ръка и Славена, така се казваше жена му, не допускаше да стои отвън. Все пак беше карана и някой от комшиите можеше да забележи. А пък и американците не гледали с добро око на тези, които карат японски автомобили, казваше проучването на Венка, както държеше да я наричат жена му. На Стуци му беше все тая. Отдавна се бе примирил с капризите на жена си. Беше я оставил да се развива в нейната посока и чакаше да види докъде ще я докара. Хвърляше чека на масата, когато се прибере, пиеше една-две ракии и се просваше на голямата спалня. А ако Венка имаше желание за секс, си слагаше онази късата копринена нощничка и се мушкаше при него. И тук и бе отстъпил правата. Отдаваха се един на друг само по нейно желание. Всякакви опити от негова страна на тази тема удряха на камък. “Какво правиш, бе…? “ – задаваше странен въпрос тя, когато посягаше да я притегли към себе си. Сякаш зъб искаше да и вади, така странно го гледаше… Но и това не го вълнуваше вече.
От няколко месеца си имаше едно горещо момиче, което го чакаше на една отбивка. Когато хващаше курс за Оклахома Сити, на „Катерпилъра“ му загряваха лагерите. Така го юркаше по завоите, че трите ремаркета танцуваха като пияни след него. Това момиче беше американка, със странен, много приятен чар. Всичко си имаше тази сладурана. Дори малко в повече. Особено гърдите. Не бяха се виждали вече от месец с нея. Подгряваха се само по телефоните… “Още малко, Джес, да се измъкна от трафика и ще ти звънна.” – каза си нетърпеливо Стуци и погали нежно голямата полирана топка на скоростния лост. Погледна в лявото огледало и подаде мигача. Междущатският автобус до него се изтегли и той бавно започна да превзема платното в ляво. Малкият трок, който бе набрал скорост далеч зад него прецени, че няма шанс и се отказа да го изпреварва. Стуци натисна амбриажа и дръпна леко топката на скоростния лост назад. Усетил по-малката предавка, мощният двигател трепна и изрева. Набра оборотите и Стуци превключи, погалвайки отново лъскавата повърхност на топката. Беше се срастнал с шума и работата на двигателя. Така го усещаше, че имаше чувството, че той самият тегли ремаркетата зад себе си. Равната Илинойска магистрала се бе опънала пред него, примамвайки го да настъпи педала на газта. Мощният американски двигател постепенно успокои оборотите и замърка равномерно. Скоростомерът показваше, че бе в границите на разрешения лимит. Стуци сложи слушалката в ухото и набра телефона на Джесика.
– Хай, Джес. Как си – почти извика развълнуван от гласа и – пътувам към теб. Ще дойдеш ли…, идвам и горя от нетърпение да те видя. Да знаеш, липсваш ми.
– Наистина…- прозвуча отсреща гласът на Джесика – и ти на мен, разбира се, че ще дойда. Много се радвам, че се обади, нямам търпение и аз да те видя, ще чакам да се обадиш, като наближиш.
– О.К, непременно. – весел и доволен каза Стуци.
Затвори и завъртя копчето на радиото. Скорпионс изпълниха кабината с едно от яките си парчета. Бас китарата дънеше от колоните. Той си пое дълбоко въздух и леко настъпи педала. Двигателят сякаш се събуди и наруши равномерния си ритъм. Изръмжа и се изпъна, увеличавайки скоростта и се понесе към хоризонта. Стуци се намести на седалката, присвил замислено очи и със застинала усмивка на лицето. Вече усещаше меките коси на Джесика и топлите и устни, които го докарваха до полуда. Сладуранка си беше, много му допадаше. И май се бе влюбила в него, а дали само тя. Усещаше, че често мисли за нея. В началото се чуваха рядко, но напоследък едвам издържаше седмица, без да я чуе. Имаше ли курс за Сейнт Луис, беше за него. Когато я видя за първи път, тя беше зад шубера на Макдоналс. Привлече го като магнит. Жълтата и блузка подчертаваше хубави гърди и добре оформено тяло. Но не само това привлече вниманието му, имаше нещо друго, което го грабна и замая. Тогава беше се захласнал така в нея, че не забеляза кога му е дошъл реда.
– Сър, какво желаете? – чу да произнасят устните и, а големите и очи закачливо се усмихваха.
– Сър, мога ли да ви помогна? – чу я отново да казва.
– Ааааа… – стресна се и дойде на себе си, видя, че не беше си избрал нищо. Започна да шари с очи по снимките над шубера и напосоки каза един номер. Когато си взимаше плика с хамбургера видя, че устните и се усмихваха, а очите и игриво се бяха присвили. По-късно щеше да се убеди, че точно те са нейния чар. Големи, красиви и винаги усмихнати. Тези очи го бяха пленили тогава и го караха да се усмихва сега и нетърпеливо да побутва педала на газта.
Джес вече отдавна не работеше в Макдоналс. Но идваше специално заради него на голямата отбивка и „Стоп ерия“ за камионите. Живееше с майка си в едно градче на дванайсет мили от там. Когато и се обаждаше, тя се мяташе на малкия пикап и пристигаше при него. Парфюмът и изпълваше просторната шофьорска кабина и след това доста дълго му напомняше за тези няколко часа, в които бяха заедно. Неусетно с всяка нова среща страстта им един към друг се увеличаваше. Стуци не вярваше, че това се случва с него. Смяташе, че неговата половинка отдавна бе смачкала страстите му. Скандалите и редкият семеен секс бе притъпил всякакви чувства в него. Но се оказа, че само върху жена му. По-младата с шест години от него Джесика не само че му ги върна, ами му даде в изобилие и от своите. Затова последния път, когато се разделиха усети, че нещо се откъсва от него. Беше объркан и трудно намери думи на раздяла. Изпрати я до пикапа. Нацелува я страстно за довиждане и след това с нежелание се метна на влекача. Тръгваха винаги заедно по магистралата. Тя караше дванайсет мили пред него и когато отбиеше на своя изход, спираше. Изправяше се на степенката на пикапа и започваше да му маха с двете си ръце. Той дърпаше въжето на тромбите и ревът им огласяше балкана. Оставайки далеч назад в огледалото, тя дълго размахваше ръце. Стуци въздъхваше тежко и отново опъваше въженцето. Тромбите пак отекваха над гористия склон. Ревът им се понасяше продължително и тъжно, сякаш излизаше от гърдите му.
Сега отново мощният американски влекач го носеше към Джесика. Само след няколко часа щеше да зърне хубавите и очи. Парфюмът и пак щеше да изпълни кабината и пак щяха да се любят лудо и страстно… После пак ще се нацелуват за раздяла…и пак тромбите ще ревнат за довиждане… ”Боже, до кога така?” – каза си Стуци и нервно включи автоматика. Тежкият Caterpillar затихна, кротна се на пътя и замърка равномерно. Сякаш внимаваше да не пречи на мислите му. Огромният паркинг за камионите бе пълен до дупка. Стуци бавно се придвижваше зад дългата редица трокове, надявайки се за местенце. Някъде двайсетина камиона напред в редицата светнаха стопове. Невероятно, но някой май смяташе да се измъкне. Намали в очакване зад габаритите на едно Волво. Скоро колегата се изтегли и той бавно се вмъкна на неговото място. Нямаше търпение да чуе Джес. Извади мобифона и звънна. Тя вдигна веднага. Каза му, че е готова и тръгва. “Сладурана.” – въздъхна развълнуван Стуци. Гласът и бе достатъчен, за да накара кръвта му да кипне. Знаеше, че има трийсетина минути на разположение. Грабна сака, извади бельото, четката за зъби, пастата и одеколона и скочи от трока. След малко изкъпан, освежен и в приповдигнато настроение, вече застилаше чаршафа на любовното ложе. Металният глас на Бон Джоуви изпълваше кабината на трока. Запъхтян и превъзбуден, завъртя седалката към вътрешноста на кабината и с чаша студена кока кола седна усмихнат с дълбока въздишка. “Джес, чакам те, миличка.” – каза си той, не спирайки да се усмихва.
Скоро тя беше в прегръдките му. Целуваха се, лудо запленени от любов и сваляха припряно дрехите от себе си. Думите им бяха излишни. Телата им знаеха какво искат и бързо се притиснаха като в едно. Сладкият стон на любовта изпълни бързо кабината на трока. Откритата им обич ги даряваше със страст… Уморени, с разтуптени сърца от любов, дълго лежаха един срещу друг, гледаха се закачливо, говореха си нежно, галеха се и не спираха да се целуват. Стуци сияеше от възбуда. Радваше и се искрено и усещаше колко много я обича. Вече беше го признал пред себе си. Когато и го прошепна и на нея, тя се разплака и притисна силно в него. “И аз те обичам… много, много… много.” – говореше му и го целуваше на всяка дума. Днес бе най-горещата им среща. Вече се чувстваха толкова близки един на друг, бяха откровени и истински, запленени и страшно много влюбени.
Раздялата им на сутринта бе трудна. Дълго държаха ръцете си в Макдоналдс, забравяйки да пият кафето си. Изпрати я до пикапа и преди да се качи, дълго я прегръща. Целуваше мълчаливо косите и, вдишваше аромата от парфюма и. Не знаеше кога ще се видят пак. Може би след седмица, а може би и след месец. Качи я в пикапа и целуна ръката, с която тя му махна за довиждане. В очите и просветнаха сълзи. “Тръгвай.”, каза и и се обърна. Забърза към редицата трокове. Качи се в кабината и освободи спирачките. Въздухът шумно излетя от клапите на колелата, сякаш идваше от гърдите му. Изтегли бавно ремаркетата от редицата и се отправи към входа за магистралата. Отдалеч забеляза пикапа на Джес. Знаеше, че ще го чака. Примига с фаровете и тя му махна с ръка. Потегли леко пред него и се отправи към изхода на паркинга. На магистралата изравниха скоростта. Малкият пикап леко се носеше по платното пред големия трок. Ръката на Джес бе навън и когато Стуци закачливо дръпваше тромбите, тя я размахваше. Дванайсетте мили сякаш много бързо свършиха. От височината на своята кабина Стуци вече виждаше изхода на Джес. Мразеше го този разклон. Тук винаги му ставаше тъжно. Тук пътищата им се разделяха. Десният мигач на пикапа вече намигаше, а ръката на Джес се бе вдигнала над кабината. Стуци дръпна въженцето и тромбите ревнаха над магистралата. Ръката на Джес се размаха още по-силно. Стуци посегна пак към въженцето над него, но в този момент видя как пикапът се отклони леко в ляво, дори настъпи разделителната линия на платното, след това предницата заподскача странно. Ръката на Джес вече беше на волана. Стоповете и на няколко пъти присветкаха и Стуци помисли, че ще спре встрани. Даже се изнесе в ляво и започна да убива скоростта. Пикапът обаче направи рязък десен завой към разклона и всичко стана за секунди. Преобърна се на лявата си страна, после на покрив и пак на ляво, докато остана на една страна. “Джесикааа…”, крещеше Стуци в кабината, натиснал пeдала на спирачката до край. Острият вой на триенето на гумите на ремаркетата и влекача заглушаваше гласа му. Скочи на асфалта и се затича. От отсрещното платно двама шофьори също тичаха през тревната площ към пикапа. По магистралата се чуваше свистене и триене на гуми. Джеси беше почти на кълбо с лице към вратата, на която лежеше пикапът. Цялата беше покрита със стъкла. Стуци изтегли гумата от предното стъкло с остатъците стъкла по нея и прекрачи в кабината. Нямаше къде да се стъпи. Седалките се бяха разкачили и висяха над Джес. Виждаше я, но не можеше да стигне до нея. Безсилен беше. “Господи, какво стана, Джес, какво направи?“, надвесил се в кабината, говореше Стуци. “Божичко, спаси я.“ Воят на сирени накара струпаните хора да се отдръпнат. Полицията, пожарната и линейката наобиколиха обърнатия пикап. За по-малко от няколко минути пожарникарите изрязаха колоните на кабината, извадиха седалките и стигнаха до Джес. Със свито сърце Стуци наблюдаваше как я изваждат. Беше цялата в кръв. Лицето и почти не се забелязваше. Краката му се разтрепериха и той отиде да се облегне на близката полицейска кола.
– Сър, имате ли нужда от помощ – чу глас до себе си – ръцете ви кървят.
Един полицай му помогна да се изправи и го заведе до линейката. Наистина ръцете му кървяха много. Беше ги нарязал, докато изтегляше гумата на предното стъкло. Докато го превързваха, долетя хеликоптер и качиха Джес на него. Стуци преглътна няколко пъти и едвам събра смелост да попита.
– Тя… жива ли е?
– Да – каза парамедикът – дано няма нещо сериозно. Най-вече в главата. Всичко друго се оправя. Познавате ли се?
– Да. – кимна Стуци и се загледа в отдалечаващия се хеликоптер – Къде ще я закарат?
– Сейнт Луис – каза медикът, като приключи и с бинтоването на втората ръка.
– Вие шофьор ли сте? – Да, на онзи първия трок. – посочи с очи той.
Тази информация му костваше повече от час в полицейската кола. Наложи се да разкаже всичко което е видял на полицая. Той пък след кратка консултация с шефовете си му забрани да се качи на камиона. Каза, че от случилото се с приятелката му и нараняването на ръцете му се налага да си вземе няколко дни почивка. Нареди му да се свърже с компанията.
На другия ден беше вече в Скоки, лежеше в хола на големия диван, сложил бинтованите ръце под главата и гледаше замислено в тавана. Щом затвореше очи, и виждаше как пикапът с Джес се търкаля по асфалта. Май полицаите си бяха прави. Беше травмиран от това, което се случи пред очите му. Още повече, че се случи с момичето, което така много обичаше.
– Лежи, лежи, като нямаш акъл в главата, стой си вкъщи. Хората тръгнали по пътищата пари да изкарват, а ти ще ми се правиш на герой. – за кой ли път не му повтори неговата Венка. – Ти не разбра ли, че живееш в Америка? Тук нямаш право да помагаш в катастрофи. Има си линейки, пожарни. На сто метра полицейска кола. Затова им плащаме данъци…
Не я слушаше. Мислеше само за Джес. Беше решил утре да се обади в Сейнт Луис и да издири болницата. Не го свърташе. Трябваше да разбере какво става с нея. Три дни по-късно събра в един сак малко дрехи, бельо и тоалетни принадлежности и го хвърли в тойотата. Остави една бележка за Венка и дръпна към петдесет и петицата. Отиваше при Джес. Когато му казаха от болницата, че тя вече е контактна се зарадва страшно и веднага реши, че трябва да отиде при нея.
Като се прибра Венка, направи учудена физиономия от липсата му вкъщи. Зоркото и око съгледа веднага бележката и тя се вгледа в написаното… “На този свят не всичко е пари, има и любов „- кратко и бе написал.. “Боже, за каква любов ми говори – грабна написаният лист и го пъхна в джоба си – Любов…, дойдохме в Америка за пари, не за любов.“ – каза почти на глас тя, въздъхна поклащайки глава и присви замислено устни.
