Страсти, страдание и просветление на Георги Томалевски

Предговор към „Чуто, видяно и преживяно“ 

Уважаемият читател държи в ръцете си едно удивително писа­телско свидетелство за българските страдания и духовни стре­межи от първата половина на ХХ век. Богатият архив на писате­ля Георги Томалевски (1897 – 1988) продължава да ни дава своите дарове. Отдавна се знаеше, че там, сред все още непубликуваните романи и есеистични книги, стои и чака своето време за предста­вяне пред обществото и голям мемоарен опус. И наследниците са имали всички основания за своите колебания: „Дошло ли е време­то?“. Защото повествованието „Чуто, видяно и преживяно“ на стария писател съдържа потресаващи страници, свидетелства­щи за десетилетието на полудяването на България, за социалните разделения и противопоставяния от годините след ужасяваща­та всесветска война, за безумните братоубийства в средите на българските националреволюционери от македонските краища, които разтърсват всеки, опитал се да осмисли злощастните събития. Но същевременно епическият разказ е уравновесен от лириката на срещите в Планината, на увлеченията по тайните на разтварящата се безкрайна Вселена, от всеотдайността на съпружеската любов, от щастливата възможност да общуваш със своя Учител.

Трудно определим е и самият жанр на повествованието. Да, на места това наистина са мемоари. Но в цели раздели по-скоро гово­ри блестящият есеист, а в някои глави очевидно сме в полетата на белетристичната обобщаваща измислица. Но независимо от стиловите, тематичните и жанровите обрати ние никъде не гу­бим доверието си в истинността на разказваното. Защото това е истина, по-висока от често виждания и усещан хаос на грубия дел­ник, от безвремието на живот без Просветление.

Нека обаче, преди да разтворим страниците с този пулсиращ така могъщо живот, си припомним някои биографични факти от битието на самия писател…

За личността на писателя и мемоариста

През всичките десетилетия от втората половина на своя девет­десетгодишен живот Георги Томалевски е – наред с по-рано отишлите си Трифон Кунев и Константин Петканов, заедно с Констан­тин Константинов, Атанас Далчев и Владимир Полянов – един от най-високите писателски примери за морална извисеност и нрав­ствен стоицизъм на творци от по-старите поколения. Той прежи­вява целия комунистически период от историята на България (без последната му година), без да направи какъвто и да е компромис със съвестта си и писателското си достойнство, без каквито и да е фалшиви самокритики и идеологически „приобщавания“.

Роден е на 4/16 септември 1897 г. в славния град Крушово, в къ­щата, където е обявено няколко години по-късно Илинденско-Пре­ображенското въстание. (Днес тази възстановена къща е музей на Крушовската република – без да е отбелязано, че това е домът на рода Томалевски.) В рода мъжете са най-често майстори строите­ли и бащата пренася тази традиция в София след преселението, след краха на въстанието. От шестте деца на фамилията два­мата по-големи братя – Наум и Димитър, стават видни дейци на ВМРО. Георги отрано проявява своите художествени дарби. Но той учи не филология или живопис, а в желанието си да проникне в тайните за устройството на Вселената завършва „Физика, ас­трономия, метеорология“ в Софийския университет. (И наред с писателството тези специалности той практикува през целия си живот – и като учител, и като създател на прекрасни учебници с илюстрации от Илия Бешков, и като есеист или автор на научно­популярни книги.)

Срещата през 1922 г. с Учителя Петър Дънов – Беинса Дуно, е съдбовна; той остава негов убеден последовател до последните си дни; пише творби в различни жанрове, където Учителя е цен­трален образ. Томалевски е един от основателите и дългогодишен редактор на култовото за Бялото братство списание „Житно зърно“. Дебютната му книга от 1926 г. е с изразителното название „По свещената пътека: отломки от часове на размисъл“. В негови книги като например „Душата на Македония“ (с няколко издания) и „Огнена земя“ (1928) темата за съдбата на българите от югоза­падните ни предели се сплита с мотиви от учението на езотерич­ното християнство.

Георги Томалевски е един от големите български майстори на есето. Неговите есеистични текстове са събрани в десетки кни­ги, като най-обемна от тях е „Слънце сред буря“ (1946). И въпреки религиозната му отдаденост темите на тази есеистика са извън­редно разнообразни, от най-абстрактните – като символиката на числата и формите до профанните от театъра на всекидневната масова култура. За всеобемния тематичен диапазон на есето той казва: „Есе може да се направи от лекото докосване на водното конче до огледалната повърхност на езеро, от дъждовните капки, от едно обществено бедствие или от една усмивка. Тема за есе може да бъде любовта, архитектурата, една извадена от земята антична статуя, един първокласен симфоничен концерт или печал­но отронените звукове на една стара латерна, която с гъгнещ глас изплаква на улицата вече банално известната и тъжна мелодия на умиращата Виолета от „Травиата“. / Есето е дръзновение на ми­сълта и на словото, което ни отвежда до причините на нещата, където всичко е просто и велико в своята простота“. Общест­веното устройство е мислено тук вън от формите на всякакъв тоталитаризъм – през целия си живот Томалевски е категоричен антифашист, но това „народната власт“ трудно му „признава“, защото неговият антифашизъм е от европейски тип, лишен е от „класовата ярост“ на сталинизма. (Непосредствено след девето­септемврийския преврат писателят прекарва дори няколко месе­ца в затвора с абсолютно нелепи обвинения, докато се установи тяхната неоснователност.)

В годините на властването на социалистическия реализъм Георги Томалевски е представен (това му е разрешено!) най-вече като автор на исторически романи, повести и разкази – „Майстор Стоян Везенков“, „Воденските майстори“, „Крушовската републи­ка“, „Мраморната чешма“ и др. Някои от тези книги се преизда­ват, добиват популярност редом с Талевите.

Литературната памет е съхранила сведения за етични жесто­ве на писателя към негови братя и сестри по съдба – например ак­циите в защита (включително и посмъртно) на отстранената от литературното поле Яна Язова. Името му неизменно присъст­ва в разнородни, макар и редки протестни писателски граждански актове.

И ето ни сега, най-после, сред неговите легендарни мемоари. Виждаме, че тази толкова силна творба е някак нестройна, дори и хаотична като постройка, като композиция. Наистина често се менят стиловете на отделните части. Твърде различен е ри­тъмът на повествованието в съответните глави. В пространни пасажи аз-повествованието доминира, другаде разказът се води обективистично. Настроенията, интонациите често са полярни между две-три страници. И все пак книгата звучи единно, защото авторовата личност с нейната етика, с ценностните нагласи, с духовните стремежи навсякъде е обединителният, интегралният знак. А от това фрагментаризирано повествование можем да ре­конструираме няколко основни тематични линии…

Мемоарният „роман на възпитанието“ на Томалевски

Реконструираният роман на възпитанието, или образователен роман (на немски: bildungsroman) на Томалевски се разпростира върху целия огромен масив на повествованието. И това наистина не са само конкретните ранни години на учение. Защото издигнатата само­съзнателна личност се възпитава и самообразова, изгражда и доиз­гражда през целия си живот.

Първите две части – „Едно дете“ и „От Илинденския пожар до Балканската война“, повествуват за тревожно, но и щастливо детство и юношество, за благородно-патриархалната атмосфера в семейство Томалевски – със същинската патер фамилиас фигура на бащата строител, за получените уроци от нравствеността, от пословичната честност на старите майстори от македонските предели. Малък фрагмент: „Нашата къща на „Веслец“, а по-късно къщата на моя брат Наум си останаха като храмове на нашенския живот. Там се пресели патриархалната традиция на крушовската ни къща. Атмосферата беше наситена с оня дух, който владееше и там – в планинското градче. И говорът на майка ми, и обста­новката, и шарените черги до времето, до което те можеха да изтраят, и картините по стените, и ударите на стария стенен вот“. Разказва ни се картинно не само за ярките индивидуалности на учителите от различните софийски училища (за всеки от тях са ни дадени пространни ярки психологически портрети, описани са в разнородните им практики от общуването с учениците), но и за училището на всекидневния живот, за атмосферата на пъс­трата софийска улица „Веслец“, за махалата и момчетата, кога­то в стълкновения и в наблюдения на кръчмите и бардаците се изковават мъжките характери. Ето: „На „Веслец“ човек се учи на храброст, на доблест, на вярно приятелство, но и на лоши навици. Нашата компания се събира на ъгъла или по-надолу на едно пусто място и пуши цигари. Сдружаваме се по двамина, намираме, макар и нелеко, по десет стотинки и с двайсетте стотинки си купуваме пакетче тютюн, цигарени книжки и кибрит. […] Тогава си разказ­ваме най-чудновати неща. Никога няма да забравя тия разговори“.

Проследяваме вълнуващите сюжети на опитите за национал­но обединение, където братът Наум е една от водещите фигури за техния роден регион, където той дори става за известно време кмет на мечтания и меланхолно съзерцаван в непрестанно припом­няни родови хроники град Крушово. А занапред са студентските години и приобщаването чрез словото на простонародни групови учители към първичните курсове в Бялото братство.

Не е възможно например да се забравят строгите ритуали на педантичния чудак и енциклопедично-вещ университетски профе­сор по астрономия Марин Бъчваров, който, за да предостави за ползване дори и на отличните си и любими студенти един свръхва­жен старинен атлас, прибягва към различни тактики на отлагане­то, докато просто стане невъзможно да не отговори вече на уч­тивата настойчивост на любознателния момък.

Пак по страниците на частта „Студентски години“ четем за приятелската и колегиална интимност от сформираното око­ло идеята за „Житно зърно“ младежко братство, за колегиалната взаимност на тези студенти от различни дисциплини, за това как един друг се импулсират да мислят за същностните неща, да имат високи цели. Разказва ни се също за ентусиазма, с който студен­тите правят преводите на езотерични книги, увличат се по една съвсем оригинална духовна музика, от устройството на безкрай­ното „тръпнещо звездно небе“. Тези пасажи са прекрасен колек­тивен портрет на третото следосвобожденско интелигентско поведение, разказват за неговия силен идеализъм, за мощната му способност да гради нова градска култура. Знаем, че за съжаление, силни групи от това поколение бяха жертвани в дните от финал­ната фаза на Втората световна война при нарочно артилерийски неосигурените атаки на хълмовете на запад от Тимок, че на мно­зинството от това идеално поколение бе отнета възможността за истинна социална, общокултурна и политическа активност. И това се отнася до голяма степен и за самия Георги Томалевски.

Във всички тези сюжети, а и в сюжетите на възхитата от жената, както и на постигането на единствената и окончател­на любов на живота, Георги Томалевски се учи и на другата, още по-голяма любов – на християнска любов към ближния, на любов и плътска, и духовна.

Гигантското безумие на войната. Берлинските страници

Георги Томалевски ясно показва как в съзнанието на българите Пър­вата световна война някак „естествено“ се прелива в общ сюжет от Балканската насам. Но това е и една илюзия, защото самото разгръщане на тази трета за българите война като световна чувствително променя картината. Трудно е в цялата грандиозна бъркотия да отстояваш изглеждащата вече като нещо локално и не толкова убедително национална обединителна кауза. Поне така е на финала: крахът с наложения диктат от страна на победители­те води до „разцепването“ на българската национална общност.

Войната винаги е грандиозно събитие, което променя радикал­но и литературното поле, поражда нови стилови, тематични и жанрови насоки. Започналото да излиза в началото на 1920 г. най-ав­торитетно литературно списание „Златорог“ се занимава после­дователно в продължение на две-три години с една горчива и тра­гическа равносметка на новите теми и творби, които войната е предизвикала. Естествено, тук се утвърждава статусът на Йор­дан Йовков като новия голям класик на българската литература.

На този фон Георги Томалевски със страниците, посветени на последните месеци на Първата световна война, има своето уни­кално място като летописец на грандиозните събития. След като разказва за първите месеци на мобилизацията си, той ни дава едни от най-силните въобще страници в книгата си: за пребиваването си като командирован към българското военно представителство младши войник, ползващ отлично немския език, в самия център на източника на военната агресия, в Берлин. Това наистина се оказва изключително оригинална, странична, неспецифична гледна точка и Томалевски ни рисува картина, която е крайно неочаквана, непо­зната. На първо място, той описва ежедневието си в безсмисле­ното стълкновение с един полковник, който се оказва въплъщение на казионната военщина в нейния най-агресивен и глупав вид. Но по-важното е представянето на изгладняващия, опустяващ огро­мен град, срещите с неговите усамотяващи жени, с осиротяващи­те деца. Това са наистина уникални сцени от така радикално про­менения градски живот.

И други видни български интелектуалци са имали проблема­тичния шанс да посетят Берлин и германския тил в последните години на всесветската опустошителна война и да пишат под­робно за това. На първо място, това са големият литературен критик и политик Димо Кьорчев с неговата книга „Зад фронта (в Австро-Унгария и Германия)“, 1916 г., и с редица негови очерци и геополитически студии, както и консервативният голям полити­чески мислител и журналист проф. Никола Милев с неговия голям очерк „Осем месеца в чужбина. Мисли и впечатления“ от сп. „Слън­це“, 1921 г. Можем да прибавим тук и по-ранната книга „Германия. Пътни бележки и впечатления“ (1914) на К. Д. Списаревски и Спас Икономов и една също уникална книга, публикувана десетилетия по-късно: „Шестте ми срещи с кайзер Вилхелм II“, 1993 г., на Лука Малеев. В някои от тези съчинения звучат мотивите на една мрач­на „одинова“, „вотанска“ утопия за Германия като истинската, нова, възродена и силна, излъчваща енергии Европа – стояща сре­щу „изродените“ Великобритания и Франция. Но независимо от това дали изразяват официозни проправителствени позиции, или попадането му в тези драматични месеци в Берлин и възможност­та след години да свидетелства го прави толкова важен повество­вател. А всички тези споменати съчинения изискват една сегашна, обобщаваща интерпретация, където и мемоарите на Томалевски ще стоят открояващо се. Ще се обособи и фигурата на политическия писател (Димо Кьорчев, проф. Никола Милев) – една роля от литературното поле, която така успешно реализират и Симеон Радев, и Димитър Маринов. С някои свои пасажи в мемоарите си Георги Томалевски се присъединява пълноценно към тях.

В януарската книжка на сп. „Златорог“ от 1940 г. големият поет Никола Фурнаджиев е отпечатал свой цикъл от четири стихотво­рения с общото название „1 септември“ (думата е за 1939 г.) – от­ново с една уникална гледна точка. Представен ни е настръхналият Берлин в момента на набъбващата агресия, в мига преди разразява­нето на новата грандиозна престъпна агресия:

Мълчи Берлин. Минават часовете.

Висят безмълвно мощни знамена.

Сред тишина, под тежък мрак в небето,

светът днес влиза в кървава война.

И още: „Зад нас остава в мрак дълбок Берлин. / Невероятна, мрачна панорама“…

Българската литература продължава да се вълнува от мрачна­та загадка с набиращата мощ географска точка като източник на безсмислената могъща агресия.

Трагическите сюжети на полудялата България

Мнозинството професионални историци с профил политическа и общосоциална история не обичат да говорят за гражданската вой­на в България. Но през 20-те години очевидно има една жестока и съвсем не „студена“ перманентна и някак „латентна“ гражданска война. Българската нация е политически трагически разцепена – при това „класовото“ и съсловно противопоставяне, задълбочило се и в годините на „оранжевия“ земеделски режим, е пределно ожесточено.

За месеците от 1923 г. Георги Томалевски ни дава пространни разкази за ужасите след метежа от септември, при които загиват идеализирани люде с идеални социални цели (също типово дадени ни), също с белетристични похвати, чиито политически възгледи повествователят не споделя, но им дарява своето съчувствие и обич. Някак се забравя за техните терористични акции и за други­те извършени насилия над мирни селяни.

И най-жестоките страници от тази „книга“: близо една тре­та от нея разказва за братоубийствената война на овладелите ЦК на ВМРО „ванчемихайловисти“ срещу така наречените „протоге­ровисти“, при която загиват по-големият брат на Георги – Наум Томалевски, задграничен представител на организацията, един висш пост, заеман преди това в началото на века от Яворов, как­то и извънредно талантливият литературен критик, публицист и изследовател на Възраждането Васил Пундев. Това е най-полемич­ният дял в книгата, прицелен върху едва ли не митологизираната фигура на Иван Михайлов, обрисуван тук в най-черни краски. Геор­ги Томалевски разказва тази история като подмяна на идеалните цели на националреволюционното движение, на идеите на Гоце Делчев и Даме Груев, като разруха на организационните структу­ри и корумпиране на узурпиралите властта фигури. Настоява се, че политиката на терор на стоящата в конспирация в свободна България организация, която изпраща отделни терористи извън страната (но и прилага този терор и в самата нея), променя ра­дикално възгледа за работата „вътре“ в поробена Македония за революционизирането на цялото тамошно население, за идеите на самата „Вътрешна организация“, създадена, за да изгражда една революционна „държава в държавата“. Тези гениални идеи на Лев­ски и Гоце продължават да имат актуалност и при новите условия вече на сръбски и гръцки терор над българското население в Маке­дония – колкото и да е трудно да се осъществяват в ситуацията след Първата световна война.

Трябва да прочетем днес спокойно свидетелствата на стария писател, а не веднага да му лепваме и сега, със стара дата, проз­вището „протогеровист“, да възклицаваме: ето, още един протогеро­вист! Страниците на този свръхетичен повествовател, за които става дума, трябва да бъдат една благородна провокация към всич­ки нас, да се върнем към тази стара, мрачна история, да прочетем отново всички свидетелства от епохата и от по-късно време, да видим истината без пристрастието на наистина безсмислено враждувалите.

Историята за подлото убийство на водача на ВМРО – истин­ския наследник на Гоце Делчев Тодор Александров, продължава да крие много тайни. Продължава да не е съвсем ясна и ролята на ге­нерал Александър Протогеров в това отвратително събитие, раз­било крехкото единство в Организацията. И това е така въпре­ки стотиците написани текстове около конфликта. Написаните преди десетилетия от Георги Томалевски страници днес отварят отново стари рани. Но трябва да ги чуем внимателно, защото са наистина жестоко-емоционален мемоарен разказ на съвсем пряк свидетел на близкото общение на брат му Наум с амбициозния нов деец Иван Михайлов, на лични авторови беседи с конспиратора, при които той натрупва постепенно впечатления за загадъчната му личност (обрисувана тук и с ярки битови черти, включително и с навици и всекидневни слабости), за грижите, дори на майката, в рода при посещенията на този гост, който ще предизвика гибел­та на любимия син. (Тя поема на ръце простреляното от насрещ­ния прозорец пред дома им свое чадо.) Самият Георги Томалевски не ни разказва тук тази история – разбрал, че е също в списъка за отстрелване, той през 1931 г. емигрира в Париж, където остава до 1933 г.

Наистина звучи като антична трагедия разказът за жертвого­товността през 1928 г. на Наум Томалевски, Георги Баждаров (също задграничен представител), а и на Васил Пундев, които са предупредени, че ще бъдат убити, но стоят в центъра на София като на показ, без да предприемат мерки за опазването на живота си. Труд­но намираме днес аргументи, че е трябвало да бъдат „наказани“ (кой дава това право!) просто защото имат основателни съмне­ния във виновността на Протогеров.

От една страна, като свидетелства, стоят огромните по обем спомени на самия Иван Михайлов, най-вече главата „Виновни­ците по убийството на Тодор Александров“, подкрепени с още ре­дица мнения за събитията. Още през 1924 г. темата за груповската виновност е поставена с анонимно издадената книга: „Заговорът против Тодор Александров. По данни на Вътрешната македонска революционна организация“. (Тук подробно се разнищва история­та с напълно основателно отказания подпис под така наречения, изготвен по комунистическо внушение, „Майски манифест“.) Раз­бира се, след това се трупат още десетки и десетки аргументи, доказателства, интерпретации.

Но от друга страна, е издадената още през 1929 г., писана в смъртна опасност, документална книга: „След злодеянието. Шест месеца от убийството на Александър Протогеров. Материали и бележки от В. Пундев“. Прекрасният литературен изследовател е сложил името си на титула и това до голяма степен коства жи­вота му. Стоят и главите „Пред зейналата пропаст“, „Разцепле­нието през 1929 г.“ и „Ескалация на междуособицата през 1930 г.“ в спомените на оцелелия от терора друг задграничен представи­тел – Кирил Пърличев. Тук оценката за всичките тези „спорни“ и убити личности е съвсем друга. През 2012 г. големият архивист и историограф Цочо Билярски прибави нови документи в защита с книгата „Александър Протогеров – генералът войвода“, като преди това през 2010 г. бе сторил същото с големия том „Тайни­те на ВМРО. Легенди и сензационни разкрития за нейните водачи“. (Пазя в архива си един „Протогеров лист. Възпоменателно изда­ние на Охридското благотворително братство „Св. Климент“. Брой единствен“ от 7 юлий 1930 г., издаден по случай годишни­на от смъртта, с апел на проф. Густав Вайганд да спрат братоубийствата, с множество посветени на националреволюционера стихотворения, с надгробната реч на Наум Белев (също убит впо­следствие), с траурни очерци за други жертви, със статията на Васил Пундев „Тодор и Протогеров“. Тук е и бр. 66 на „Литературен глас“ от 1930 г., издаден „В памет на Васил Пундев“, с текстове на Владимир Василев, Асен Златаров, Людмил Стоянов, Д. Б. Митов, Йордан Бадев, Сирак Скитник, Йордан Стубел, Димитър Шишма­нов, Константин Константинов, Боян Дановски и много други, с посмъртна скица на Дечко Узунов. Притежавам и един, кой знае как попаднал, изготвен през оная епоха машинописен текст на неподписан апел с обръщение „Доблестни български граждани“ по повод убийството на Протогеров, с подробна биографическа справка за Генерала, с категорично осъждане на Ванче Михайлов.)

И така, спомените на Георги Томалевски наистина ни предиз­викват отново да прочетем и осмислим всичко това…

Планината, Учителя, Братството

Планината, високото пространство, Рила около Седемте езера и Витоша са за Бялото братство посочени от Учителя сакрал­ни топоси. Георги Томалевски казва своите думи за Планината като място, където имаш възможност да постигнеш личното си просветление, откъдето можеш да преобразуваш внезапно и ради­кално живота си, да се отървеш от душевните си терзания. При това – не чрез лекомислена забрава, а защото започваш да мислиш и чувстваш на по-високо равнище на битието.

Планината се явява в мемоарите на Томалевски няколко пъти и винаги е място за щастливо преображение. Тук, в тези разкази, Томалевски е много повече белетрист, отколкото мемоарист. При първата среща с непознати в Планината това е Вестителят – една символическа фигура, носител на все още нефокусираното ­Послание. Второто явяване е отново среща в Планината – вече с посветен брат, който ще му даде книга за „потайната религи­озна философия на Индия“. Следват нарочно наивистично направе­ни страници за ученичеството в подготвителната школа на Бай Дончо. И ето, вече новият ученик е готов за срещата с Учителя:

„Влязох аз в този слънчев двор, защото в живота има предопре­делени и неизбежни неща. Те идват така логично и настойчиво, че на човек дори не му идва наум да се запита: защо постъпих така, а не иначе? Всичко става по един предвечен план. Убедих се от много неща в живота си, че е така и никой не може да промени съдбата, освен любовта, но тъй като ние още не познаваме напълно Хрис­товата любов, нашият живот е още в ръцете на съдбата. Това, че влязох тогава в слънчевия двор, за мене беше благодатен дар – вън от съдбата, вън от заслугите. Това прилича на случая, когато един богат човек, както вървял по пътя, съзрял едно малко детенце, ли­цето на което му харесало. Той се усмихнал, бръкнал в джоба си и вместо петаче му дал една жълтица“.

Няма да отнемам на читателя удоволствието от описание­то на тези идеални срещи на Учителя с неговия Ученик. Всеки сам трябва да определи и отношението си към учението на Бялото братство, и към неговите духовни практики. Това са възможнос­ти за интимно, пределно личностно общение.

Интересното е, че тук, в това огромно и толкова многотем­но повествование, където авторът е посветил на Бялото брат­ство и неговия Учител две цели глави и множество пасажи, Георги Томалевски не разказва за своите лични срещи, разговори с Учите­ля Дънов. Знаем от реалната биография на писателя, че веднага след първата среща в 1922 г. той става близък негов последова­тел, участва във великотърновските братски събори. В книгата приобщаването обаче е разказано по-скоро като приближаване до Братството с малки стъпки. Наистина, няма да чуем разказите за съвсем конкретното лично общуване с Учителя. Няма да ни бъде разказано например и как двамата обсъждат подарените от Тома­левски авторски книги. (На премиерата на издадената наскоро есе­истична книга на писателя – извадена от архивите – слушах раз­вълнуваното свидетелство на възрастен брат, че при един такъв дарствен акт Учителя поставил на челото си разтворената книга и казал: „Георги, написал си много хубава книга!“.) Или ето за това, което е запечатано на една известна снимка: как двамата са при култовия камък в планината, който Учителя клати с един пръст… Скромността пази писателя от интимничене; за него е важно да ни предаде обобщения смисъл на Посланието и да ни покаже етика­та на общение в Братството.

Недописани мемоари, но осмислен и завършен прекрасен живот

В последните си дялове мемоарите на Георги Томалевски стават крайно несистемни. Очевидно много сюжети остават неразказа­ни, много важни фигури от живота му остават непортретува­ни. Нямаме и тематика, характерна за литературните мемоа­ри – литературните общности, списания, начини на публикуване и обсъждане. (В края на обемния ръкопис са отбелязани датите и мястото на завършването на различните части: „11.12.1939 – Кня­жево; 31.7.1941 – София; 2.3.1951 – София; 24.11.1952 – София; 4.5.1960 – София“. Малко вероятно е писателят да е мислил непрестанно за публикуването им и да е правил опити в това отношение.) Но и в тези фрагментарни, очевидно незавършени части той непрестан­но се връща към идеите и личността на Учителя. Двете финални глави – дванайсетата „Отново в Бялото братство“ и тринайсе­тата „Една язва върху европейския континент“, търсят своите обобщения именно предимно във връзка с посланието на Учителя Беинса Дуно. Звучат в последната глава финалните акорди за един отиващ си живот на предвоенна епоха – за хитлеристката агре­сия (Томалевски, немският възпитаник, казва с болка: „Благодарях на Бога, че не съм германец“), за бомбардировките над София, за деветосептемврийския преврат. И за „внезапното заминаване на Божествения пратеник“ (по думите на Томалевски). А самият финал е абсолютен апотеоз в духа на братското отношение към природата и Планината.

В своето очерково свидетелство „Защо Георги Томалевски не дописа своите мемоари?“ дъщерята на писателя Румена Томалев­ска обяснява защо „ръкописът завършва със събитията през 1944 година“, защо „въпреки че повече от 40 години след 9 септември активно пише и публикува книги, той не се връща към мемоарите си“. Обяснението на дъщерята е категорично: „Има само един от­говор – огромно разочарование!“.

Томалевска разказва за всичките разочарования, които баща є преживява във времената на властването на комунистическата идеология. Подобно на Константин Константинов, който ни ос­тави като свое посмъртно послание дневника си с жестоко осъждане на строя, Георги Томалевски никога не прие като нормални установените и в културата, и в цялостния обществен живот взаимоотношения между хората и институциите. Но и не поли­тизира пределно мемоарите си чрез директно и подробно изразя­ване на това несъгласие.

Цялостното съчинение наистина е твърде далече от тради­ционното каноническо мемоарно повествование. Самият автор казва в своите встъпителни думи: „Написаното тук не желая да изглежда само като мемоар или разказ, защото това е светът, видян през окото на един есеист. На едни места, където случаят го изисква, написаното може да изглежда като повест, на други – като философска размисъл, на трето – като есе“. Някои от пер­сонажите са измислени, а не реални лица; те представят по-скоро типажи, обобщават; събитията също са обобщени. И това е по-скоро характерно за фикционалната проза, а не за фактологи­ческата мемоаристика. Самото личностно авторово битие не е представено последователно, ден по ден, година по година, а чрез свръхакценти върху предимно травматични или героически съби­тия. Именно на фона на големите събития се явяват епизодите на просветление, на приобщаването към Бялото братство, на полу­чаване на духовното послание от самия Учител. Това са разгръща­щите се като цялото истинско човешко време мигове на щастие, радост и любов…

28 октомври 2019, София
Проф. МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ