Париж. Не ранее 1925. Фотография Петра Шумова
Поет, преводач и пушкиновед. Роден е в Москва. Внук на известния литератор Яков Брафман, приел православието. Бързо стига до извода, че „при болшевиките литературната дейност не е възможна“ и когато през 1920 г. негова книга е забранена, остава без доходи и пише, без да печата. Смятан за колос в руската поезия. От 1922 г. нататък живее в Германия и Италия, а когато Съветското посолство в Рим му отказва продължение на паспорта и след като научава, че Гумильов е бил разстрелян, емигрира.
В трудно време се е издържал с игра на покер и бридж. Бил е и екскурзовод във Венеция. Живее в Париж, където умира в крайна бедност на 43 години, болен и забравен. Автор е на пет поетични сборника.
Край морето
С вълните морският прибой
лети край мене.
Плача си лее в струи той –
без утешение.
Безветрие, покой владее –
светът е цветен.
А тази сянка откъде е
върху ръцете?
Дали изплакваш своя грях,
безгласно тяло?
По тебе пада лепкав прах
и се стопява.
Изкачва се на хълм зелен
лениво стадо.
Струи прохлада върху мен –
студът на ада.
Юли – 8 октомври 1917 г.
Търси ме
Търси ме в хладния светлик напролет:
въздишка, на паркета зайче, звук.
Криле разперил за невидим полет,
по-лек от зайчето. Ту там, ту – тук.
Но чуй ме: не е време за раздели.
Оставаш вечно моя ти, до мен.
Ръцете живи, в нежност отмалели,
простираш в пламъка на този ден.
Затвориш ли очите си случайно
(за мен го направи!) – ще видиш ти
как на треперещите пръсти тайно
припламва огнена искрица и блести.
20 декември 1917 – 3 януари 1918 г.
По булевардите
Вървя в шуба, задъхан, през тъмния град –
болна риба, на дъното плаваща в мрак.
Трамваят изсъска – и пръсна звезда
в огледалото черно на мокрия сняг.
Разтварям слепената сякаш уста,
вдишвам жадно пропилата въздуха влага.
Непрестанно, от самите Никитски врата,
призрак момичешки подире ми бяга.
25 март – 17 април 1918 г.
***
В трептящ ефир звезди горят,
нощта се скрива между арките.
Как да не любиш този свят,
поднесен ти като подарък?
Получи пет невярни чувства.
Получи времето, пространството.
Танцува с бляна на изкуствата
душата ти в непостоянството.
Сега от нищото създаваш
морета, планини, простори,
дори на Слънцето ни славата,
слепяща с блясъка си взора.
Ще сринеш, като на шега
самичък пищната нелепост.
Невръстното дете така
руши строена с карти крепост.
4 декември 1921 г.
***
Оглеждам аз делата груби.
Знам: ний сме в рая и сме живи!
Във лодката рибар отруден
прибира котвата ръждива.
С другари лодката изтласква
от пясъка, и в тиха вечер
към залеза в морето ласкаво
отплува в нощен лов далечен.
Там, дето погледът се рее
и плискат се вълни безброй,
платно триъгълно белее
и вятърът го шиба с вой.
И виждаш – още по-далеко
от розови криле следа.
Би казал – ангел стъпва леко
по тъмносинята вода.
Край него скупчват се полека
и други; мяркат се едвам.
Размахат ли крилете леки,
потъват в димната тъма.
Тълпят се облаците кротки –
на стража ангели стоят.
Кой ще повярва, че са лодки?
Че хора риба там ловят?
19-20 август 1922 г.
***
Сковават облаци в тъмни вериги
села, ниви, ръж.
Всичко тъмнее, прах вдига се мигом –
гръм, блясък, дъжд.
Сови в елите. Нощна вселена –
вик, вой, стон.
Светулчице, свойто фенерче зелено
скрий под листо.
1920 г. – 18 ноември 1922 г.
***
Презирам се, щом видя се в стъклата.
Вглъбявам се и виждам се презрян.
Зова и гръм, и бури на земята,
не вярвайки на тези небеса.
В деня – в прегръдката на светлината –
съзирам само мрак беззвезден, вечен.
Така се вие червеят в лехата,
там от лопатата на две разсечен.
21-23 май 1921 г.
***
Под краката сняг скрипти,
снежен вятър е запял.
Боже, виждаш ли и ти
тази ледена печал?
Към света подлунен, снежен,
твоя – нямаш милосърдие.
И защо така безбрежен е,
щом и тук владее смърт?
Кой ще обясни, се питам,
че дори да остарееш,
искаш още да се скиташ –
с вяра на студа да пееш?
23 март 1922 г.
НЕП
Малка къщичка да вземеш
и градинка в цъфнал май.
Там през хубавото време
да си пиеш сладък чай.
А жена ти Акулина
с дъщеря ти Октябрина
до вратата да стоят,
пилетата да броят.
Всяко – радостно омаяно,
вързано с червен парцал.
Братя, вярвайте! Това е
национален идеал.
1923 г.
Паметник
Началото и краят в мен са,
без да ми носят съвършенства.
Но все пак брънка съм в безкрая
и щастието ми в това е.
В Русия нова и велика
ще сложат бюста ми двулик
на кръстопътя на два свята
сред време, пясъци и вятър.
Превод от руски Славка Иванова
Преводачката Славка Иванова (1924-2003) е доктор на науките, кардиолог със значителни научни трудове, кадър на СЗО. Работила е и в областта на социалната кардиология. Пише стихове от ученическите си години в град Враца и тогава печата с псевдонима Сибила. Интересът й към руската литература води до преводи на известни автори, между които Ершов, Ахматова, Цветаева, Блок, Маяковски, Манделщам, Введенски и Чуковски. През 1970-1971 година е на многомесечна специализация в Москва, където живее в съседство с командировна преподавателка от Софийския университет, на която от Руската национална библиотека тайно давали за по една нощ книги на репресирани и емигрирали руски поети, недостъпни за обикновените читатели. Славка Иванова успява да препише на ръка много от тях и по-късно ги използва в своите преводи.
В началото на шейсетте години безуспешно предлага за издаване в списание „Септември“ свои преводи на Анна Ахматова, между които е и великолепният й превод на „Сивоокия крал“. Сега, след като научих подробностите за това от нейно писмо до мене, оставено в архива й, си спомних, че по стечение на обстоятелствата в края на седемдесетте бях по работа във в. „Труд“ и случайно присъствах на изумителен разговор: на един „заслужил поет“ се обадиха и му поръчаха да напише стихотворение (по случай 1 май или 9 септември) – еди колко си дълго и еди колко си широко, за да се вмести в останалото празно място на броя. Това се оказва същият „поет“ (спестявам името му), приел Славка Иванова в „Септември“ и позволил си да й обясни от висотата на чиновническата си служба, че не е работа на един лекар да се занимава с поезия и „да носи две дини под една мишница“. По-късно попаднах в „Български писател“ на посестрима на този човек (и нейното име ще спестя) – отхвърли мои стихове горе-долу по същия начин, с основанието, че поезията била като маса с бяла покривка и ваза с цветя в изискан ресторант, а моите стихове напомняли на опушена кръчма и затова не ставали за печат. Това бяха някои от тогавашните литературни корифеи.
След 1989 г. Славка Иванова издаде пет стихосбирки. Приживе преводите й не видяха бял свят, което е причината за появата на сегашната книга с подбор от тях като признание за труда и таланта й. Повечето стихотворения не са били превеждани и публикувани у нас досега.
Огняна Иванова
