Стихове от Кръстьо Раленков

УМОРА

Обича да разопакова разумът
невнятния подарък на живота.
Ти слушаш как жените разговарят
и как мъжете спорят за белота.

Изглеждат някак непредназначени.
Безцелни.
Скучни.
Иронични.
Като нехрумнала идея,
сменена с горестна въздишка.

Прелива празникът в неизбродима пустош…
Защо са всички те?
И ти –
защо си?
О, как изящно мисълта се спуска
по въжената стълба на въпросите.

Но тя, която бе принцеса някога,
сега е грозна и недоверчива.
Сега е зле прикрит инстинкт за бягство,
метафора за мъртва перспектива.

Но тя, която беше всепроникваща,
сега на себе си е симулация.
И дарбата й да се самопредизвиква,
е просто навик, нелишен от грация.

И в свят, безсмислен като женски разговор,
креслив като мъжете със белота,
ти си припомняш: Господ взема разума.
А след това си взема и живота.

АПОКРИФНО ВРЕМЕ

Ако изобщо е съществувала идеална форма,
вероятно е била формата
на някогашните ни
вечерни разговори.
Плуваха в здрача тогава предметите от околното,
а идеите се влюбваха в незавършеността на фразите.

Как пресявахме в някакъв унес словесните наноси време,
приключенски уверени във златинките на късмета.
Още много далеч от това да сме само ловци на съмнения,
още близки с онази безкрайност,
във която преливаше всичко конкретно.

И защо помниш точно оградата, цялата бухнала в рози,
като плащ на минаващ в нощта кардинал.
Апокрифното време, изглежда, е откъслечен образ,
инстинктивен разпад, съхраняващ те цял.

Инак – вече почти и не помниш кой как се казва,
кое как се казва…
Виждаш само неща, дето дишат и се надяват,
дето се раждат и чезнат.
Ако е имало идеална форма, била е формата на
някогашните ни вечерни разговори.
Другото е живот, изначално безименен,
съвършено завръщащ в себе си.

НИЦА

Франция. Ница. Площад „Масена“.
Утро, след нощ със внезапна жена.
Слънце, изгряло за аутодафе
книжни мой тигре. Пиеш кафе,
вслушан във темпа на ранния час
като в далечен тромпет, свирещ джаз.
И се усмихваш сияен и свеж,
още човек и все още копнеж.
Палиш цигара, обгръщаш се в дим,
като изчезващ от сцената мим.
И се разтваряш в приятния хлад
лек и прозрачен, въздушен и млад.
И несъзнателно вкусваш на глас
дума за свят: „Франсоаз.., Франсоаз…“

ПРОБЛЕМ НА НАБЛЮДАТЕЛЯ

Зная – тези двамата се обичат,
а засилват зли думи по нанадолнището.
И гневът им е трескаво разсъбличане,
страст с обратен знак, сипей среднощен
на обиди, силни като прегръдка,
на обвинения, с тънкост на остриета.
После дълго и стръмно, препъвайки се,
ще се изкачват отново към себе си.
Зная – тези двамата се обичат
и не знам откъде го знам.
Но са толкова заедно в непримиримостта на различията си,
колкото мене разбирането ме прави сам.

ЕДНОКРАТНО

Не е пътека – намек за пътека е.
Тук някой е пресякъл през тревите,
преминал е случайно, еднократно, вълните им са стигали до кръста му.
Къде е искал да отиде, господ знае, един такъв плувец насред тревите,
но тук, изглежда, устни е разквасил със шепа дяволити горски ягоди,
а по-надолу, без да забележи, е стъпкал следващите без да иска.

О, тъй навярно съм вървял през книгите и устни съм разквасвал
с дъхав смисъл, а два-три реда по-надолу – съвсем неволно –
смисъла съм стъпквал. Къде съм искал да отида – господ знае.
Това е онзи еднократен господ, който държи ръката на четящия
в една единствена и невъзможна за никой друг и никога вселена.
Не е пътека – намек за пътека е…

СЕЛЦЕ

Пладне е, пладне. Над селцето се носи
мирис на тор и далечна леш.
Ако изобщо идват насам въпроси
и те пристигат дотука пеш.

Покрай изохкал от жегата орех
прасенца сучат от майка-свиня.
Върху пътя със цвят на охра
трепти единствено мараня.

Къщите – килнати, пръстени, пръснати.
Само в един двор – пране.
Точи се времето бавно и гъсто,
сякаш е мед от гърне.

Запустели герани, колела от каруци,
глухо сърце на чакмак.
Сядал е вечер човекът и пушил
върху изтрития праг.

Ала виж ти, вместо архаика –
приижда дъх неспасяемо млад.
И си пиян сред пелина и лайката
като руски аристократ.

Пладне е. Пладне. Хили се слънцето,
сякаш е селският идиот.
Ти под него не знаеш какво точно търсиш.
Но какво да се прави – живот….

ПРИЗОРИ

Не тичай след живота, остави го
да те облива с топлина и хлад.
Да е безформен и да е квадрат.
А ти – по-малък негов брат –
му намигни, когато те убива.

Какво парадоксално естество –
скала отвесна, видимо без почва.
Но както само живото се вкопчва,
стърчи над пропастта и я посочва,
в скалата вкопчилото се дърво.

Прозрачна лятна утрин, ти
си колкото цигарата ми сладка.
Трепти в росата нощната загадка.
А малката любовна акробатка
във стаята зад мене още спи.