Стар „Сингер“ и рок, от ГЕОРГИ-МОМЧИЛ ПОПОВ

-Нел, а като те наказа мама Кики да не ходиш с тайфата на море?! Хе-хе… Бях те  изрисувал гола на картонената врата в стаята ти. Помниш ли? На оборотното жилище в  „Дружба“, като ви бутнаха къщата в Захарна фабрика. Да сме били втори или трети курс в  техникума? 

Красивата Нел с още по-красивия си мъж Димо (строен, с цяла брада и кръгли очила) са  ни на гости. Режат мезета, салати, редят трапеза с нежната ми половинка Лилия. Сипнали сме си ракийка в кухнята, въздишаме, че има-няма са отлетели 35-40 години  оттогава. Изисканата мацка върти вилица над чинията с колбаси, плясва невидим летящ  субект… Боже, как сме си същите. Боже, колко не сме! Любим жест на Нела още от  красавицата на класа: 

-Колко й обяснявахме на мама, че не съм се събличала. Само се качих на табуретката и  ти ме очерта на вратата. С дрехите… Не! Наказана си… Инат човек. 

-Всичко ще си кажете вие! Хе-хе. – Димо, уж строго. 

-Нищо де! Нали тогава ушихме моя летен клош панталон с крачол долу 42 сантима. От  синьо плътно хасе за възглавници, как му викаха? Нещо като дънков плат, сега вече го  няма. Имахте разкошен стар „Сингер“ от баба ти, крачен, с голямо колело и ремък. На  нея… Танц, а не шев! 

– Да, от син етамин, лятото на 1975-а. На следващата година се върнахме в новия  апартамент в Захарна фабрика. От мъка, че са ни съборили къщата, татко получи  психическото разстройство тогава. – Нел става остра, ножът й съсва като сабя. – Някои от  „маминките“, баби на мои дружки от основното училище, и те не понесоха промяната.  Легнаха и умряха! Като видяха, че старата ни зелена махала е превърната в купчини  бетон. 

Червенокосата муза вдишва дълбоко, отпива си пак. 

-Е как не! От къща с дворче да те набутат в бетонна казарма, в еднакви кутии за спане и  телевизия, с всички бивши комшии по етажите?! А кихнеш или гръмнеш из фаянса на  втория етаж, ти викат „Наздраве!“ от шестия… Уют, общо хъркане, любов с акустика сред жилищния колектив – философски от моя милост учтива. 

-Хайде, каквото било, било. Я по-ведро! Наздраве! – Димо бодро, юнашки.- Като каза за  синьото хасе, Жое, твърдото… Аз пък имах от такъв плат страшно готина риза. Баба ми я  ши на машината, по снимка на една рок група. Без яка, само столче и цяла, без  закопчаване, с широки три четвърти ръкави. А около врата, на маншетите и отпред  бабето извеза някакви цветя… Като истинските хипита! Деца на цветята. Хе-хе-хе. Три  години я носих, ходихме с Нел на море, постилах я на плажа, в палатката… Як плат! А на 

2 

връщане на автостоп, като закъсахме за мъни, я поизгладих малко и я продадох в  Копривщица. Като вносна стока… Още два дена храна и хотел. Ехааа! 

-Аз пък изглеждах като клоун от цирка с тоя син клош. Как съм ходил по улиците и не са  ме прибрали, не знам. Смешник. 

Шевицата на хипарската риза на Димо. Какво ли е разказала прамайката с игла и конци? На него? На другите? Със сигурност – за рода му до девето или чак петнайсто коляно, за  дървото на живота, посадено още от древните траки, за седемте свята от техните  вярвания, за заплахите и хитрините от хора, животни, богове? Сложна кодирана  геометрия, да. Все още неразчетена докрай… А той я продал, моля ти се, да се напапкат  в Копривщица. И това е добре де, за племето, за близките. Може би затова Нел го нарича  „Моят беден граф“.  

След Руско-турската, Балканската, Европейската, Втората световна войни към новата  столица София започват да се стичат преселници от четирите посоки на етническите ни  земи. Каквито сме и ние днес, актьорите от кухненската миниатюра в апартамента. Например, в Драз махала, Коньовица, Банишора, че дори и в Захарна фабрика имало  големи общности на българи от Македония, Трънско, Самоковско, „тайфи” от строители дюлгери, нашите дедовци и стари майки. Във всяка нова махала на Стара София със  семействата пристигали и сандъци с чеиз на бъдещите булки, на техните свекърви или майки. Шевици, пафти, гайтани, колани, престилки, елеци, украшения, накити,  изработвани на ръка от векове – носии от родното място, грижливо сгънати за празници. Всъщност, тъкани, ковани или шити кодове като ДНК-спирали, с точно изчислени и  броени елементи, зашифрована култура, послания за пра племето и небесните му  покровители. 

Настъпила ерата на индустриализацията. В Западна Европа с код „Виенски валс“ по  баловете и сред огромни зъбчати колела по фабриките, а тук на Балканите – с лъскави  шевни машини, най-предпочитани „Сингер“. Произведени в Манчестер, Англия. Във всеки  втори дом. За нови градски дрехи за новите граждани – шиене бързо, евтино, сръчно,  машинно. Независимо, че цената им тогава се равнявала на една нивичка на село. Имало и курсове по шев за прогресив женурята, добавка от вносителите. Механична потрес,  цивилизация, мода, но и поминък за много госпожици и тем подобни. Че и за шик господа,  майстори на ножицата също. 

Със стар „Сингер“ и „рокендрол форевър“ и ние по тях, внуците им от 1970-е. Барабар  Петко с мъжете… Без да съзнаваме, че у дома са накичили по хипи одеждите ни (защото  по магазините трудно се намираше „младежка мода“) скрити вселенски послания от деди  и баби. Уж нови, уж бунтарски, а всъщност много стари и винаги мъдри: “Пази Свободата като зеницата на окото си“, „Като те бият, бий и ти“, „Работи, за да успееш“, „Прави  любов, а не война!“… Философия, кауза, култура на Свободата, а не само шарени  парцали. Ама кой да се сети тогава?

3 

-Имах и едни кларкове, Жое, последна мода!… Кларкът е чепик като кубинката – хваща  глезена с яка кожа, има дебела подметка, държи крака сух през зимата, става за кал,  държи на дъжд. Бяха много модни през 70-те. 

-Абе, ясно! И аз имах едни кафяви велурени като ученик. 

-Та ходихме на екскурзия до ГДР-ето с нашите и си харесах едни жълти. Ле-е-ле-е,  страхотни! Купиха ми ги. 

-А помниш ли, Димо, колко вида хляб имаха още тогава в Източна Германия? Трийсет!  Като влезеш в хлебарница, мирише на препечена коричка, на чисто, на слънце. Да се  сбъркаш от разнообразие… А тука, в България цели три вида: типов, добруджа и бял  (заводски и ръчен). От другаря Живков – толкоз! Само в някои фурни правеха погачи и  франзели по поръчка, за сватби и кръщенета. Отскоро взеха да проглеждат нашите  хлебари, ама има още много да месят. 

-Не, хляба не помня, Жое. Само жълтите кларкове. Леле-е, толко ми харесаха, че още в магазина ги обух. Цял ден обикалях Берлин с тях! Хи-хи… А майка ми до мене по  джапанки! Цирк! Ганьовска работа… През лятото. 

-Димо, не пипай туршията! Чакай да седнат жените! 

-Я па ти?! Да я опитам, бе. 

-А аз пак съм безработна-а…- гостенката ни духва кичур от челото. – Вчера ми връчиха  документа. Назначиха едно младо, по-малко от дъщерята, току-що завършила  информатика. Гола вода! Може само да чати… Да набира на латиница, писмо да изпрати – забрави. А за екселски файлове, таблици, чертане – абсурд! Хал хабер си няма. 

-Значи е било 8-ми клас… – Димо. – Да, в 8-ми клас, накрая. И на 15 септември отивам в  новия техникум с черна униформа и жълти кларкове. Всички ме зяпат, ще се пукнат от яд. 

-Хора, чухте ли добре? Търся си работа! 

-Те хората в Белия свят такива като нас са ги защитили. Или те пенсионират, или те  държат в някое кьоше, да придобряш някак си – складче, канцелария, социален работник, гледач в старчески дом… Не ти бият шута към нищото, като тука – наша милост,  велемудро.- Профсъюзите, социалните, църквата, фондациите за закрила, все нещо… Да  сгъваш по някоя и друга филия на ден. Да не виеш като куче срещу Луната… Булка, я  нарежи от туршийката. 

-Е нали не даваш?! – мига срещу мен и почти заеква от гняв Димо – … Майтап ли?!… Ега  ти майтапа!… Като ревна срещу мене-е! Като заклан. 

-Разбира се! Народът трябва да се стряска – иначе само ще си спинка. -Леле-е, колко си бил страшен! 

-В казармата бях ефрейтор! Раздувал ли съм ти за тая щуротия?

4 

Кръглите очила на Димо ще ме запалят през лупите: 

-Аз пък въобще не съм служил войник. Освободиха ме заради диоптрите. Хич не ми пука,  а и не знам какво е това „ефрейтор“. 

-Блазе ти! Затова забоде най-готиното маце в класа. Ние се търкаляме из въшкарниците,  а ти рутиш крехки агънца из цивилизацията. Моренца, танци, цуни-гуни… А, наздраве!  

= = =  

Из СТРОГО СЕКРЕТЕН ДОКЛАД  

на Народната милиция за ситуацията по курортите на Черно море, 1971. Автентично  факсимиле:  

„През курортния сезон на 1971 г. изключително лошо и отрицателно влияние оказаха на  нашите младежи посещението в окръга на битълси и хипита. 

Външният вид на горните туристи беше под всяка критика, с дълги и мръсни коси, полуоблечени с изпокъсани дрехи, миришещи от мръсотия. Болшинството от тях бяха  индивидуални туристи, автостоповци, с много малко или без средства за самоиздръжка,  предимно от скандинавските страни, ГФР и др. западни държави. 

За целия курортен сезон общият им брой за окръга не надминава 1000 души. От техния  външен вид и поведение се възмущават не само българските граждани и туристите от  социалистическите страни, но и техни сънародници. Има изказвания от западни туристи,  че ако продължават хипита и битълси да посещават нашите курорти, ще предизвикат  отлив на туристи. 

Мнението на здравните органи е, че са и заразоопасни. Тяхното недопускане в НРБ няма  отрицателно да въздействува на развитието на туризма, а обратно ще се оцени като  положителна мярка. 

Считам за целесъобразно да се предложи на ръководството на МВР, съгласувано със  заинтересованите органи да даде указания до всички ГКПП в страната хипита и битълси  да не се допускат на територията на НРБ за в бъдеще.  

ЗАМ.ОКРЪЖЕН НАЧАЛНИК МВР: полковник…. /не се чете/, 20.10.1971г. = = =  

-Чакай да си довърша за жълтите кларкове. 

-Хора, чухте ли? Търся си работа… Добре, че шефката се съгласи да ме остави и деветия  месец – да вържа борсата за помощи. Още месец, ама да уча малката, „висшистката”… 

-А-а, те други я учат. Учат и блажат. Хи-хи-хи… -наша милост ехиидна. -Сложни осморки  на чаршаф, „Пълзешком – пълни!”, възвратно- постъпателни движения на заден ход. Хо хо-хо.

5 

-Да бе, и момчетата от фирмата накрая ме гледаха страшно. Особено като останех да си  довърша нещо след работно време.  

Оня, очилатият брадат, си кара неговата песен. Вече е на третата ракия: 

-И на вратата на училището ни проверяват. Един от даскалите – не го знам по какво, ама  винаги си ходеше с военната униформа. Като ме видя на входа с жълтите кларкове, като  се разкрещя… Очите му се обръщат на бяло от зор: „Тези обувки – черни! И чорапите – черни! Марш обратно! Марш-ш-ш!!!” 

Нела влиза в любимата си поза на хубавица, каквато си е. Кокетничи и се фръцка: 

– Мен пък са ме спирали за цвета на косата… Жое, помниш ли, в ІІІ курс се появи нов  даскал по практика? Мургав един, строен, напънат като пружина, ама смотан някакъв. 

– Берберов. Натегач. Партиец. В ІV курс стана директор на техникума. Той ни връчва  дипломите накрая. 

– А, забравила съм това. Та той ме спира сутринта на входа на училище: „С боядисана  коса не можеш да влезеш в час!”… Толко се шашардисах, че сигурно съм се изчервила,  нещо смънках. Добре че до него се беше изпружила и старата зам.-директорка. Подхилва  се ехидно и му шушне – момичето си е такова по рождение, рижаво. 

– И красиво! Абе, Нел, хи-хи-хи… Нел, много пъти съм се питал…  

Моя коварна милост ласкае красавицата на клона, дано отвори по-широко човчица, но  съпруг Димо гръмва съдбовно: 

– Е какво, главата ли да си смени?! Ега им угоди! 

– Кажи, Жое… 

– В класа навремето имаше спорове, витаеше една „мистерия”, пък и аз съм се питал философски. Малката ти катеричка и тя ли е златно червена, като косата ти? Или така…  Питам, де. Щото не съм я виждал. 

Димо е на върха на щастието: 

-Хи-хи-хи… Питай мене. Цял живот се грижа за това животинче. Ако не внимаваш, може  да те ухапе. А-а, пак нямам ракийка… Жое, що си дал чаши с дупки? 

– Пияници! – естествено, Нел.  

Живата картина с хлапашки лафове и намеци, въпреки сребреещите ни коси, вече е в  сценично съблекло из горещи интимни дълбини. Моята нежна Лилия в състезанието по  крясъци днес не е участвала. Това значи, че утре заран ще ме нокаутира лично, чак като  се наспя… 

– А наздраве!… И кво да правя, занесох ги жълтите кларкове на един Джони, циганин,  боядисваше обувки на площад „Възраждане”. С такъв черен лак ги няпляска, че 

6 

мамицата им разплака! Само след седмица носене се напукаха и заприличаха на печени  ябълки. 

– Като нас… Абе, чухте ли оня ден? България по демографски срив вече е на първо място  в света! По данни на ООН, о-фи-ци-ал-но! Това значи, че умрелите са повече от  новородените. Не загиваме като нация, а вече ни няма… Пуснаха я веднъж в новините и  фит! – издимя като тънка пръдница. Кой чул, чул. Да не стряскат заспала популация. 

– Ами то младите вече ги мързи и да се чукат. Гот му е сам със себе си, на компютъра. Я  да ми е на мене, ехе-е! 

– Много страшен тоя Димо, а Нел? 

– Беше… Сега само стърчи сред другите умрели из трамваите. 

– После сума ти време се катерех по улука, за да вляза в час. През прозореца! Дълга ми  била косата… Ай сиктир, бе! Писна ми и зарязах даскалото. Така и не завърших. 

– А-а, на сватбата обеща и завърши вечерно. Юнак Димо от квартал „Лозенец“. Страхотно  си ми е мъжлето! С диплома от Трета вечерна гимназия София. 

– Даскалото за гамени и пройдохи от София? На „Московска” дето беше? – Да, ама Димо не е такъв! 

– У-у, туршийката е страхотна! – крещи коментираният, възпиран грубо от консумация  гост. 

-Нел, май те обидих нещо? Нали знаеш, че съм гамен? 

-Не, Жое, не си! Ти си отличник, висшист. Образован човек. Какви ги плещиш, ум не ми го  побира. Напоследък не мога да те позная. Станал си зъл. А какво слънчево, усмихнато  момче беше. 

-Бях, ама се озъбих от идиоти…– въздишам. – Я кажи другите от тайфата как са? Тях пък  от години не съм ги виждал. А-а, срещнах скоро твоята дружка Анка, от театъра. На  уличката до Католическата църква в центъра. Тя ме позна, аз щях да я подмина. Усмихва  ми се, препречва ми пътя… Така. 

-Анката е много мил човек. С години си е гардеробиерка в театъра. Ама и тя се напати много. Първият й мъж избяга на Запад, в началото на 1980-е. Месеци я влачиха по  милициите и я тормозеха. Така и не можа да замине и тя… А и доста се психира от  разпитите. Първият й чака, чака, получи развод и се ожени за друга в Америка. Сега Анка  ме урежда да постъпя в ателието за дрехи на театъра. На първо време да гладя костюмите на артистите. 

-Пуста безработица! Шашава криза! А каква хубава професия си имаме. Дизайнер на  мебели, конструктор, елитна паралелка, със знания и умения на инженер… Леле-е, Нел, и 

7 

ти колко работи смени… Мешавица. Нищо де, нали Анка ти урежда нещо? Все е хляб.  Какво казваш, че е пострадала? 

-Мъжът й умря миналата година. Отиде си само за 2-3 месеца. И сега пак е сама… Да, да,  оня пич – брадатият, с дългата коса до раменете. Дето се заварихте един път в къщи, Ивчо. 

-Ай, стига бе! Изглеждаше як, здрав човек. 

-Дори беше 2-3 години по-млад от нас с Анка, тя ми е съученичка. Ами продадоха  наследствен имот и си купиха панелка. Скромно, с две стаички, колкото за тях си. Другото оставиха на децата. Това им е втори брак. И с останалите пари си поживяха. Добре де,  ама решили, че няма да плащат парно, а след време ще им опростят дълга… 

-Какво парно бе, Нел? Какви ги дрънкаш? 

-Онова, скъпото отопление, дето ти искат по половин заплата на месец. И не можеш да  се откачиш!… Димо, сипи ми ракийка… И ето, в един хубав ден пристига съдия  изпълнител. Иск за огромна сума, колкото струва апартаментчето! А и предишните  собственици не плащали няколко години. Запор и ако не платиш, вънка, на улицата. Ивчо  се притеснил, разболя се и след два-три месеца го разпиляха. 

-Как така? 

-Прахта му, от урната. Не пожелал да я зазидат, а да я разпилеят. И в смъртта да е  свободен. 

-В морето? 

-Не, от една скала над Искърското дефиле. Там го пръснали по вятъра. Където ходели  често с китарите. Не, не на Лакатник…На негова си спирка на влака, друга, където е бил  щастлив… Други „философски въпроси“, Жое ? 

-Не, Нел. Изтрезнях. 

2011

Почитател на изящието, вечно търсещ и задаващ въпроси, майстор на краткото бурно слово. Чрез прародителите си Георги- Момчил ПОПОВ е жител на София от 1883 г., а появата му е през античната 1957г. Потомък на артисти визионери, стари родове, фамилии, епохи. Син е на емигранта от НРБ, художника модернист Васил Попов – VassiL, наричан от критиката Канадския Пикасо.

Журналист, фотограф, книжовник (от резерва). Специалист по дизайн и вътрешна архитектура, магистър по Българска филология от ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“. От 1982 г. Георги- Момчил е репортер, редактор, книжен архитект във вестниците „Ехо“, „Свободен народ“, „Български писател“, сп. „Гора“ и др. Заради лошо усвояване методите на „соцреализъма“, белетристиката му рядко е печатана в периодиката и до 1989 г. няма издадена книга. Не членува, а понякога и сам се отписва от художествено- творчески организации и съюзи. Автор е на пет книги: „Интимности в пейзажа“ (1992, сб. разкази), „Копринената Мег“ (1993, роман), „Танц с вятъра“ (1994, сб. разкази), „Ерос и Потури“ (1996; 2008, сатирична проза), „София – европейска дестинация. І част“, 2007, BG/EN.

Забраненият му до 1989г. роман “Копринената Мег” (1993) днес е в най-престижните библиотеки по света: Библиотеката на конгреса във Вашингтон – Library of Congress, Баварската държавна библиотека в Мюнхен – Bayerische Staatsbibliothek (BSB), в университет „Харвард“ – Harvard University Harvard College Library, Първата българска гимназия в Болград и др.