Ако се „разровим“ в изказаното от Димитър Казаков
приживе пред изкуствоведи, журналисти, а и пред обикновени хора, бихме си създали представа за един образ на човек странен, често неприятен, арогантен, присмехулник, че даже и луд, а и какво ли не още. От художественото му наследство, разпръснато в много галерии по света и у нас, обществени и частни колекции, та дори и до тази на японския император Хирохито, се оформя представата за един творец, дълбоко свързан с древната земя, с легендите и преданията, които слизат вертикално
надолу в изминалите векове, че даже и хилядолетия. Творец, свързан с идилията повече на селския и по-малко на градския бит, със земята, но и с космоса с цялата му необхватност, неразгадаемост и необяснимост.
От всичкото това различни хора са подбирали и формирали отделни представи, много представи и образи с голямо разнообразие от черти, привидно всичките непредубедени и по тази причина всичките неверни и всичките непълни. Накрая остават, естествено, много повече въпроси отколкото отговори, защото те, отговорите, се отнасят най-често само до отделни черти и ситуации, съпътствващи и оформящи живота на човека Казаков конкретно.
И след всичкото това остава въпросът: този Казаков луд ли е, или неуравновесен, педантичен ли е, или безпорядъчен, мистичен или мечтателен, романтичен или стъпил здраво на земята прагматик, обикновен простак,
грубиян или стоящ над нещата и физическия човек мъдрец? Колко много образи, а кой от тях е верният?
С текста, който ви предлагам, драги читателю, едва ли ще успея да отговоря на всичките тези въпроси, а и не това е целта ми. По-скоро с този разказ искам да споделя кратките ми, но изключително интересни срещи с Димитър Казаков, както и да ви покажа моята представа на лекар и колекционер за този гениален художник.
До 1988 година, за мой срам, не го познавах, нито него, нито творчеството му. В галерия „Райко Алексиев“ есента на същата година влязох случайно. Там бяха подредени двадесетина големи живописни платна 120/120 см на художник, чието име ми беше непознато. Гледах ги направо като хипнотизиран, не можех да откъсна поглед.
Стоях в галерията повече от час. На другия ден отидох пак. На третия и всеки следващ пак и пак, вече придружен от петгодишния ми син Димитър (нямаше кой да го гледа следобед). Той, разбира се, се отегчаваше бързо и започваше да тича в кръг из залата. Понеже това се повтаряше многократно, на 5-тия или 6-тия ден към мен се приближи един възрастен човек и ми каза: „Другарю (тогава това беше обръщението, даже към непознати), от няколко дни ви наблюдавам, идвате всеки ден с това дете, защо не го заведете в парка, то очевидно има нужда да тича?
Мога ли да помогна с нещо.“ Малко сконфузен пред тази очевидно вярна констатация, касаеща сина ми, смотолевено отговорих: „Много ми харесват изложените картини, искам да се запозная с художника.“ „О, той днес няма да дойде. Ще е тука вдругиден към 17.00 ч. Елате да ви представя.“
Уговорката спазена, след два дни бях в галерията, имаше доста хора. Възрастният господин беше там, разбира се. Поздравихме се и той ме поведе към дъното на салона, към двама разговарящи мъже. Не можех да преценя
кой от двамата е художникът, когато господинът се обърна към единия и каза: „Митко, искам да ти представя д-р Александров. Той много харесва картините ти и иска да се запознае с тебе.“ На което Казаков троснато отговори:
„Какво от това, че ги харесва? Мен всички ме харесват.“ След което, очевидно видял реакцията ми на смущение, продължи, говорейки ми на ти: „Е, кажи сега какво ти харесва ето в тази работа?“, като се спряхме пред едно от платната.
Въпреки че са минали оттогава толкова много години, аз все още си спомням точно нарисуваното. Мисля, че тази творба е някъде в държавните галерии, защото съм виждал репродукцията ѝ отпечатана някъде.
Картината представляваше стая в селска къща, където на миндерлък
бе седнала една „хубавица“ със запасана хурка с къделя и преде с вретено. В стаята се виждаше селският бит, с огнище, лавици с подредени на тях бакърени и глинени съдове, под с постлана шарена черга. През прозореца можеше да се забележи селски двор с крави, птици, разпрегната каруца, а през полуоткрехната врата надничаше с дяволит поглед селски мераклия с мустаци.
Картината излъчваше освен битова реминисценция, но и което
е по-важно закачлива атмосфера, загатваща последващо развитие на ситуацията. Момата се „кипреше“ двусмислено уж не забелязва мъжа пред открехнатата врата, но беше очевидно, че това ѝ харесва.
Драги читателю, получи се това, което никак не исках, да обяснявам с думи нарисуваното в една картина. Осъзнавам, че това е нередно, защото вече става литература.
Може би по-подходящо би било да ви покажа репродукция на картината. Но кажете как да го направя? Не притежавам творбата и репродукцирайки я, е съвсем очевидно, че ще нагазя дълбоко в Закона за авторските права и
интелектуалната собственост, което не желая да правя.
Освен това, не забравям, че Реноар бе казал – „Изкуството на живота започва, където думите свършват.“ И така, ако една картина може да се обясни с думи, това вече не е картина. Това приемам за относително вярно, но все пак
някои неща трябва да се кажат, защото по израза на Гьоте „Човекът вижда това, което знае“, това между другото само.
Та, на всичките тези обяснения за картината Казаков отговори: „Абе интересно го обясняваш, но аз не съм искал да кажа това, което ти ми разправяш тука. Аз не рисувам с кората на мозъка си, рисувам с подкорието. Започвам и не зная какво ще се получи накрая. Ръката ми го прави по внушение отгоре. Но твоето разяснение е интересно. А я ми кажи ти защо си всъщност тука?“ Малко смутен от директния въпрос, запелтечих: „Бих искал евентуално при възможност да си купя нещо“, на което Казаков, очевидно раздразнен, почти извика: „Какъв си ти, бе? Откъде имаш пари, за да купуваш? Това са много скъпи картини.“ Още по смутен от директния въпрос, отвърнах: „Аз съм лекар, излезе ми една застраховка.“
„
Я се разкарай от тука, на мен мизерни пари на доктор на ми трябват. Освен това нито една от тези картини не се продава. Аз след седмица ще ги изнеса във Виена. Там ще ги продавам за долари, искам да си купя кола.“
В гърдите ми се бореха две чувства, от една страна, унижение и обида от арогантното поведение на този човек, не зачитащ ничие достойство, съвсем очевидно, а от друга, непреодолимото желание да успея да притежавам
някоя от тези картини. Никому не бях позволявал, а и не бих позволил да разговаря така с мен. Но мисълта да имам в колекцията си една такава картина беше завладяваща и тя ме накара с примирителен тон, загърбил обидата, да кажа: „Е, да, но все пак може от други ваши подобни работи да можете да ми продадете нещо.“ „Добре, добре, обади ми се на този телефон, когато е лошо времето“ – каза художникът, като ми даде листче с написан телефонен номер.
Напускайки галерията, бях като смазан. Не можех да си простя поведението си. Трябваше да се обърна с гръб и да си тръгна веднага, а не да стоя като захласнат пред този очевидно примитивен, арогантен и зле възпитан
човек. Естествено, разказах всичко на съпругата си, но някаква особена реакция нямаше.
След седмица прочетох, че в галерията на ул. „Шипка“ е представена голяма изложба на пловдивския художник Димитър Киров. След работа направих един
„бърз тигел“ през залата. Много ми харесаха две творби, озаглавени съответно „Бялото пиано“ и „Черното пиано“.
Вървяха чудесно като серия, а и не бяха нито големи, нито особено скъпи. Реших да отидем със съпругата ми в неделя следобед и да разгледаме изложбата по-внимателно. Драги читателю, в неделния следобед двамата бяхме точно за телевизионен репортаж – „двама интелектуалци разглеждат художествена изложба“, казвам го с чувство за хумор, но си беше така. Съпругата ми наскоро се бе върнала от едно турне в Москва на камерния хор на Васил Арнаудов и си беше купила оттам една много красива филцова шапка с широка ексцентрична периферия.
Шапката ѝ стоеше чудесно, така че без чувство за хумор, наистина двамата изглеждахме добре като за телевизионен репортаж. Още с влизането в залата видях Димитър Казаков да разглежда експозицията с още един човек до него.
„Ела да те представя на художника, за който толкова ти говорих“ – казах на жена ми.
Приближихме се, той ме позна, а аз му представих съпругата си. Той я огледа от горе до долу, после от долу до горе и каза: „Че ти откъде ѝ купи тази шапка, бе?“
Започнах да отговарям, Ани (жена ми) смени всички бои на лицето си, а след като си взехме довиждане с Казаков, преди да вземем автобуса за вкъщи, каза: „Този простак, у дома, на стената? Никога! Забрави.“
Повече коментари не правихме, но аз не забравих нито картините в галерията, нито художника.
През следващата почти година и половина при всеки удобен случай, когато времето е лошо, а и когато е хубаво, звънях на дадения ми от Казаков телефонен номер.
Никога никой не се обади. В един съботен ден през май 1990 година (тогава в събота се работеше) бях дневен дежурен в Дихателния център** на Медицинска академия и реших да пробвам пак телефона. За моя голяма
радост отговори ми Казаков. Аз се представих и той ми отговори: „Къде си бе, докторе, нали щеше да се обаждаш?“ След като изяснихме ситуацията, той ме покани на следния ден (неделя) да се видим на пазара в квартал
„Люлин“ в 9.30 часа.
Съпругата ми, синът ми и аз със запорожеца, който имах тогава, бяхме в уречения час на уреченото място. Казаков беше като че ли друг човек. Държеше се съвсем естествено, беше любезен, даже се шегуваше със
сина ми, питаше го рисува ли и иска ли да стане художник. Живееше на две крачки от пазара. Покани ни в апартамента си в една кооперация с фасада от червени декоративни тухли.
–––––––––-
** Дихателен център – вече не съществува като самостоятелно
звено в катедрата по Анестезиология.
Влязохме в жилището. Посрещна ни съпругата му, очевидно взела върху себе си цялата предишна агресивност на Казаков. За да ни успокои, каза просто: „Не
ѝ обръщайте внимание.“ Влязохме в една стая, където имаше само едно легло, застлано с бозаво одеяло с по две кафени ленти в двата края. Казаков се наведе под леглото и извади оттам едно руло от навити платна – около тридесетина, както можах да преценя впоследствие.
Постави рулото на леглото и започна да развива картина по картина, точно така, както търговците на персийски килими показват стоката си пред купувача. Този маниер на показване можех да сравня след години в Техеран –
Персия, в един голям магазин за килими. „Гледай и избирай“ – каза Казаков.
Отделихме 5-6 платна. При втория оглед се спрях на две картини. Казаков нави останалите и ги пъхна отново под леглото. После, без да каже нищо, излезе от стаята и след малко време се върна с една купчина акварели 50/70 см. „Гледай, но това не се продава.“
Драги читателю, не съм предполагал, че мога да си доставя такъв пир на очите. Съпругата ми, като че ли беше също омагьосана от багри и форми. След като разгледахме и тези неща, Казаков предложи да отидем с
колата и картините на вилата му в Божурище и там да опънем платната на подрамки.
Преди изхода ни заведе в мазето на кооперацията, където на етажерка бяха подредени дървени дъски за хляб, всички изрисувани. Разгледахме и тях. После Казаков затвори вратата на мазето. Завърза я с тел и излязохме
навън.
Отидохме в Божурище. Вилата беше постройка с мансарда, иззидена с тухли, покрита, неизмазана, без прозорци и врати. До нея имаше малка постройка. Там на една грубо скована маса от чамови дъски опънахме платната.
Казаков работеше с обикновени клещи на щипките, на които бе надянал малки парченца червен гумен маркуч.
Така платното не се изплъзваше и не се късаше при опъна. Аз също бях „въоръжен“ с подобен уред и помагах с удоволствие. Работата свършена. Казаков извади изпод масата една туба с някаква олиоподобна течност, изсипа
част от нея върху парче плат и започна да втрива течността върху картините. „Това дава дълбочина на цветовете и импрегнира платното – обясни той. – Освен всичко, съхне бързо.“
Изправихме картините до стената, гледахме ги, а аз не можех да повярвам, че в моята колекция ще имам два такива шедьоври. Вижте ги в репродукцията, драги читателю. Наистина са чудесни. „Вие не огладняхте ли – каза по едно време Казаков. Вече е време за обяд. Хайде, пали „заза“ и да се върнем на пазара с тебе. Оттам ще купим нещо за ядене. Жена ти и детето могат да останат тука на въздух.
Върнахме се в „Люлин“. Купих няколко парчета наденица, домати, краставици и един топъл хляб и се върнахме в Божурище. Казаков запали огън между два камъка, постави отгоре една тенекия, надениците се изпекоха, набодохме ги с по една подострена клечка и ядохме с голям апетит.
После натоварихме картините на багажника на покрива на запорожеца и преди да си вземем довиждане, Казаков с въпросителен жест с ръцете и главата каза: „А парите, носиш ли парите?“ „Не, смутено отговорих.“ „Как така не, бе?“ „Ами аз парите ги имам, но не предположих, че така бързо ще стигнем до покупка.“ „Добре, отговори Казаков, определям ти среща утре в 3 часа следобед пред пост № 1 на Републиката, пред мавзолея на Георги Димитров. Носи парите! Нали няма да ме излъжеш. Струва ми се, че си честен човек.“ „Не се притеснявайте. Утре в уречения час ще бъда на уреченото място и ще ви донеса парите, точно определената сума.“
Запалих „заза“ и потеглихме. Точно излязохме от Божурище и амбреажа и колата отказаха. Закова се на място и не помръдваше ни надолу, ни нагоре. Оставих запорожеца сред нивите със сина ми и съпругата ми в него, а картините – на багажника отгоре на покрива – и се върнах обратно във вилата.
Като ме видя, Казаков почти се развика: „Какво има, бе, какво стана, защо се връщаш, да не се отказа?“ „О, не, не, не съм се отказал, амбреажа на колата отказа.“ – казах с повдигане на рамене. „Чакай тука, хей сега ще се
върна.“
И наистина, след 5-10 минути се върна придружен от един мъж: „Запознай се, докторе, това е мой съсед, Той живее в „Младост“. Има москвич с багажник. След час ще се прибира в София и се съгласи да те откара с детето, жена ти и картините до вас, а пък колата ти… оправяй се, както си знаеш.“
Всичко стана, както бе уговорено. Съседът ни закара до вкъщи, отказа категорично да платя нещо за услугата и с това тази одисея приключи.
На другия ден с парите в плик в 15 ч. се „инсталирах“ до пост № 1 на Републиката – пред мавзолея на Георги Димитров току пред двама гвардейци.
Казаков се появи след няколко минути и каза: „Бях сигурен, че няма да ме излъжеш, защото си почтен човек, а мене много са ме лъгали. Няма да броя парите, точно са нали?“ „Да, разбира се, отговорих, и много ви благодаря за всичко. Щастлив съм че ще имам от вас толкова прекрасни „работи“.“ „Хайде да вземем едно такси и да отидем у дома в „Люлин“. Искам да ти подаря един акварел, от тези, които ти показах вчера.“ „Аз вече съм си го избрал – отговорих, смеейки се.“ „Как така си си го избрал? Откъде знаеше, че ще ти подарявам акварел?“ „Не съм и помислял за подарък, но един от всичките, които ми показахте, най-много ми харесва. Ще ви го покажа, като отидем. Дори съм го кръстил „Огледало“.“ „Ама аз го знам и точно така съм го кръстил и аз. Ама ти си голям чешит.“ „Благодаря – казах. – Ще го приема като комплимент.“
Взехме такси, отидохме в „Люлин“ и си получих подаръка.
През всичкото това време Казаков не се оплака от нещо пред мен като пред лекар. Повече не се видяхме. От пресата разбрах, че през 1992 г. е починал на 58 г. По отношение на причината за смъртта имаше много спекулации. Най-правдоподобна ми изглежда: алергия към терпентинови маслени бои. Това напоследък се случва при художниците и е голям проблем. Наистина колко
жалко. Какъв талант. Каква загуба и колко тъжно.
Съвсем очевидно е, че Димитър Казаков – Нерон е човек гений. И може би е типичен пример за една такава порода хора – „пипнати“ от Създателя. Вероятно точно по тази причина със съдба припламнала и без време
угаснала.
Един гений, обречен на преждевременна смърт, заради невъзможността да приеме този – нашия свят. Да го приеме, след като го е осмислил с творчеството си (в нашия случай почти несъзнателно, а по-скоро интуитивно,
по думите на самия Казаков). Да приеме този свят, след като се е опитал да го осмисли със собствения си живот и разум. И когато това се оказва невъзможно – изходът е един – преминаване в отвъдното.
Драги читателю, навярно, почти съм сигурен, че и вие мислите като мен. Гениалното, съвършеното не е от този – нашия свят. То не е като всички нас, не прилича на нас.
То идва от другаде и поради това, ние често не го приемаме, страхуваме се от него, или дори го мразим и му завиждаме – много по-рядко, за щастие, а по-често му се възхищаваме. Но и в двата случая остава усещането, че съвършеното, гениалното някак ни заплашва, защото е различно от нас. И когато се сравняваме с него, то ни превъзхожда. От това превъзходство съвсем естествено нашето его страда. Ако геният е мъртъв – това се понася
по-леко и тогава всички го обожават и му се възхищават.
Най-добрият пример в това отношение е Моцарт. Въпреки че и приживе той е будил възхищение, може би повече от всички. Но общо признание и области, като постове, които да му донесат сигурност и спокойно съществуване, почти винаги са му отказвани.
Ако се вгледаме в живота, всеки от нас би намерил много примери за това, както в миналото, така и в настоящето. Тези примери чудесно илюстрират болшинството от усложненията, колизиите, неблагополучията и неприятностите в личното съществуване на тези хора.
За мен Казаков не е груб и арогантен човек, не е безпардоден и неуважаващ другите. Когато на една среща със завършващите Художествена гимназия ученици той каза: „Не бъдете скромни – скромността краси глупака“,
всички се възмутиха, понеже на младите най-много им прилича да са скромни. Възрастните няма за кога да бъдат такива. Така поне е общоприето да се мисли.
При Димитър Казаков е друго. През целия си кратък живот – от ранно детство до преждевременната си смърт, той е понасял удари на неблагосклонната към него съдба по отношение на общожитейските неща. Но за сметка на това, той бе получил от Създателя друго. Друго, което му осигурява достойно място в бъдещето.
А по отношение на сегашното, този страдалец си бе изработил маска на защита срещу света, черупка, която да го предпазва и съхранява. При него най-често използваното оръжие в този смисъл и с тази цел бе арогантността и грубостта. Мисля, че като творец той най-близо се е приближавал до Създателя. По тази причина имам огромен респект към тези, на които е дадено да творят, независимо в коя област: рисуването, музиката, театъра
и каквото и да било друго. Сътворяването носи огромно духовно напрежение, а освен това е най-сигурното оръжие в борбата срещу смъртта.
Драги читателю, ако имате възможност настройте компютъра си на You tube, поискайте му да чуете въведението на „Музика на водата“ от Георг Фридрих Хендел. Композиторът пише тази пиеса по поръчка на Джеймс I, който наследява на трона девствената кралица на Англия Елизабет I – обезглавила майка му Мария Стюард.
Кралят искал, когато се разхожда с двора по река Темза с лодки, в една от тях да има оркестър, който да свири, затова пиесата е наречена от Хендел „Музика за водата“.
Аз ви съветвам да чуете това въведение, драги читателю, защото за него Анри Бейл (Стендал) казва: „Когато слушам тази музика, разбирам какви чувства са бушували в гърдите на Създателя пет минути преди да сътвори света.“
И представете си „стихията от вълнения“, бушуващи в гърдите на този наистина докоснат, пипнат от Създателя гений – Димитър Казаков – Нерон.
