Среща с Константин Павлов

Две култури са в основата на житейския и творческия път на Румяна Таслакова, която е родена в София и на 17-годишна възраст емигрира в Германия. 45 години тя работи като журналист в Дойче Веле и иницира издаването на16 книги на радиостанцията. Как различните култури и социални влияниа са отразили върху нейните виждания и преживявания, се вижда в новата й книга „Цял живот събарям стени“.

Музика, стихове и миниатюри

Тази вечер има рецитал на Константин Павлов в бившия царски дворец. Искаш ли да дойдеш?
Само името му съм чувала, нищо не съм чела, в Германия нямах негови стихове. Иван Андонов, който ме покани, ми даде една малка книжка.

В една лодка се возим.
и какво значение има –
докато ти въртиш кормилото,
дали аз въртя веслата,
щом лодката потъва?
Потъва, потъва…
Обърни се за миг
и ще видим
как най-верният плъх
ококорено рони сълзи
маха с мокра лапичка –
сбогом!

Онемявам. Рядко, много рядко чета поезия. Тези стихове ме разтърсват. Застанал пред рояла, с наведена глава, леко пригърбен, сякаш се притеснява, поетът чете с дрезгаво-равен глас. Следват музикални миниатюри, пианистът се покланя, излиза Иван Андонов и в залата проехтява великолепният му глас. Стихове, стихове… Каква омая!
Защо се знае толкова малко за Константин Павлов? Времената са бурни, хората са потиснати от немотия и страхове, за поезия няма време – ми обясняват. Хората имат други грижи. А няма ли тези стихове да ги откъснат поне за мигове от всекидневието? – се питам аз.
Уговарям интервю с Константин Павлов. Какво да му занеса, с какво мога да го зарадвам – питам приятеля, който идва с мен. Да взема бутилка уиски, предлага той. И да внимавам, че неговото куче е агресивно, да не мърдам много, за да не го разяря.
Огромен пес, който ме гледа с изострено внимание. Следи ме. Крача бавно, сядам предпазливо. Не смея да мръдна. Поетът налива от уискито. Разказва. Гледам го в очите, но с периферното си зрение не изпускам от поглед кучето. Най-сетне то ляга в краката на господаря си. Струва ми се, че вече не съм му несимпатична. Поетът разказва, говорим час, два. Не питам за интервю. За да не разваля омаята от тези звездни часове в моя живот.
Опиянена от разговора, а и от уискито излизам от дома му и още по пътя към хотела ми хрумва една идея. И други биха били щастливи, ако чуят стихове на Константин Павлов!  В тези сурови времена поезията би могла да е като мехлем за ранените им души. Така се ражда предаването „Миниатюри” на Дойче Веле. Стихове на български поети и поетеси, оригинални записи и рецитали на Иван Андонов с музика от предкласиката. Първото излъчване е с Константин Павлов.

Слушай, гълъбче
Не вия с вълците по вълчи.
Но с гълъбите също не гугукам.
Имам собствен глас.
Нямам стадо, нямам ято –
сам! – съм! – си!
Размножавам се от самосебе(си!).
Оцелявам –
Чрез самоизяждане.
Гууу-гу.