Блокирах си дебитната картата. За втори път ми се случва да забравя пина. Помня всякакви безполезни неща – като рождения ден на портиера в работа или ЕГН-то на баба ми по бащина линия, даже диагнозата на дядо ми помня – Chorioretinitis serosa centralis, а един нищо и никакъв пин на банкова карта, която използвам ежедневно забравих. Странно неуслужлив е мозъкът ми понякога.
Наложи се да се отбия в банковия клон за съдействие. Пандемия. Клиентите влизат по един, останалите седят и чакат в коридорчето пред касовия салон. Има трима души. Младо момиче на около 20 г. и двойка влюбени. Шепнат си. Държат ръцете си в найлонови ръкавици. От време на време свалят маските и се целуват. Банковият клон е решен в червено. Седнах на пластмасовото столче в близкия ъгъл. Срещу мен момичето си разглежда фейсбука. Носи бяла маска, извезана с шевици, синя тениска, дънки и кецове. Едната от служителките излезе в обедна почивка и остана онази, която върши строго и механично работата си. Няколко пъти ме е обслужвала и винаги излизам от банката с усещането за свобода. Служителката изрича императивно: „Лична карта!“ Аз я подавам, взимам си една от онези цветни бонбони, които поставят в стъклени купички в банките. Тя сверява данните, принтерът зажужава. Служителката взема листа, къса го с линията. „Подпис. Тук и тук!“ Подписвам. Следват два тежки удара с печата (като гръм с пушка), разписва се: „Хубав ден!“. „Всичко добро!“ – казвам и напускам банковия клон с облекчението, че имам по-хубава работа.
Вътре става нещо. Не чувам удар на печат, не чувам принтера. Служителката говори по телефона. Няма за къде да бързам. Юни месец е, времето е топло. Предстои дългата лятна ваканция. Отпускам се в червения стол и поглеждам момичето. Има красива кестенява коса, вързана на опашка. Още гледа телефона си. Чувам как лайква статусите на приятели.
Какво ли я интересува? Каква ли музика слуша? Какви ли книги обича да чете? Харесва ли картини, а природата? Няма как да отгатна, но може би харесва котки. Прилича на онези момичета, които харесват котки. Предполагам, че профилната й снимка е с пухкава бяла котка. От време на време се усмихва. Печатът тресна! Наостряме слух. Веднъж… Още веднъж! Все едно сме на лов в ранно утро и от смълчаната гора излиза лисица. Някой стреля. Бам! Бам!.. И после някакво ехо се носи, пълно с въпроси и очаквания.
Влюбените се кикотят. Аз продължавам да я гледам. Най-сетне вдига очи и погледите ни залепнат. Усмихвам се, тя отвръща. И в онези секунди светът се умълчава. От улицата не се чуват гласове, градските гълъби от площада спират да гукат, да излитат шумни и бързи, влюбените изчезват. Оставаме ние с момичето в един глух и празен свят, който принадлежи единствено на нас двамата. И на никой друг!
Гледам очите й и не мога да се откъсна – ангелски зелени очи, с пръснати песъчинки около ириса, разпилени семки от киви. Така ми се иска да свали маската и да видя лицето й, струва ми се толкова познато, толкова близко. Познавам тези очи, това лице, това момиче… Вечно съм го познавал. Колко вечно? Кое е вечно? Що за клише е това!
От салона излиза едър мъж с жълта тениска, носи бейзболна шапка и слънчеви очила на козирката. Сваля си маската и мимоходом подхвърля: „С тая пандемия побъркаха народа!“ Смеем се, продължавахме да се гледаме. Това са онези особени погледи, чрез които започвате да общувате без глас. Разбирате ли за какво говоря, случвало ли ви си е? И тогава аз я попитах как си. Тя ми отвърна, че е супер, но чакаме вече твърде дълго, което е леко изнервящо, особено в това слънчево време. Съгласявам се. Далеч по-приятно е да се поразходим някъде и да изпием по чаша бира. После се сещам, че може би тя не пие бира, а ще предпочете кафе или чаша бяло вино. Има едно заведение до реката. Знам го, каза тя. Хубаво е…
Влюбените влизат, има надежда. Аз свалям маската и изричам нещо от сорта, че не може да се диша в тая жега с нея. Момичето също сваля нейната. Лицето й прилича на капка роса върху момина сълза. И продължаваме да говорим вече с глас – свободно и приятелски, сякаш се познаваме ако не вечно, то поне от 10 години, което е странно, защото ако се познаваме от 10 години, когато тя е била на 10, аз съм бил на 28… Минахме през времето, поприказвахме малко за града и хората, за красивата природа, за котките отворих дума. Да, харесва ги. Не, обожава ги! Каза, че чете Елиф Шафак. Това лято планират да ходят на семейна ваканция в Турция, но заради пандемията не се знае нищо.
-
Ти какво ще правиш лятото? – попита.
-
Надявам се да ловя риба, да стигна поне веднъж до нашето море, да допиша книгата си.
-
Какво пишеш?
-
Разкази.
-
Звучи интересно. Не съм чела отдавна разкази. Харесвам повече романите. Дългите обяснения, многото герои, описанията. В разказа няма място за тях.
-
Моите разкази са като снимки.
-
Как така?
-
Ами така, да кажем, че мога да разкажа за един следобед, когато насред пандемията, в един банков клон, в един провинциален градец, съм срещнал момиче със зелени очи, което имам усещането, че познавам отдавна.
-
И мислиш, че от това ще излезе разказ?
-
Нали ти казах. Разказ-снимка.
-
А за кого ще бъде интересен този разказ-снимка?
-
Нямам идея. Предполагам, че поне за един човек ще бъде. (Усмихва се и пипа косата си.)
-
Сещаш ли се за онази корица на National Georgaphic? Момичето със забрадката и зелените очи. (И направи онзи жест, сякаш слага капела върху главата си. През цялото време, докато я гледах, си казвах, че ми прилича на някого, но така и не се сещах на кого. Вече знам.)
-
Да, жестока снимка. Повече от 1000 думи има в нея.
-
Можеш ли да напишеш разказ за нея?
-
И още как!
-
А за мен можеш ли?
-
Само ми дай една вечер и имейл да ти го изпратя на сутринта.
-
Предпочитам да го прочета в книгата ти.
-
Добре, но при условие че ми дадеш телефон, за да ти съобщя, когато излезе!
Печат! Гръм! Още веднъж! Влюбените стават. Момичето влиза в салона с усмивка. Аз се изправям да се разтъпча. Хвърлям уж бегъл поглед към гишето. През рамо ме поглежда, отмята опашка, очите й блестят. Боже, колко е красива! След малко излиза. И аз забравям какво съм искал точно да й кажа. Спира пред мен. Зениците й, с цвят на канела, големи колкото главичка на топлийка, се забиват в душата ми – в най-дълбокото! И през тези стотни цялото ми тяло се изпълва с вибрации, светът онемява и ударите на сърцето отекват в дъното на нещо, което не мога да назова. Без ехо, удар след удар. Усещам това момиче толкова близко. Защо?
-
Ще ме изчакаш ли? Може да отидем до книжарницата, искам да ти подаря книгите си. После ти ще почерпиш кафе.
-
Става. Слага маската и излиза.
-
Забравих си пина и блокирах картата. Бързо ли ще стане? – питам нервно служителката.
-
За около 10 минути, после още 10, докато изпратят от Централата нов. Ще имате 20 минути да отблокирате картата и да си смените пина. За 22 минути ще сте готов.
-
Нямам толкова. Момичето няма да ме чака! Кое момиче чака 22 минути, и то за първа среща? Само папата се чака 22 минути!
-
Нищо не мога да направя! – отвръща служебно.
