Книгата на проф. Дора Колева предстои на излезе от печат. Тя е автор на книгите: „За поетиката на Багряна“ (1983), „Лириката на 60-те години. Стилови тенденции и многообразие“ (1998), „В художествения свят на Андрей Германов“ (2000), „Лириката на Павел Матев“ (2001), „Блага Димитрова: човек, общество, всемир“ (2003), „Български писатели. Естетика и поетика“ (2004), „Атанас Далчев – поетът-философ“ (2014).

Целта на настоящето изследване е да проникне в сложния човешки и творчески съюз между проф. Александър Балабанов – един от най-изявените български интелектуалци през първата половина на ХХ век, и много младата авторка на поезия и проза Люба Ганчева, на която той дава поетичното име Яна Язова. За да бъде правомерен на тези
двама творци, на тяхната уникална двойка, изследователският подход се опира на схващането им, че истината за писателите се съдържа в техните произведения. Аналитичният прочит на творбите, които те създават през времето на своята любовна свързаност, показва безрезервната преданост, с която Професорът внедрява в съзнанието на младата Яна Язова своята огромна философска и литературна култура, а тя, от своя страна, дава нов живот на наученото в романите „Ана Дюлгерова“, „Капитан“, „Александър Македонски“, „Соления залив“, превръщайки личността
на Балабанов в прототип на най-важните си литературни герои.
Написана на четивен език, монографията представя двойката Язова – Балабанов като интересен и значим социокултурен феномен.

 

( „Събира подобен с подобния богът…” )
                                       Омир. „Одисея”
През 1930 година, след пророчески сън, 18-годишната Люба Ганчева събира смелост и отива при професор Александър Балабанов, за да чуе мнението му за стихотворенията й, събрани в пет тетрадки от по сто листа.
Кой е професор Балабанов и защо неговата оценка е толкова важна?
Виден филолог с най-широк профил – учен, преводач, поет, литературен критик, публицист, сказчик, инициатор на издания и дружества, Балабанов се намира в центъра на българския културен и литературен живот през първите десетилетия на XX век. Роден в началото на 1879 година, месеци след освобождението на България в град Щип, в останалата под турска зависимост Македония, той принадлежи към поколението български интелигенти, които още в гимназиалните години проявяват удивително ранна духовна зрелост. Закърмени от енергията на следосвобожденското време, те пазят в душите си почитта към възрожденските идеали на героите в националноосвободителните борби, същевременно, водени от съзнанието, че млада България се нуждае от развитието на отечествената мисъл, на науката, литературата, изкуството, на културата като цяло, откриват своите нови герои. В спомените си за Илия Белковски, бащата на съученика му Асен Белковски, Александър Балабанов именно в този дух пише: „Той бе с много висока култура човек, строг и благ човек, бе сърдечен, елиноведец, бе така хубаво превел още тогава мъчната, едва предаваема Апология на Сократа, също и Перикловата реч из Тукидида. (..) Във всеки случай, тоя горублянец дълго стоя в душата ми като Ботев, като Левски, като Бенковски, като Хаджи Димитър, като Караджата.”[1]
Стремежът към по-високо културно развитие, към обширна обща култура е доминираща черта на младежите от това поколение. Любовта към поезията е тяхно постоянно емоционално и страстно състояние, което като че ли иска да навакса пропуснатото от нацията през годините на робството. Маниерът им да четат и декламират стихове, да се наслаждават на тяхното звучене създават близости, привързаности, които остават за цял живот. За този момент от приятелството си с Балабанов Симеон Радев си спомня: „И той като мене току-що беше свършил гимназия и в главата му шумяха същите възторзи. Социалният въпрос не го занимаваше, нито социалните учения. Нашите разговори се водеха по литературата и още тогава Балабанов ме хвърляше в удивление. Той знаеше твърде много и чудесното за мене бе, че той познаваше френските поети. Той долавяше техния ритъм, всичката музика на техния стих. Той беше увлечен във Верлена, подобно на мене, и това създаде веднага помежду ни едно причастие”.[2]
Освен общото увлечение към поезията и другите изкуства – музика, живопис, скулптура, младежите от това поколение имат и една обща цел: да изградят себе си и всеки със своя индивидуален творчески дух, с присъщите само на него качества, способности, придобити знания да участва в единния строителен процес – да помогнат на българския народ след външните борби да се вгледа в себе си, да разбере същината си, да се самопознае. С разбирането за своята историческа отговорност за развитието на България, те се чувстват призвани да придобият европейска образованост и „с куфар, без бохча или само с бохча” тръгват по света, за да се подготвят за мисията, която им предстои. За изграждането им като личности значителна роля имат техните учители в гимназията. Оригинални и високообразовани хора, те им създават модел за обществено служене.
Проявил в Софийската мъжка гимназия своята надареност към старогръцки и латински език, съответно и към античната литература: „Така ми бе приятно да скандирам и на български стиховете на Овидий. Тия сладки хекзаметри[3], Александър Балабанов спечелва стипендия за следване в Германия. За оня есенен ден на тръгването Симеон Радев пише: „един и същ влак ни изведе из България, за да се учим – той в Лайпциг, аз – в Женева.”[4]
В Лайпциг – града на музиката, Балабанов, както и другите български студенти, наред с университетското знание утолява жаждата си за концерти и театрални постановки, а пътуванията му до Берлин са свързани с посещаването на сказки по икономически и социални проблеми. Вглеждането в чуждата страна поражда сравнение с България, с нейната бедност, но отнасяйки се с уважение към достойнствата на живота в Германия, младежът забелязва и неговите негативни страни: „Пуста България, за съжаление е като я погледне човек по-отдалече, но поне там не са толкова безчувствени автомати хората като тука, та има се надежда за нещо, но никога не й желая да стане и тя това, което са станали държавите в Европа.”[5] Явна е идеята на Балабанов за пътя, по който българският народ трябва да установява облика и културата си – чрез сродяване с чуждото, но без да губи своята самобитност.
Съществена роля за личностното изграждане на студента Александър Балабанов има влиянието на философските учения на Лайбниц и Шопенхауер. Интересът към тях е свързан с университетската програма, но и с духа на Германия, на нейната преди всичко философска култура, със стремежа към сферата на мисълта, на чисто духовните търсения. Безрезервното увлечение на Балабанов към ученията на тези мислители има и по-интимни причини, мотивира се и от присъщи черти на натурата му. В писмо от 23 април, 1904 година до приятеля си Бобошевски той признава, че философията на Лайбниц му причинява „безгранично удоволствие”[6] В самооценките си употребява термини на Лайбниц: „захванах по да се радвам на самосъзнанието си отвътре”[7], включва понятията: дух, духовност; отъждествява духа с разума (считан в античната култура като висше начало у човека), различава разума от разсъдъка. В съгласие с принципите на Лайбниц съветва Бобошевски да навикне „да мисли енергически”: „на теб ти липсва енергия да мислиш и наблюдаваш. Тя може да се добие само чрез систематично упражнение в наблюдаване – защото не е възможно мислене без наблюдаване.”[8] Или, както учи Лайбниц, опитните истини, резултат от съзерцанието (наблюдаването) да бъдат съчетани с размишлението и представите, със строгост и прозорливост на ума. Намерил в учението на Лайбниц уроци „за всекиго, който иска да живее достойно”, той ще си ги припомня в тежки моменти на разочарование, на материални трудности: „Всички лоши мисли заглушавам с Лайбница.”[9]
Пак за преодоляване на лоши мисли, за укрепване на духа чете и препоръчва Шопенхауер. Този философ му бил близък и като личност – изучавал античните мъдреци по първоизворите, владеел древни езици, обичал Платон. От учението на Шопенхауер Балабанов извежда за себе си ценностната йерархия, според която на първо място стои отговорът на въпроса какво представляваш, как си се самоизградил като личност, а не какво притежаваш и какво другите мислят за тебе. Философът го учи да разчита на онова, което носи в себе си, да се осланя на собствения си дух, устремен към идеала, който сам си е създал. Защото смисълът на живота не е навън, а вътре, в самия тебе, в собствените ти скрити ценности. И още: да гледа на мрачното в живота с „весела сериозност”, само като стимул за резигнация, след която се стига до надмогване на песимизма и до придобиване на познание и на истинска свобода.
У Шопенхауер Балабанов намира идеята за душевната уязвимост на талантливата, на уникалната личност в света на посредствените хора – оттук и необходимостта от маската-броня. Всъщност тази идея той среща още в началото на следването си у Шекспировия „Кориолан”; потвърдена от Шопенхауер, тя става негов траен възглед, понякога и жизнено поведение.
Поглъщайки упорито и целенасочено богатствата, които му предоставя чужбината, студентът Александър Балабанов гради самочувствие на интелектуалец, чийто идеал е пълноценното духовно осъществяване в работа за България. Писмата от последните години на следването до приятеля му Димитър Бобошевски издават нетърпелива жажда за включване в мечтаното народополезно дело: 23. 2. 03, Ерланген. „Решихме да издаваме вестник на немски за Македония с име ”Das makedonische Echo” (…) Най ме радва, че скоро ще се отърва от тоя смрадлив живот и ще започна истинския, за който се готвя 25 години хемен.” 3. VI.04, Ерланген. „Ще си намеря веднага работа в София, не ами още първата неделя ще основа едно списание – много сериозно ти казвам това – списание всекинеделно, като немското Zukunft – и въобще много работи тогава ще наредим според навременните обстоятелства.”
„Навременните обстоятелства” най-вероятно не са благоприятствали скорошното осъществяване на тези смело начертани планове и писмата от София до Германия, където Бобошевски е отишъл да учи, изразяват умора и разочарование. Подобно на другите български интелигенти в началото на века, Балабанов драматично преживява конфликта между мечти и действителност; у него той поражда разбирането, че съдбата на духовния работник у нас е свързана с недооценка и неразбраност, че в културата на българите липсват онези благоговеещи чувства, каквито забележителните личности заслужават. Обхващащите го понякога меланхолични настроения той преодолява (в духа на Шопенхауер) с активно участие в различни сфери на културния и образователния живот. Преподаването в Първа мъжка гимназия (1904–1912) върви успоредно с основаването и редактирането (заедно с Павел Генадиев и Симеон Радев) на списание „Художник” (1904–1909); с Александър Гиргинов и Йосиф Хербст издават вестник „Време” (1908–1911).
През 1912 година Балабанов постъпва като доцент в Катедрата по сравнителна литературна история в Софийския университет, а през 1921 година, вече професор, основава Катедрата по класическа филология, чийто титуляр е до1944 година. Работата му на учен-изследовател е неотделима от превеждането на множество класически творби – от западноевропейската литература: Гьотевия „Фауст”, съчинения от Хайне, Шилер, Шекспир, и най-вече от античните писатели: Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан, Сафо, Платон, Теофраст.
Умеещ да се вживява в културата, бита и светоусещането на хората от древността, Балабанов не губи остротата на сетивата си за съвременната му реалност. В същата 1921 година, в която е удостоен с професорско звание, той основава вестник „Развигор” – единственият, според думите му, литературен седмичник в Европа. Като „един нарочен орган”, вестникът трябва своевременно да осведомява за духовния живот в страната и в чужбина, да работи за културната издигнатост и по-високата образованост на българина. С това издание Балабанов свързва надеждите си да обърне вниманието на българските писатели към античната литература, която може да им изгради сигурен естетически вкус, да им създаде вярна представа за модерност и тенденциозност. Поставяйки на страниците на вестника въпросите за необходимостта от познаването на западноевропейската класика, за отношението между чуждото и своето, той следва идеята на Гьоте за световна литература и мечтае за мястото на големите български писатели в нея. Основният естетически критерий, от който се ръководи вестникът, е наличието на оригинално и самобитно мислене, отхвърлящо заучените чужди фрази. На самостоятелно мислене професорът учи и своите студенти. Участниците в организираното от него дружество „Бяло море” пишат автореферати, в които отстояват собствените си тези. Търсещ близостта с младите хора, непринуденото общуване с тях, професорът е инициатор на извънаудиторни събития, на туристически излети с някаква родолюбива цел. Неговите ученици Тодор Боров и Д. Б. Митов му остават предани до края на живота си.
Като професор в България, където не можеш да си позволиш да бъдеш само кабинетен учен, защото това „значи да не разбираш нуждите на своята страна, да не милееш достатъчно за нея”[10], Балабанов отдава сили и време за сказки не само в София, но и в страната. Сигурно е чувствал, че тази дейност не е безплодна, а има реален смисъл и значение. От друга страна, подобно на древните мъдреци, устното слово му доставяло радост. Цялата тази многостранна дейност представя личност с широки възможности, със стремеж да удовлетвори различните си способности. Неговите текстове – аналитични статии за литература, театър, пластични изкуства, неговите есета, разкази, афоризми, стихове, разкриват една богата мисъл, която търси адекватни жанрови форми, за да се изрази. В такава насока през 1934 година на посветеното на Балабанов юбилейно тържество Симеон Радев завършва своята реч: „Исках да кажа още, че аз между толкова хора, които познавам тук, и в Европа, и в Америка, малцина, много малцина са тия, които са ме поразили с такава всестранност, с такава оригиналност на своите понятия за литературата и с такъв смел размах на мисълта.”[11]
Знак за полифоничното единство на Балабановата личност са съществуващите около нея легенди, анекдоти, карикатури. Те се мотивират от непривичността на неговата външност, походка, залисаност. В един от самоаналитичните си афоризми той сам обяснява своята странност за другите със своеобразието на мисленето си – противоречиво, течащо, диалектично, определящо ритъма на външния му живот: „Мислите ми кипват внезапно, премятат се, напират една през друга, тълпят се, отгъват се една от друга, ту навеждат главата ми, ту ме подкарват да тичам пред тях, подир тях, ту заковават нозете ми в твърдата земя, ту събират пръстите ми в пестница, ту размахват ръцете ми като крила на вятърна мелница…
И такъв се лутам между хората, в техните кафенета, в техните мизерни театри, забави и вечеринки, в техните научни срещи…Те ли са криви, че ме виждат луд”[12] В подобна самохарактеристика може да има и известна поза, но взема връх драматичната самоирония на белязаната от съдбата личност, горчивото самосъзнание за обреченост на вътрешна самотност. Неговата „Автобиография”:
И мраз,
И жар;
И роб,
И цар;
И гроб,
И ден;
И лъв,
И мек –
За всеки час!
Такъв
Човек
Съм аз.
на пръв поглед като че ли е в духа на българановия хумор, но всъщност е равносметка за „двете лица на една и съща човешка природа”, както го определя Димитър Михалчев.[13] Когато казва: „Моят брат Хераклит”, Балабанов има предвид същото свое взаимопреливащо, контрапунктно единство.
Въпреки състоянието на вътрешен спор, на възникнала мисъл и последвалото я опровержение, Балабанов е неотклонно постоянен в културното си мисионерство, което включва, по примера на Гьоте, подкрепата на нови дарования, внушаващи му надежда. Да се грижи за нечие развитие е една от формите, чрез която се изразява неговата личност. Още като студент той открива идеала си в Гьотевия „Прометей”: „Ето ме, людие творя/ по мой образ – / цял род като мен. / Да плаче, да страдае.” В писмо съветва Бобошевски: „И се запретни не с милости, а с просвета и с всички средства на духа си да направиш човека, няколко човека да направиш по-добри, да ги издигнеш по-горе от тях самите.”[14]
Какви са мотивите, поради които Балабанов е решил да насочи вниманието си към творческото развитие на Люба Ганчева?
В интервю от 1934 година[15], вече достатъчно известна в литературните среди, поетесата говори за първите си срещи с професора, като признава недоволството му от стихотворенията й: „Ти се подиграваш с поезията!” и многократното му настояване да поправя едно и също стихотворение. Всъщност това поведение вече изразявало готовността му да я подкрепи, иначе направо би й казал да се залови „за някакъв друг занаят”. Връщал я, за да изпита нейната отдаденост, готовността й да полага усилия, за да се утвърди като поет. Колкото и незавършени, несъобразени с правилата на граматиката и стихосложението да са били нейните стихотворения, идващи едно след друго, без търпението на допълнителното обработване и шлифоване на текста, те са отговаряли на един от главните въпроси на Балабанов към поетическото изкуство – пишещият за какво и как страдае. Въпреки своята младост, авторката на петте тетрадки със стихотворения се отзовава главно на трагичните страни на живота, проявявайки силен темперамент, оригинална чувствителност и най-вече въображение, което отива отвъд границите на видимото. В тези страни на дарбата й той вижда залог, обещание за развитие.
Във времето, през което тя избира литературата за своя съдба, а той ролята си да я стимулира и напътства, се случва тяхната любов. Необичайна и нередна в очите на другите – тя е млада, красива, впечатляваща, той – възрастен, непривлекателен, семейно обвързан.
Преживял първото си любовно увлечение преди заминаването за Германия, познал страданието от ранната смърт на любимото момиче, в писмо до Бобошевски Балабанов представя тази любов като дълги до самозабрава разговори. По-късно по повод на своя състудентка пише, че външната й красота не е причина да бъде влюбен. Като най-важно условие за свързаност поставял духовното и душевното родство. „Въобще виждам, че само с хептен близък човек имам какво да си кажа.”, четем в писмо от 21 април, 1904 година. Кореспонденцията му с Димитър Бобошевски показва каква наслада е изпитвал от общуването, колко бил предан в приятелството: „Има ли други, както сме ние с теб, почти без никакви тайни.” Именно дълбокото духовно разбирателство стои в основата на връзката му с младата Люба Ганчева, на която той дава поетичното име Яна Язова. Голямата възрастова разлика може и да го е притеснявала, но от древните поети той е научил, че възрастта не е преграда; поощрявал го е и примерът на любимия му Гьоте, който до края на олимпийската си възраст се влюбвал в млади жени и девойки.
В спомените на съвременниците прави впечатление повтарянето на един и същ мотив – когато се съсредоточавал върху някаква тема, Балабанов се преобразявал. Борис Делчев разказва за една късна вечер, почти нощ, през студентските му години, когато, увлечени в разговор, дълго бродят с Балабанов по софийските улици. Когато срещнел в очите на младия човек внимание и интерес, професорът с бащинска нежност произнасял: „Дете мое” и с неподражаемо вдъхновение го повеждал по пътищата на своята Елада, където животът протичал пълнокръвно и цялостно, без дуализма на битово и възвишено. И ако ерудирана личност като Симеон Радев се възхищава на дарбата на Балабанов да се отдава на стихията на импровизаторството, то колко по-силно е било вълнението на студентката, която го е гледала с благоговеещи очи, удивена от неговата неизчерпаемост, от постоянната новота на неговите мисли, на внезапните хрумвания, които нейният възторжен поглед е предизвиквал. Тя изпитва благодарност към съдбата, че я е удостоила с възможността да бъде близо до този мъж, който карал душата й да трепти и да ликува, че е заслужила доверието му, че я смята за достатъчно духовно зряла, за да споделя с нея мислите си. Влюбена в духа му, тя изпитвала гордост, че той мъдрият, високостоящият говори с нея сериозно, като с равна. Разбирали са любовта като пълнота, цялост; сливане на двете половини в единен човек. Идващата от античната литература, от диалога „Пир” на Платон идея за андрогинността навярно е обусловила двете имена Мо и Ра, с които са обозначавали съдбовността на своята връзка.Превърнали съюза си в своя религия, вярват, че той помага на всеки от тях да почувства смисъла на съществуването си за другия и смисълът на съществуването на другия за себе си; вярват, че чрез любовта най-пълно могат да изявят и да развият най-ценните си дарби, че тя ги импулсира за творчество. Осъзнават своя свят като съвсем различен от света на другите. „Колко щастливи сме били!” – възкликва късната Яна Язова, давайки си сметка, че са познали истинската тайна на човешкия живот, която се открива само при наличието на любов и доверие. Всеки влюбен в духа на другия, те са си били самодостатъчни. В така сложилите се отношения неизбежна е била неговата оформяща и моделираща роля. Ако на ранния стадий на изработване на творческото самосъзнание е необходимо стимулиращо въздействие, в нейния живот той има такова място. Помогнал й да разбере мисията си – като задължение пред себе си и пред дарбата, заменя приятелския й кръг, става единственият слушател на ръкописите й. От друга страна, оглеждайки се в нейните очи, той виждал своята значителност. Импулсиращи се един друг, те са създавали творчеството си. Смятали са, че съюзът им е благословен, поради по-голямата роля, която са му възлагали. Потопени в своите дълбоко лични преживявания, в същото време с цялата си страст мислели за България, за българската история, съдба и култура. Искали да бъдат духовни водачи на своя народ и негови изразители.
[1] Балабанов, Ал.. И аз на тоя свят. С. 1979, с. 50.
[2] Радев, С. Приятелството ми с Александър Балабанов. // Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. С. 1965, с. 357.
[3]  Балабанов, Ал. И аз на тоя свят, с. 2.
[4]  Радев, С Приятелството ми с Александър Балабанов. // С. Радев. Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени, с. 360.
[5]  Балабанов, Ал. Писма. С. 1992, с. 40.
[6] Пак там с. 200.
[7] Пак там, с. 199.
[8] Пак там, с. 201.
[9] Пак там, с. 191.
[10] . Гълъбов, К. Културната стихия на българина. Развигор, год. V, бр. 197, 1925 г.
[11]  Радев, С. Приятелството ми с Александър Балабанов. // Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени, с. 373.
[12]  Язова, Я.,  Балабанов, Ал. Афоризми. С. 2003, с. 147.
[13]  Михалчев, Д. За Александър Балабанов – човека с двете лица.// Александър Балабанов. Из един живот 1898–1934 ., с. 526.
[14]  Балабанов, Ал.Писма, с. 140.
[15]  Георгиев, К. Един час при Яна Язова. Литературен глас, 1934, № 256, с. 3–4.