Спомен за вечност, разказ от Фани Цуракова

“Отшумя като приказка, каквото ни свързваше.
Отшумя като празничен звън…
Аз не чакам за среща, аз не чакам, но моля те,
ти да минеш по другия бряг.“

„Среща“, песен на българската рок група
„Щурците“по текст на Симеон Стоянов

На пейката, скрита от погледа на движещия се по пътеката, зад чешмичката със скулптора на момче с бъклица в краката, седеше мъж. Мина не го бе срещала повече от десетина години. Понечи да се върне, но той беше вдигнал поглед, тя се видя принудена да приближи и още преди да са разменили дума, приседна в края на пейката. Мъжът се отмести назад и гърбът му опря в отсрещния ъгъл.

– Седни – произнесе той и повдигна рамене, макар Мина да беше вече седнала. Беше оплешивял и килограмите в повече бяха нагънали врата му. Сивеещата кожа на лицето му висеше над яката на якето. Самото то стоеше остаряло без да е старо, както при мъжете без жени или с жени, чието внимание е заето с нещо по-значимо от грижата за съпрузите им.

– Странна среща – произнесе Мина и сложи кутията за храна, която носеше, в скута си.

         Мъжът разпери пестеливо ръце в жест „стават такива неща“.

– В обедна почивка съм – продължи с попрегракнал глас Мина – от две месеца започнах работа наблизо – тя с прокашля – след като се пенсионирах.

Мъжът равнодушно и разбиращо поклати глава.

– Понякога идвам и хапвам тук на обяд – Мина намери решение за смущението си като отвори кутията, извади сандвич, разчупи го несръчно и неуверено подаде едната половина на мъжа. – С кашкавал и масло е – поясни.

Мъжът го взе след колебание.

– Не съм гладен – той задържа сандвича с ръка напред като нещо прието насила, но след това го приближи до себе си и отхапа. Преглътна, после натъпка остатъка от храната в устата си и тя изду бузите му. Краката му припряно отидоха назад под пейката, така че да намерят опора за ставане.

– Работата не е интересна – Мина отбеляза раздвижването на краката му – но съм сред хора, а и всеки лев е добре дошъл.

– Добре дошъл е – потвърди мъжът, преглътна сандвича и подпря ръка върху облегалката, за да се изправи.

– У вас как сте? – Мина оправи бретона си.

Той наклони глава в знак „справяме се някак“ и започна да се изправя.

– Да се посъветвам с теб нещо за внука ми – произнесе неочаквано за себе си Мина и затвори кутията.

Мъжът, вгледан към земята, неохотно се отпусна обратно на пейката.

– Ожаднях – продължи Мина – след зимата още не са пуснали водата в чешмата – тя завъртя глава към скулптурата на момчето с бъклица –  или май открай време не работи.

Ръката на мъжа се промуши към вътрешността на якето и извади от вътрешния джоб шишенце с водка. Той отвъртя капачката и го подаде на Мина. Някъде в градината се обади гугутка. Мина отпи, върна шишето, мъжът отпи.

– Ти как си? – попита след време той.

– Добре – отвърна Мина – посвикнах – и погледна към мъжа. По лекото му кимване разбра, че той знае, пресегна се, взе отново шишето, останало помежду им и отпи по-смела глътка. – Понапълнях –  тя придърпа полата си под коленете.

– Е! – не се съгласи с равен тон мъжът.

Помълчаха.

– Никога не се повтори! – произнесе рязко и високо Мина след новата глътка, седна по-навътре на пейката и отпусна гръб на облегалката.

Мъжът я погледна косо, бързо и не отговори.

– Имало е и други чувства – продължи забързано Мина – силни, продължителни, но точно това, от тази пейка, не се повтори! Точно това, лишено от минало и уверено в безкрая на чувствата!

Разговорът като да досади на мъжа и той стана. Мина му подаде шишенцето, той се увери, че капачката му е добре затворена и го пъхна обратно във вътрешния джоб на якето си.

– Идвам, сядам тук, затварям очи и наново го преживявам, за секунда макар – продължи Мина решена да каже докрай. – Месец вече! – тя разпери неразбиращо ръце.

Прав, мъжът поклати глава сякаш в съчувствие и затъпка на място в желанието си да тръгне. Мина взе кутията за храна, стана, повдигна глава и се засмя:

– Е, какво път, можем да го направим така – ти да идваш в четни, аз – в нечетни дни!

Мъжът я погледна, този път спокойно, уверено, умората, наситена с нещо болезнено, непроменимо, продължаващо прекалено дълго в живота му се отдръпна и отстъпи на познатото на Мина, успокоявало я, успокояващо я, насмешливо присвиване на ъгълчетата на очите.

– Може и така! – повтори той и в погледа му проблесна топлотата на спомен за вечност.