Асен Суичмезов – един от двайсетимата Праведници на света от България.
80 ГОДИНИ ОТ СПАСЯВАНЕТО НА КЮСТЕНДИЛСКИТЕ ЕВРЕИ
Асен Милчев
9 МАРТ 1943-ТА
Всяка година на 10 март се отбелязва денят на спасението на българските евреи, чества се паметтта на жертвите от Холокоста и на престъпленията срещу човечеството. Тази дата е избрана с решение на правителството ни от 19 февруари 2003 г., заради така наречената „Кюстендилска акция“ от 1943 г. Тогава с помощта на политици и общественици от Кюстендил и на български митрополити пред тогаващите управляващи настоятелно е изложено искането да се противопоставят на готвеното депортиране на български евреи в нацистките концентрационни лагери. За кюстендилските евреи обаче това събитие е настъпило един ден по-рано – на 9 март. Защо и как е станало така ще разберете от спомените на моя дядо Асен Суичмезов (фамилията се изписва и като Суйчмезов или дори Сюичмезов), един от участниците в делегацията от Кюстендил, която се отправя към Народното събрание в София, за да протестира срещу предстоящото разселване на техните съгрждани евреи. Измъкнах написания на пишеща машина текст от Държавния архив в Кюстендил и след незначителна редакторска и коректорска намеса, го предоставям за първи път за публикуване.
За спасяването на българските евреи по време на Втората световна война е изговорено и написано не малко, особено около годишнините на Холокоста. От различни политически позиции, което често довежда до крайни оценки и замъгляване на истината. Но разбрах, че никога няма да бъде достатъчно да се говори за тези жестоки времена, след като от екскурзия до Израел се върна дъщеря ми Бояна. Разбира се, посетили мемориала „Яд Вашем“ край Ерусалим, където са отбелязани имената на „праведниците на народите на света“. Това са хора от нееврейски произход, които с риск на живота си са помагали на евреите по време на Холокоста. От българска страна това са двайсет души, един от които е дядо ми Асен Суичмезов. Бях заръчал тя да открие името на прадядо си и да му отдаде почит. След упорито търсене, го открила върху паметна плоча. Но какво се оказало: че никой от групата не знаел за праведниците. А екскурзоводката я помолила да й изпрати някакви материали за прадядо си. В отговор на това предлагам тази публикация.
Ще направя някои уговорки. Не трябва да се забравя, че тези спомени са писани по време на комунизма. И дядо ми сигурно е пресилвал ролята и значението на „фашизираните елементи“, повечето от които вероятно са били буйни младежи националисти. Но властимеющите комунисти със сигурност са искали да чуят преиначените истории за времената на „фашизма“. Няма да правя анализи на политическото положение тогава. Според мен най-важното в тези спомени е описанието на тогавашното общество. За приятелските отнощения между българи и евреи, които са се изграждали с векове. Така виждаме на какви смели дела е било способно тогавашното гражданско общество. Хората са били готови да жертват спокойствието и дори свободата си. И даже нацистите не са били в състояние да ги разколебаят.
Става ми малко тъжно за днешното гражданско общество. На какви ли жертви е способно то, за да отстои България мястото си на демократична държава? Едно е сигурно: остава ни се гордеем с миналото си. И непрекъснато да напомняме, особено на младото поколение: България единствената страна в Европа, която е спасила своите евреи по време на Холокоста. А ето и:
Паметна плоча на еврейския пазар в Кюстендил в знак на признателността на кюстендилските евреи към техните спасители: Асен Суичмезов, Владимир Куртев, Иван Момчилов, Петър Михалев, Димитър Пешев.
СПОМЕНИТЕ НА ЕДИН ПРАВЕДНИК НА НАРОДИТЕ НА СВЕТА
ДА_Кюстендил, Ф 278к оп.1 а.е. 1- Спомени на Асен Суйчмезов (1)
(Факсимиле от спомените на Асен Суйчмезов)
Роден съм през 1899 година в гр.Кюстендил. Баща ми бе кожухар. Докато бях ученик, през свободното си време му помагах. След като свърших гимназия, като единствен останал му син, останах при него на работа и взех майсторско свидетелство за занаята. Дюкянът на баща ми беше в съседство с еврейските дюкяни .В чаршията тогава повече бяха такива. Като малък, на 7-8- години, си спомням, че евреите много се страхуваха от тогавашните стражари. И когато веднаж питах баща ми защо е така, той ми каза, че на власт са радославистите (привърженици на Либералната пртия на Васил Радославов – бел. А.М.), а те са антисемити (според енциклопедиите означава враждебност или предубеждение спрямо евреите, което граничи с индивидуална омраза дори институционално преследване) и извършват гонения срещу евреите.
Докато бях малък, се носеха разни небивалици за тях: плашеха ни, че евреите хващали български деца ,слагали ги в каци, обковани с гвоздеи, и като им изцеждали кръвта, така ги убивали.
Спомням си, че срещу нашия двор (сега ул. „Криволак“ ) живееше чичо Мушон бонбонджията, който имаше две дъщери. Понеже майка ми ходеше на работа и нямаше на кого да ме оставя, ги помоли да ме приемат в тяхната забавачница. Там научих ритуалите и обичаите им, някои от които даже и сега си спомням. По този начин майка ми можеше да бъде спокойна и да си гледа работата, от която допълнително изхранваше семейството ни. И така, аз от рождението си почти до днешни дни съм живял в еврейската махала.
По онова време децата от съседни махали се биехме с прашки. За целта трябваше да пресечем цялата градска чаршия откъм джамията чак до Големия (Железния) мост, където от другата страна на реката беше циганската махала (на това мястото по-късно построиха текстилната фабрика “Симоне”). В тези боеве вземаха участие заедно и българчетата, и еврейчетата от цялата еврейска махала около джамията. Такива битки водехме и със съседните махали – Баглако и Катранлия.
След като вече учех в гимназията, започнах повече да помагам в дюкяна на баща ми (през свободното си време). И така връзката ми с евреите се засилваше. Благодарение на добрите му отношения с тях баща ми като кожухар правеше общи доставки на сламени шапки, за които предварително го канеха.
Можете да си представите каква радост беше за мен да събирам моите другарчета, за да пренасяме шапките в дюкяна. Баща ми е оставил един завет – да бъда винаги добър с евреите, защото те са му помагали на 2-3 пъти, когато е изпадал в материална беда. И не само в търговията. Като днес си спомням, по време на войната (Първата световна),когато нямаше хляб, а често пъти и мляко, как дядо Аврам (от ул.“Криволак“), носеше скрити в една торбичка хляб и мляко и ми даваше да предам храната на баща ми.
Дядо Аврам беше състоятелен човек. Имаше чифлик в с. Долна Гращица. От това, което съм запомнил като млад, разбрах, че много ценно нещо в отношенията ми с хората беше да имаш истински приятел или комшия, особено евреин. Имаше случаи, когато евреиски младежи дружаха повече с български младежи, отколкото с техни сънародници.
И така, аз имах вече връзките по професионална линия с разни евреи от Пловдив, Русе, София, с фабриканти на шапки и кожухарски изделия.
Тогава някои от евреите влизаха в политическите партии на страната, но напоследък започнаха масово да навлизат в комунстическата партия и в изборите нейните гласове все повече се увеличаваха.
Преследването на евреите започна след идването па Хитлер на власт. Тогава малко по малко започнаха да се създават противоеврейски организации и у нас, за да се стигне до голямото начало през 1941 година.
Ето един случай: През 1938 година отидох на екскурзия с една група до Буда-Пеща с жена си. При една разходка около Дунава, ние бяхме застанали откъм страната на Пеща, нашият екскурзовод говореше нещо с преводача ни. По същото време минаваше един добре облечен (с бомбе) мъж, който се спря и каза нещо.на преводача. В този момент екскурзоводът на групата от унгарска страна, който ни развеждаше, изкрещя: „Това е юде, той няма право да живее, камо ли да говори с нас!“.Тези думи ни преведе нашият преводач. Отнасяха се за минаващия покрай нас цивилен с бомбето. Разбрахме, че това беше акция срещу евреите в Унгария. Във всеки случай този инцидент отекна в моята душа много тежко. От това разбрах,че настроението срещу евреите е започнало да се шири в Унгария.
Друг случай: Дъщеря ми следваше във Виена, но поради наближаващите събития през Втората световна война трябваше да я прибера в България. Заминах с една група за. Лайпцик, където уредих да се срещнем с нея и да я прибера в България. Излизайки от хотела в Лайпцик да се поразходя, носех в джоба си кутия с цигари. На улицата покрай мен минаваше един възрастен човек, облечен с дълга горна дреха ( редингот), на долния край на която имаше голямо жълто петно, на което пишеше „ЮДЕ“.
Този човек продължи да събира по земята угарки. Аз му подадох кутия с цигари, но плахо и чудено той ме изгледа и забърза да се отдалечи. Явна бе изненадата му от този мой жест. Разбирайки уплахата му, хвърлих след него кутията с цигари. Тази сцена била наблюдавана от няколко немци, които веднага дойдоха и се нахвърлиха върху мен с ругатни.
Доколкото можах, им обясних, че съм българин и не зная немски. В момента положението ми беше много затруднено. Но в тоя момент до нас се доближи един човек, който говореше хубаво руски език. Взех го за някакъв руснак.Той разбрал затрудненото положение, в което бях изпаднал, и ми дойде на помощ: – „Ну скажите, товарищ, в чем Ваше затруднительное положение?“ (В оригинала руският е твърде развален – бел. А.М.) Обясних му какво съм направил с допълнението, че в България не се върши това с невинни хора и не разбирам защо да не му дам цигари. Той им обясни нещо на немски за мое оправдание и те ме оставиха на мира, но в мен остана едно тягостно впечатление за униженията на човешкото достойнство, на което е подложен човек в тази страна…
Около това време (1941- 1943) в моята работилница в Кюстендил започнаха често да идват евреи – мои познати, изселени от София, или пращани от техни близки, някои от тех с леви убеждения, при нужда да им помогна с нещо, заради връзките, които имах в града и околията. По това време евреите у нас ги разселваха от големите градове по провинцията. Интернираните евреи от София в Кюстендил бяха настанявани в частни къщи. Те не бяха в общежития, каквито тогава имаше в Дупница. Същата участ постигна и моя починал приятел – шапкар в гр.Пловдив – Хирш Бернщайн. Неговата жена – Рашел, с двете й малки деца беше интернирана в гр.Дупница.
Един ден получих съобщение от нея, че тя е вече там и ако мога да направя нещо за нея и децата й за облекчение на страданията им. Аз отидох в Дупница, намери я в едно помещение – обща спалня за 50-60 и повече души. Тя ме помоли ако мога да я прехвърля в Кюстендил, защото тука е невъзможно да се живее. На земята бяха постлани рогозки, на които спяха. И от всяко семейство имаше по един член дежурен, който седеше на рогозката за да я пази за останалите членове при спане. Видях двете й малки деца с намотани въжета около кръста и те се радваха пред мен, че са станали хамалчета на гарата да припечелват по нещо за изхранване. Уредих въпроса с бившия от миналото пожарен командир в Кюстендил – Йордан Григоров, който имаше връзки с някои по-влиятелни граждани и с евреите. Той също беше дошъл в Дупница и благодареше на него успяхме тайно да настаним в гр. Кюстендил тази майка с двете й деца в къщата на Коце Григоров, близо до сегашния „Миньорски дом”, за да бъдат по-близо до моя дом. Тогава аз им наредих да не идва често у дома, защото бе опасно. Властите и разни лица и фашистки организации продължаваха да ме следят и гонят заради връзките и застъпничеството ми за евреите. Двете й деца (Нули и Нуни) идваха в моята работилница и аз ги подпомагах с парични средства. Сега те с майка си са в Израел. Единият син – аптекар сега беше дошъл в България при посещението на императора на Етиопия Хайле Селасие като негов преводач, а другият му брат идва специално от Израел да ме види.
По време на засиления натиск върху евреите през 1941-43 год. попаднах в гр. Скопие и наблюдавах как продаваха домашните вещи на депортираните в Полша евреи. Това ме покруси. Когато се върнах в Кюстендил, тукашни евреи идваха обезпокоени да ме питат предпазливо: истина ли е ,че казаните от лагерите за храна на евреите са били пратени вече тук, в Кюстендил. На ден по 15-20 души разтревожени евреи идваха тайно да ме питат по този въпрос. Те и не смееха много да идват при мене, защото фашиствуващите елементи ги преследваха, като ги познаваха по жълтите звездички, които бяха заставени да носят върху реверите на палтата си, а мен ме ненавиждаха и мразеха. На изплашените евреи аз казвах, че съм видял как продават еврейските имущества в Скопие, но не съм чул никакви казани да изпращат насам. Но през тези дни те не можеха да се успокоят .Един ден научили, че щели да бъдат бързо събрани по тютюневите складове, за да ги депортират с вагони за Полша, така както бяха направили с егейските и македонските евреи. Сега вече те изведнаж още повече се разтичаха да търсят помощ, да молят за делегации. За делегацията се записали 44 души българи.
На другия ден, когато тя трябваше да отпътува за София, околийският управител Милтенов отказал да разреши бензин за колите, които предния ден бил обещал. Тогава, много отчаяни, евреите минаваха покрай мен в работилницата и със сълзи на очи викаха:“Сбогом, чичо Асене, няма да се видим вече“!. Но случи се така, че в тази делегация бях включен и аз. Адвокатът Момчилов много настояваше да не се отказвам от делегацията като другите, даже човекът се разплака, молейки ме за това. Казах му, че съм твърдо обещал на евреите да ги защищавам пред властите и че няма да се откажа от делегацията .По същия въпрос при мен дойде и френският индустриалец Жак Симоне и други видни хора де ме молят. Така и направих.
Тук искам да отбележа, че преди това много от фашизираните елементи ме ненавиждаха и постояно ми се заканваха. А евреите от Кюстендил, както от София и Пловдив, продължава- ха да идват в работилницата ми и да cе информират за участта си, която им се готвеше. За това си поведение аз станах център и на публични инциденти. Една вечер с Петър Кирладжиев (Цинци) влизаме в кръчмата на Георги Семерджиев (Трунтата). Келнерът на заведението -Попов – беше много против евреите. Като ме видя, вдигна един стол и искаше да го стовари върху мен.Тогава Кирладжиев ме защити, като хвана стола и не му позволи да ме удари.Наобико- лиха ме и други хора и ме предупредиха да напусна заведението. Казаха ми: “Бягай, заради евреите ще те пребият тука!” Напуснахме заведението.
Делегацията от 40 души, която са предвиждаше (да отпътува) за Coфия, се разпадна. Останахме четирима души:- аз, адвокатът Момчилов, учителят Владимир Куртев и накрая се присъедини нар. представител Петър Михалев.
1
На 8.III.1943 година тази наша малка делегация потегли за София, а на кюстендилската гара дълги колони от товарни вагони бяха вече гарирани за депортацията на евреите. Пристигнахме вечерта и се уговорихме за следващия ден сутринта (9.III.1943 г.) да се съберем на ъгъла на ул. “Дондуков “и “Търговска“ в шапкарския магазин на Г.Н. Попов и брат. На другия ден сутринта, когато се готвех да тръгна за тази среща, в хотела дойдоха видните евреи адвокати Жозе Пинхас Барух и брат му Яко Пинхас Барух. Помолиха ме настойчиво да ги придружа до еврейския комитет, който в момента разглеждал въпроса кои от евреите да бъдат допустнати да заминат за Палестина.
Придружих ги и отидохме там. Бяха се струпали много евреи, които се блъскаха да получат разрешение за заминаване, а числото им било ограничено. Не можеше да се влезе вътре. Яко Барухов успокои навалицата, хората се дръпнаха настрани и ние трудно си пробихме път навътре. Те ме представиха на това развълнувано събрание, че аз съм от делегацията, която е дошла от Кюстендил, и отива тази сутрин при подпредседателя на парламента Дим.Пешев, който ще представи делегацията на министър-председателя.
Обясних на това еврейско събрание положението, че още от Кюстендил имаме мандат, че ако не се стигне до отмяна на депортацията, всички евреи да бъдат събрани в някоя околия и след завършване на войнната българската власт ще реши въпроса с тях. От това събрание веднага отидох в магазина на Попов и брат, където останалите членове от делегацията нетърпеливо ме чакаха. Уточнихме се какво ще правим и аз, използувайки личните си връзки с подпредседателя на събранието Д.Пешев, се свързах по телефона с него и той веднага покани цалата делегация в дома си.
Димитър Пешев, подпредседател на XXV Народно събрание, застанал начело на „кюстендилската акция“, довела до спасяването на българските евреи от депортация
За по-бързо отидохие с лека, кола в дома му на ул.‘’Неофит Рилски“. Там му разкрихме причините за това посещение. Започнахме енергичен разговор с Пешев, при който се допълвахме един друг в своите доводи. Конференцията ни беше доста напрегната. Аз му изложих със сълзи на очи трагедията, която изживяваха евреите в Кюстендил, и чакащите ги товарни вагони на гарата. Описах му, че не бива да се хвърля петно върху културата на българския народ и как евреите ми се молеха да се включа и аз в делегацията. Казваха ми: „Бай Асене, ако ти не отидеш, загубени сме“.
В дома на Димитър Пешев.останахме около един час. В края на краищата може би и сълзите надделяха и той предложи да дойдем в Народното събрание след обед в три часа при него. За по-бърз и лесен достъп той ни каза да влезнем през задния вход, където ще нареди да ни пуснат от охраната. И действително, беше оставил бележка на дежурния полицай, че ще се яви делегация от Кюстендил с водач Асен Суичмезов, да се даведе при мен.
Пропуснах да кажа, че когато отивахме към Народното събрание по пътя към двореца ме настигна Владимир Куртев, който ми съобщи, че по същия въпрос зa евреите той ще отиде при министър Станишев и затова не може да дойде с нас, да отиваме ние без него, И така останахме: аз, Момчилов и депутатът Петър Михалев. По това време бяха в Народното събрание в кабинетите си. Мин.-председателят и почти всички други министри.
Димитър Пешев ни посрещна в един от кулоарите и там ни представи на депутатите, с които започнахме веднага енергични разговори по еврейската трагедия. Някои от тях не искаха и да чуят да се говори в защита на евреите. Наричаха ни родоотстъпници, предатели, дошли сме да спасяваме нашите потосмукачи и пр.
Докато водехме разговори с депутатите, Дим. Пешев бе отишъл при мин.– председателя, който отказал да приеме делегацията.Тогава Дим.Пешев отива в кабинета на министъра на вътрешнинте работи Габровски заедно с Михалев, на когото изложил доводите си съгласно искането на делегацията по еврейския въпрос. И тогава Габровски, след известно колебание, наредил по телефона на областния директор да спре депортацията на евреите. Тогава Пешев дойде в кулоарите забързан и зад паравана ме извика с пръст, като ми каза: „Суиччмезов, дай си ръката, депортацията на евреите се отменя, можеш веднага да съобщиш тази новина в Кюстендил”.
Когато напускахме Народното събрание, при задния вход ни чакаше голяма група евреи.Те бяха научили вече новината и радостта им беше безгранична. В изблик на радост еврейчето Буко Леонов от Кюстендил, плачейки викаше: „Бог да те прости, бай Асене!’’
Като отидох да се ява по телефона на Кюстендил, от един склад на спиртни напитки при мен влязоха двама души, от които по-възрастният ме попита кой е Асен Суичмезов. Казах му кой съм. Той, силно развълнуван, ми хвана ръката и между множеството благословии, които изрече, ми каза: „Дошъл съм да Ви стисна ръката, аз съм полковник Таджер (евреин), браво на мъжеството Ви!“
Веднага след съобщението по телефона в Кюстендил, фашизирани елементи нападнали къщата ми и изпочупили, прозорците, както и тези на Момчилов. В тази напрегната обстановка аз бях принуден да се крия в Пловдив, Троян, Русе, София и др.градове, където намирах подслон при приятели.
Това е накратко, което си спомних.
Кюстендил, 19.12.1976 г. Ас. Суичмезов
(подпис)
Бояна Милчева, правнучка на един от праведниците на света
Асен Суичмезов, пред паметната плоча на своя прадядо
в мемориала „Яд Вашем“ в Йерусалим.
9
