Начало Четиво Споделeния от Arni Sutiainen /Кръстьо Раленков

Четиво

Споделeния от Arni Sutiainen /Кръстьо Раленков

02.03.2023

252

ххх

„Всеки ден умира по някой близък, а се раждат само непознати.“

Дончо Цончев

Това небе бе някога разперило

ветрило върху знойното градче.

Не помня смърт, а само преселения

по времето, когато бях момче.

Полека, мъдро тръгваха си старците

със кърпичка във джоба – за из път

и с простата космическа порядъчност

от изгрева към залез да вървят.

Цигарите им вечер, сред звездите,

припламваха, мъждукаха едва.

И аз усещах благата им близост,

полегнал върху тъмната трева.

Тогава място имаше за всички

в това спокойно, сродно с нас небе

и нашите естествени различия

съзвучни бяха, в ритъм и размер.

А дните – с лекота на пеперуди –

прелитаха над буйстващи реки

и слънцето говореше със слюдата

неудържим и простичък език.

На място думи, с неотсечен корен,

тежаха чак от плод и от живот.

И бяха не декор за празни спорове,

а диреха към странниците брод.

Но ден след ден – несетно се възнесе

там, на небето, моето градче…

… Сега не зная кой съм и къде съм,

сред чужди люде чужд и поднебесен –

без времето, когато бях момче.

ЗЕЛЕНО

Глозгай, смърт, каквото е останало.

Глозгай, болест, дебнеща хиено.

Аз чрез вас се връщам в изначалното,

и се приютявам в непременното.

Толкова зелено е наоколо,

само върховете още снежни са.

Прави спънати, огромни скокове

бялата кобила на надеждата.

Ала не напред – назад препуска

по слънчасалия път към детството,

та във него като в сън да сгуши

цялата си светла неуместност.

Толкова зелено е, зелено,

че не виждам смисъл от предания.

Глозгай, болест, дебнеща хиено.

Глозгай, смърт, каквото е останало.

ЖИГ

Престъпник по природа е творецът.

Престъпник е, защото все престъпва

отвъд законите и бреговете

и глождят го утъпканите пътища,

пришпорва го номадски неизвестното,

далеч от тенекиените истини,

и той пристъпва –

тръгнал е след себе си

и може би отива към пустиня…

А след това и нея ще премине,

последвал някоя трева покълнала

или пък трън

от вятъра въртян…

В един случаен дъжд ще се изкъпе,

ще съхне по поляните,

прострян

като раирана затворническа дреха.

Той знае, че със нея е роден

и не очаква милост и утеха.

А съдниците му – нетърпеливи,

подобно влюбени пред среща,

канона за кураж цитират,

подготвят железата си горещи.

Сами усещат – кладата им мръзне.

На кухо бият всички ритуали.

Признание им трябва. И ще го изтръгнат –

живота им да потвърди, душиците им да погали.

Безмилостни –

за милост всъщност молят.

Убиват,

а копнежно някак светят.

Допира се желязото до голо…

Престъпник по природа е човекът.

ОБЛАЦИ

на А.

Това небе – море без брегове и пристани,

което има само глъбината си.

И червеят мечтателен открива във това предимство,

а птицата – навярно недостатък.

В което все тъй безпосочно плават

на облаците корабите меки,

докато уморени се разпаднат

на струи дъжд над глухите пътеки.

В което може и да няма никой,

ала без него никои сме ние.

И своите триумфални или пък предсмъртни викове

отправяме към него или в него криeм.

Умираме, но не е собствената смърт, която повече от смърт ни плаши – решим ли

ще можем винаги с едни гърди да я преварим.

Но щом зловещата й сянка над някой близък се съсири,

превръщаме се във безпомощни, съпътстващи я твари.

И стига ли това небе тогава? Безбрежността му, глъбината,

в които ехото на слабостта ни като в стена се блъска и отеква…

Живяхме, бяхме. И ще се разпаднем

на струи дъжд над глухите пътеки.

СЛЯПА ЛИЛИЯ

1. Безвремието на познат градец, в дванайсет, точно по обяд,

отключих – опитен крадец – за да заситя мислещия глад.

Леговище е топлата просъница, където винаги витае двойникът

на устията ни разпътни, на пътищата, впити в корена.

Но премълчаното нима не бликва със матовия поетичен блясък

претенциозно като тиква, която е превърната в каляска?…

2. … Бе зной и само черешаря лениво се провикваше отвън.

Черешите, в дисаги натоварени, тъмнееха като очи след сън.

Безкраен беше вестникът на дядото, внимателно изчитан ред по ред,

приготвяше обяда бабата, момчето пък го хващаше съклет.

Но ето –

влезе Лилия, изминала

съдбата си със седем само крачки –

от стаята със книгите и скрина

до обедните гласове във здрача й.

Но ето –

влезе Лилия със пъстрите и пърхащи като крила измислици –

съкровища от кораби, потънали

във очните дъна на нищото.

Без мамещата плът на цветовете и пламъка на дневното огнище,

полупритворените бледи клепки вещаят сякаш тайнствената нишка

на другата съдба… Скачени съдове…

И празните очи изпълнените пълнят…

3. Неосъзнаван миг на съучастие – не фрагментарни мисли, не и символи,

а образи – плероми властни…

Момчето е посегнало към книгите.

Все още пеят нощем дървоядите, ръждясалата си от старост песен:

„Един ден в стаята на сляпата до шията момчето влезе.

Момчето влезе като в езеро да дири плаващите лилии,

сред всички редове, извезани в библиотеката фамилна.

Не чу то воплите на пода, на скрина – писъците остри,

блаженстващо и неграмотно, от ангели внезапни носено“.

4. Пресъхва тук реалното. Забравата

навлиза във игривата си делта,

пени се о преданието-нанос,

пени се,

блъска се,

и се разделя…

5. Било ли е наистина това загубване сред приказните лилии,

или е брод през чуждите слова към шемета на собствената сила?

Защо езикът, този материк – така населен и така безплоден,

е само ехо от заглъхнал вик и скитници за капка смисъл ровят?

Шаманите са мъртви до един и всяка метафизика е детство.

Приют на бедни стана онзи скрин, на болни опити за съвършенство.

Археология на бъдещ пласт изравя странна вкаменелост – лилия –

случаен герб на волята за власт, законен край на общото усилие…