Спасените и погубените евреи в Източна Европа през 40-те години на ХХ век

Мисля така, тъй като съдбата на европейските евреи в годините на Втората световна война в най-малка степен зависи от самите тях и в много по-голяма от позициите и поведението, от действията и бездействията на европейските политици и на обикновените хора, от техните виждания и настроения. Това е една от причините, наред с много други политически основания, този проблем да продължава да ни вълнува и днес, когато броят на евреите в Източна Европа вече е пренебрежимо малък. Но ние продължаваме да го обсъждаме не заради тях, а защото искаме да оценим поведението на предшествениците си, пък и своето собствено днес.

Как изглежда еврейският въпрос в Източна Европа през 40-те години на ХХ в.? Първото обстоятелство, характерно за евреите в Източна Европа е, че тук те са най-многобройни и като абсолютни числа, и като процент от населението. Еврейският въпрос вълнува източноевропейците значително преди да се появи националсоциализмът с яркия му антисемитизъм. Много по-рано възниква терминът „черта оседлости”, който посочва границите за заселване на евреите в Руската империя, а отдавна се е утвърдила и практиката на еврейските погроми, инспирирани от предубежденията, насаждани от антиюдаистките, сиреч антисемитски характеристики на някои от националните католически и православни църкви в региона.

Тези обстоятелства до голяма степен обясняват защо всички нацистки лагери на смъртта са изградени именно в Източна Европа, главно на полска територия – хем е по-икономично да се унищожават европейските евреи там, където са най-многобройни, хем околната антисемитска среда благоприятства за осъществяването на тази зловеща акция. Холокостът почти се припокрива с унищожаването на източноевропейското еврейство.

Утвърдена историческа традиция е историята на повратните събития и особено на войните да се пише от победителите. Тази практика почти до наше време е утвърдила оценката за Втората световна война именно от гледна точка на победителите, а не на нейните жертви. Изследването на Холокоста само формално противоречи на тази тенденция, тъй като при него действително става дума за съдбата на жертвите на войната, но само на онези, чиято трагедия е използвана, за да бъдат още по-строго осъдени победените.

При това вниманието е съсредоточено само върху съдбата на евреите, а не например на циганите, към които нацистите също прилагат практиката на планиран геноцид. В европейската и в световната историография Холокоста заема мястото, което му се полага. Но значително по-малко внимание е обърнато на другата страна на процеса – на спасението. Или поне това внимание е съсредоточено върху известните случаи от рода на датското спасяване на евреите и в много по-малка степен на българското. Днешното общество предпочита да използва с назидателна цел примера на Холокоста, но обикновено не обръща внимание на това как наред с масовото унищожаване на големите еврейски общности в Източна Европа са били спасявани единици, десетки, стотици евреи. Става дума не толкова за изследователския интерес, защото такъв има, а за читателския интерес, който обикновено се подчинява на господстващите в общественото мнение нагласи.

Известно е, че Хитлер поставя антисемитизма в основата на формулираната от него идеология на националсоциализма. Още в първата програма от 25 точки на ГНСРП фигурира положението: „Никой евреин не може да бъде народен другар.” А понятието “народен другар” при националсоциализма е еднозначно на „поданик на държавата” (т. 4 от Програмата). Антисемитската нишка е траен елемент от нацистката идеология, а след 30 януари 1933 г. се превръща и в държавна практика на Третия райх, която съвпада с традиционните антисемитски нагласи на много десни формации в Източна Европа. По време на Втората световна война в нацистката кампания за унищожаване на „непълноценните нации” са въвлечени и държавите, съюзени с Третия райх чрез Тристранния пакт.

Германската „расова теория”, в чийто център е антисемитизмът, е добре известна на историците и познаването й е станало част от общата историческа култура. Значително па-малко известен е обаче друг факт, засенчен от последвалите събития. Става дума за изказването на предвоенния полски посланик в Берлин Юзеф Липски, който в разговор с канцлера Адолф Хитлер на 20 септември 1938 г. му обещава, че ако той наистина успее да „разреши” еврейския въпрос, поляците ще му издигнат паметник в центъра на Варшава.

Причините за тази особена полска позиция могат да се потърсят в няколко посоки: на първо място, в битовия полски антисемитизъм, предизвикан от наличието на значителни маси евреи в Полша, на второ, в култивирания от полската католическа църква религиозен антисемитизъм, и на трето, във външнополитическата линия на последните „санационни” правителства за сближение с Третия райх, с която наследниците на „началника на полската държава” Юзеф Пилсудски се опитват да избегнат опасността от война. По такъв начин е мотивирана полската подкрепа за разчленяването на Чехословакия, извършено на Мюнхенската конференция на 29-30 септември 1938 г., а след това пак по германски съвет Полша поставя ултиматум и получава от Чехословакия неголяма територия, населена и с поляци.

Но след 1 септември 1939 г., когато Полша става първата страна, открито атакувана от германския вермахт (защото Австрия и Чехословакия престават да съществуват без на вермахта да му се наложи да влезе в действие), политическият екип се сменя изцяло и новото, вече емигрантско, правителство търси подкрепата на западните демокрации Франция и Великобритания и организира антинацистка съпротива. 

Затова когато през 1942-1943 г. нацистите се опитват да реализират „окончателното решение” (Endloesung) на еврейския въпрос, антисемитските нагласи на поляците вече не са талкова категорични.

Едва ли дори и полските антисемити са предполагали, че унищожението на евреите ще става точно на тяхна територия и ще придобие такива ужасяващо индустриални форми – евреите са затворени в 395 гета, най-големи от които са тези във Варшава, Лодз, Бялисток, Ченстохова, Келце, Краков, Люблин, Радом и Жешув, а от декември 1941 г. започва изграждането на „лагерите на смъртта” в Хелм, Белжец, Собибор, Треблинка, Освиенцим и др. Така или иначе, след решението от 20 януари 1942 г., прието в полицейската сграда на Ам Гросен Ванзее, източноевропейските страни отдавна вече са в съвсем различно положение от времето, когато проблемът е бил обсъждал теоретично.

Онази част от Източна Европа, която има най-големи еврейски маси, е окупирана от германския вермахт, така че отговорността по реализирането на Endloesung вече не е тяхна, а на окупационната администрация – става дума за полските, чешките, белоруските, украинските територии. Но Третият райх има и съюзници в Източна Европа, в някои от които традиционно живеят значителен брой евреи – Унгария (742 хил.), Румъния (342 хил.), Словакия (88 хил.).
В този случай подготовката за унищожаване на евреите пада върху тях.
И тъй като става дума за активно действие, по-интересно е да се проследи дейността на тези страни, които са в положение, подобно на нашето.

Знаем, че България успява да спаси своите 48 хил. евреи, но не и 11-те хил. от новоприсъединените земи.
За да оценим действията на българските власти, е добре да ги сравним с направеното другаде.
В Унгария, Румъния, Хърватия (където има 40 хил. евреи), Словакия антисемитизмът е традиционен (докато в България е по-скоро маргинален) и може би заради това там германското искане евреите да бъдат транспортирани и предадени под „германска опека”, равнозначна на унищожение в „лагерите на смъртта”, върви сравнително плавно с някои многозначителни изключения, които заслужават специално внимание.

Страната с най-многобройното еврейско население от тази група е Унгария. По подобие на България, пак от новоприсъединените към Унгария земи – в случая от Карпатска Украйна през август 1941 г., са изселени и унищожени 17 хил. евреи, но по-скоро в рамките на акцията за унищожаване на евреите от новозавладените съветски територии.

Когато обаче през януари 1942 г. в Нови Сад (тогава в унгарските граници) е извършено масово избиване на евреи и сърби, регентът Миклош Хорти и министър-председателят Ласло Бардоши нареждат да започне разследване на това престъпление. До наказване на виновниците не се стига, тъй като те преминават на германска територия, но политическото ръководство на известната с антисемитските настроения на аристокрацията и офицерството си Унгария демонстрира уважение към унгарските закони и неприемане на опита да се внесат отвън „нецивилизовани”, според Хорти, политически практики.

Въпреки директната германска намеса – при срещата си с Хорти в Клесхайм на 17 април 1943 г. Адолф Хитлер и Йоахим фон Рибентроп заплашително поискват Унгария да депортира еврейското си население, Хорти не бърза да се подчини. На германския натиск той отговаря с обяснения и увъртания. Оправдава се, че евреите са отстранени от ключови постове в икономиката и вече не могат да саботират общите военни усилия, но отказва да ги изсели от Унгария, тъй като е „невъзможно сега да се провеждат нови законодателни актове, а също и заради липсата на технически средства”.И продължава: „Унгария смята въпроса за евреите за своя вътрешна работа и ще се стреми да реши този проблем със свои собствени методи”.

Подчертавам тази позиция на унгарския регент, тъй като примерът с Хорти показва доколко неподчинението на това искане на Хитлер е било рисковано. Хорти се оказва достатъчно упорит – и след като през март 1944 г. в Унгария навлизат германски войски, за да предотвратят откъсването й от Тристранния пакт, той продължава да държи на позицията си и дори се опитва да спре вече започнатите от германците депортации на евреи от провинцията.

Но с помощта на „кръстосаните стрели” на Ференц Салаши (пронацистка организация, която обаче Хорти не допуска до управлението) германците успяват да изпратят около 450 хил. евреи в „лагерите на смъртта”. Остават още около 200 хил. евреи, главно в Будапеща, чието депортиране е осуетено заради унгарската политическа съпротива – на Хорти, на църквата и на част от населението.

Но тяхното спасение се оказва само временно – през октомври 1944 г. с германска помощ „кръстосаните стрели” на Салаши най-после успяват да се доберат до властта, след като Хорти е арестуван и интерниран (не заради евреите, а заради опита си да откъсне Унгария от Тристранния пакт) и тогава вече необезпокоявани салашистите и нацистите успяват през зимата на 1944/1945 г. да организират извозването на над 80 хил. унгарски евреи за лагерите, като повечето от тях загиват по пътя или на място. Все пак около 100 хил. унгарски евреи от гетото в Будапеща успяват да преживеят военните години.

Така географското разположение, близостта на Унгария до Германия я осъжда да остане последният европейски съюзник на Германия, а едновременно с това коства живота на над половин милион евреи, унгарски граждани.

В Словашката република, която не само подписва Тристранния пакт, но още при създаването си през март 1938 г. е поискала протекцията на Третия райх, властта принадлежи на Людацката партия, създадена от отец Андрей Хлинка. Тя се съобразява както с германската политика, така и с широко разпространените антисемитски нагласи – повечето евреи са арестувани и изпратени в лагери. Антисемитската словашка позиция се променя рязко към края на войната, когато с помощта на армията е организирано Словашкото национално въстание (септември-октомври 1944 г.), но за 90% от словашките евреи за спасение е вече късно.

В още по-тежко положение се оказват румънските евреи. В Румъния антисемитизмът почти няма противници. Също както и в българския, и в унгарския случай, първи жертви на Холокоста стават евреите от Бесарабия и Буковина, върнати на Румъния след началото на Германо-съветската война от 1941 г. Там еврейското население е така многобройно, че германците дори са принудени да помолят румънците да намалят темпа на изселването, защото не са подготвени да приемат толкова много хора.

Румънският режим на ген. Йон Антонеску се подготвя да изпълни германските искания за депортация на евреите, но развитието на военните действия на Източния фронт и вътрешните проблеми препятстват пълното осъществяване на тези планове. В резултат на германското“окончателно решение” около 300 хил. румънски евреи са унищожени в „лагерите на смъртта”.

Що се отнася до окупираните страни, те са обект, а не субект на унищожаването на евреите, затова спасяването им не е грижа на местните управляващи (такива няма), а на обществото и на съпротивата. Особено болезнен е проблемът за поляците.

Въпреки широко разпространените антиеврейски настроения, в края на 1942 г. в съпротивителното движение, координирано и направлявано от Лондон, е създаден специален Съвет за помощ на евреите „Жегота”. Неговата дейност е многостранна: търсене на жилища, укриване (около 20 хил. евреи са били укривани през цялата окупация), изработване на „арийски” документи, изхранване на укриващите се, спасяване на еврейските деца, събиране на средства за подпомагане.

Тази организация за подпомагане на евреите е базирана във Варшава и макар да има подразделения в провинцията, най-голямата част от дейността й е във Варшава и в големите градове – вероятно, защото антисемитизмът е много по-силен в селата. В тези много тежки условия поляците успяват да спасят от унищожение между 80 и 120 хил. евреи – доста повече от всички 48-50 хил. български евреи.

При това всички спасители на полските евреи рискуват живота си в буквалния смисъл на думата, а някои от тях и го жертват. Но, разбира се, като процент спасените полски евреи са едва 3%, докато българските са 100% или 86%, според гледната точка  – дали ще причислим към българските евреи 11-те хиляди от Македония и Тракия, или не.

Има и нещо общо – полският опит за спасяване на евреите, както и българският, е предприет едва след като част от евреите са погубени – при нас това са 11-те хиляди от „новите предели”, а в полския случай са 300 хил. жители на Варшавското гето.

Значи и в двата случая става дума за акция, предизвикана от рефлекс с хуманен заряд. Това не е някакъв траен филосемитизъм, а неприемане на варварското отношение към хората и по такъв начин тези акции се родеят с позицията на регента Хорти, въпреки огромните идеологически различия в трите случая. От гледна точка на глобалната хуманизация на обществото, и българският, и полският, и унгарският случай заслужават не само уважение, но и широко популяризиране. Защото в полския и в унгарския случай става дума за широко разпространени антисемитски нагласи в обществото, но за протест срещу варварството.

Картината на “еврейския въпрос” в Източна Европа няма да е пълна, ако всички грехове се прехвърлят върху гърба на националсоциализма и на местните му последователи, а всички хуманни актове се включат в сметката на победителите (доскоро се правеше точно така). За да избегна подобна политическа употреба на историческото познание, се чувствам длъжна да се спра и на другата страна – погубените евреи в Източна Европа не в рамките на организирания от нацистите Холокост, а в резултат на масовите антисемитски нагласи.

На 10 юли 1941 г. поляците от източнополското селище Йедвабне организират погром, при който избиват всичките 1600 свои съселяни евреи. Това става малко след началото на Германо-съветската война и е в контекста на току-що приключилото съветско господство, за което поляците с право или не обвиняват еврейските си съседи.

Фактът си остава факт, а още по-интересно е, че съвсем доскоро той беше напълно погребан от общото възприемане на поляците като жертви на Втората световна война. Още по-показателни са погромите, извършени в Краков и други полски градове през есента на 1945 г., и в източния полски град Келце през лятото на 1946 г., когато са погубени 42 евреи. При това, докато в Йедвабне поляците още не са знаели каква съдба е отредена на евреите в най-близко бъдеще, то през 1945 и 1946 г. жертва на битовия антисемитизъм става част от немногобройната полска еврейска общност, преживяла Холокоста.

Поводът и в двата случая са традиционните полски католически предубеждения срещу евреите – убийци на Христос и използващи за причестяване кръвта на християнски младенци. Резултатът от така бързо съживените антисемитски чувства, използвани и по време на следвоенното политическо противопоставяне, е започналото още през 1945 г. изселване на преживелите Холокоста полски евреи – на запад към САЩ или на изток към Палестина.

Но поляците не са единствените източноевропейци, за които антисемитизмът остава трайна характеристика и след Холокоста. Архивните документи показват, че в по-умерена Чехословакия, но по-скоро в католическа Словакия, има подобни примери. През август и септември 1945 г. антиеврейски демонстрации стават в градчетата Спишка нова, Вес, Прешов, а през октомври с.г. в западнословашкото градче Тополчани (12 хил. жители) е извършен погром с участието и на полицията и войниците от местния гарнизон.
В следвоенните прояви на нетърпимост към евреите са намесени много фактори от рода на: страх на местното население, че при завръщането си евреите ще си поискат бившата собственост, че те могат да се облагодетелстват от недоимъка с по-добрите си умения да търгуват, че на тяхна страна са комунистите и съветските войски и др.

Безкористното спасяване и зловещите следвоенни погроми говорят за това, че част от поляците, чехите и словаците рискуват живота си, за да спасят съгражданите си евреи от унищожение, но след като опасността за всички е преминала, повечето се завръщат към традиционния си антисемитизъм, сиреч във всяко общество има различни виждания, нагласи, а и хора.По интересуващия ме въпрос за съдбата на източноевропейското еврейство, това е една от последните трудни страници на съжителство, след което проблемът с евреите и техните взаимоотношения с околните народи се измества в Близкия изток с още по-сложни резултати. Защото след създаването на държавата Израел така ужасно преследваните преди това евреи показват, че и те лесно могат да се превърнат от жертви и мъченици в хора, охотно използващи насилие срещу другите.