Екатерина Илиева:Изглеждаше ми невъзможно, но се надявах на чудодейна помощ
Новата икона на св. Екатерина, съхранявана
в музея „Стара София“. Художник Светла Чакърова.
в музея „Стара София“. Художник Светла Чакърова.
Всеки човек идва с някаква мисия на този свят, кодирана в него, така да се каже. От една страна въпросът e как да бъде разкодирана и разбрана, а от друга – как да бъде изпълнена. При такъв проблем, независимо от мащаба на мисията, усилията за надмогване и надскачане на природния човешки бой са почти титанични и в този смисъл, дори героични. Трудността на подобен космичен тест се увеличава и от това, че няма норми и предписания за решаването му, защото всяка мисия е уникална сама по себе си и опитите за унификация могат само да подведат. В тази връзка се налага да говоря от свое име като провокирам читателя с подсказаното в текста. Това, което мога да кажа с абсолютна сигурност, от многогодишен собствен опит е, че само и единствено Божията любов остойностява живота и осмисля съществуването изобщо, а светлината и топлината й огряват житейския път на човека, правейки видими знаците по пътя.
Как да се спечели и привлече на помощ Божията любов? Това е индивидуална работа за всяка отделна душа, защото изживяването на Бога е вътрешно, интимно и тайно. То е душевен процес, скрит от хорските очи, който придава смисъл на човешкото житие, разкодирайки битието му. В допълнение мога да подскажа, че не преходната Божия любов се спечелва с всеотдайност и в никакъв случай с притворно сметкаджийство за евентуални ползи.
Грубо звучи това подсказване днес заради огрубялата, брутализирана и деморализирана човешка психика-душа, защото грубото от деликатност не разбира.
Хронологично делото, за което искам да разкажа, е за финалния етап от живота ми. Наричам го дело (opus), защото обхваща голям период – цели дванадесет години активна дейност, но продължава да звучи като познавателно натрупване и до днес. Наситено е с много знаци и с духовно познание за душата ми, за които трябва да оставя някаква следа, пък, който ще да я открива. То е нещо като алхимията в моя живот, но ще се постарая да го предам по-разбираемо и по-достъпно от това, което са ни оставили алхимиците.
Беше 1990 г. – най-гладното и объркано време на Прехода. Не че сега през 2008 г. е по-различно, но все пак има нюанси. Току-що беше избухнала демокрацията и хаосът беше тотален. Минавах случайно по улица „Бенковски“, там, където се намира храмът „Света Параскева“. Бързах за среща, свързана с определен час, и се молех пътьом покрай храма, когато усетих силно привличане към него. Не му обърнах внимание, защото не биваше да закъснявам. Връзката ми с този храм датира от най-ранното ми детство. Не бях го посещавала отдавна, затова схванах привличането като емоционален момент. Продължих пътя си, но то се превърна в придърпване, а когато стигнах края на пряката и понечих да пресека, нещо като фуния ме засмука през гърба. Беше толкова осезаемо силно, че не можех да не се подчиня. Върнах се обратно и влязох в храма без очаквания за нещо необичайно.
Мислех, че просто съм длъжна да отдам почитта си заради дългото ми отсъствие. Запалих свещ и по навик се устремих към иконата на света Екатерина, но тихият интимен параклис, в който тя стоеше години наред, го нямаше – беше превърнат в канцелария или нещо подобно. Открих иконата в централния кораб на храма, подпряна на масичка и мръсна като Пепеляшка.
Бях потресена. Заварих една опушена, потъмняла и протрита дъска, на която трудно се долавяше образът на светица, но на коя? Четеше се само „терина“. „Ека“ беше заличено, за „света“ трябваше досещане, а за „великомъченица“ – въобще пък и дума не можеше да става. Красивата ювелирна корона с разноцветни камъни липсваше от сребърния нимб, навярно открадната. Познавах тази икона в най-малки подробности. Мигновено разбрах смисъла на „повикването“. Изображението на света Екатерина беше осквернено, което се съотнасяше към човешката психика-душа у нас, в България.
Света Екатерина е символ на земната психична енергия
Името й ЕКА-ТЕРИНА означава ЧИСТА ЗЕМНА. Житието й, така както е преразказано от християнската ни религия, с всичките му подробности – изключителната є красота, философските и лечителските способности на светицата, съновиденията є – заръката Христова за спазване на девствена чистота, подареният є от Него пръстен, овеществен след съня, всичко недвусмислено символизира Христовото обвързване именно с тази невяста – със ЗЕМНАТА ПСИХИКА, т.е. с ЧОВЕШКАТА ДУША.
Църковната догма обаче твърди, че Христос е венчан за Църквата. Е, ако тя се идентифицира с човешките ни души, би могло и така да се каже, но за съжаление засега Българската православна църква е твърде далеч от тази идея, а грижата за душите човешки изобщо не я вълнува от много години насам.
При другите религии тази грижа е приоритетна и прогресивна, защото е вменена в мисия, докато само сред Българския църковен клир смисълът и значението на това понятие тънат в забвение. Отвреме-навреме тук-там се проявява индивидуалната мисия на някой духовник, но засега винаги без подкрепата на църковната институция и дори като че ли въпреки нея.
След 10 ноември 1989 г. привидната смяна на политическия строй не поправи нещата у нас, поне досега (до 2008). Уви, грижата за душите човешки все още изобщо не е на дневен ред в Българската православна църква или ако е, тя е в правопропорционална зависимост с отношението на българските политици към благосъстоянието на хората от народа. Ала да загърбим преходното злободневие и да се върнем към непреходността на темата.
Първият камък на храма „Света Параскева“
в който се намира въпросната икона, е положен лично от цар Борис ІІІ, а изображението на света Екатерина е дело на акад. Стефан Иванов. По запустението на храма и на иконата разбрах, че едва ли някой, освен мен, е наясно с историята и стойността им, затова именно аз бях призована за почистване и реставриране на иконата. Знаех, че това е абсолютно необходимо като молитвен ритуал за възстановяване на българската психика-душа от нанесените й тежки поражения. Те бяха отпечатани като послание върху изображението на символа й. Целият този молитвен акт трябваше да се извърши в рамките на църковно служение. Това е нещо, за което не всеки е подготвен.
То е знание, което моето възпитание е втъкало във всяка клетка на тялото, духа и душата ми. По принцип църковният ритуал е с магически свойства и е активна молитвена връзка с духовните полета, както всеки магьоснически обред е заклинателна връзка с душевните (астралните) полета.
При първия – църковния, чистотата е гарантирана заради духовната символика, с която е придружен, но резултатът изисква търпение. При втория – магьосническия, символиката бълва от човешката психика, т.е. от душата, за чиято чистота няма гаранция и съответно нечисти сили се заемат с искането, а действието е по-експедитивно, защото нисшите сили са близо до Земята, използвайки всеки удобен случай за сношение и за евентуално обсебване.
Тази разлика е много важна, когато човек сам избира кого и как да призовава. Не случайно наричам магьосничеството обред, а не ритуал, защото то действително повече клони към обредността. Символът е архетипен език, с който си служи ритуалът, затова всяка самодейност и всеки примитивизъм в тази сфера са опасни.
Колкото до религиозната църковна символика, тя ни е завещана от древността, когато връзката с Духа е била силна и надеждна.
Всекидневното общение с Духа и в будно, и в сънно състояние
се осъществява чрез знаци и символи, но за адекватното им долавяне и за вярното им разчитане са необходими будност на индивидуалния дух, голямо търпение и усърдна практика, придружени от непрестанно самоучение, самоусъвършенстване и проверки. Цялата тази отговорна и системна защита е заради това, че ежедневната връзка на индивидуалния дух с Духа се осъществява чрез посредничеството на душата-психика, а тя винаги трябва да е под контрол. Само най-високите откровения се получават в слово директно от Духа, но те са рядко благоволение, а не ежедневие. За разлика от душевните провокации, те винаги са безспорни, недвусмислени и съпътствани от неописуемо с думи изживяване на възвисяване, ярко разграничаващи ги от шизофренните гласове, към които ги причисляват многознайковците.
Това което може би малцина знаят е, че житията на светците са нещо като космичен пъзел по отношение на човешката еволюция. В историческото им присъствие е заложена важна и значима символика, която разкрива дълбинни знания и отключва неподозирани врати към познание, ако бъде правилно разтълкувана. Именно затова е необходимо вероучението, защото онзи, който е изучавал духовния материал, е в състояние да разчете духовните послания, а който няма понятие от духовна култура, нищо не разбира, ако се сблъска с такова послание, камо ли пък да го разчете.
Не че аз съм „на здрасти“ с всички знаци и символи
но в случая с изображението на света Екатерина бях напълно наясно. Само дето тогава още не знаех, че след SOS-а ме очакваха дълга одисея и трудна духовна матура. Възприятието на която и да е икона не бива да се фетишизира, а да е в услуга на самовглъбяването и да подпомага устрема на мислите и чувствата в посока зад изображението. Осъзналият това става притежател на медитативен ключ за влизане в символа и за разчитане на посланията му, които стоят зад изображението, т.е. зад знака на символа.
Изличената част от името на св. Екатерина – липсата на „ЕКА“, означаваше, че екологията, т.е. чистотата в човешката психика е застрашена и чезнеща. Липсата на словото „света“ подсказваше, че всичко свято и стойностно е обругано и заличено и че светостта, за която свидетелстваше сребърният нимб, е опразнена от съдържание. Единственото личащо и четящо се „терина“ говореше, че ценностната система, която е вид духовно измерение, е подменена с ерзаци от земно, долнопробно естество.
Свалената от нимба корона означаваше детронация
на човешката душа от положението є на невяста Христова. Само дето не бях сигурна дали короната е била открадната, което би било сигнал за измама, или е била изгубена някъде от немарливост, но във всеки от случаите положението беше много лошо.
Трябваше да се почисти иконата, да се реставрира, да се изпишат заличените слова. Давах си сметка, че това е немислимо за осъществяване поради финансовия аспект, дори и да отложех короната за по-добри времена. Хаосът на Прехода беше тотален. Времето, за което говоря, беше белязано от неистова инфлация и свиреп глад за всички Божии чеда, които „демокрацията“ свари материално неподготвени. И въпреки че мисията изглеждаше напълно невъзможна, знаех, че ако опитам, отнякъде ще дойде чудодейна помощ. Така и стана – не едно, станаха много чудеса.
В блока, където живея, имам за съседка видна наша реставраторка – Младост Вълкова. Срещнах я на улицата същия ден, когато видях иконата. Може би емоционалният ми заряд я запали, но тя още на другия ден беше отишла в храма и с ентусиазъм ми заяви, че много иска да я реставрира. Беше учудена как тази икона е убягнала от вниманието є. Разказах на моя близка приятелка за нововъзникналата ми финансова грижа. Относно духовния аспект на въпроса нямах проблем с обяснението, прие го съвсем насериозно. От доста години Ала беше моя духовна следовница. Обади ми се на следващия ден и настояваше тя и мъжът є Жак Калев да платят за реставрацията. Те си имаха свои причини, всъщност щеше да плати българо-белгийската фирма на Жак.
Разбрахме се да изпратя реставратор за решаване на финансовия въпрос. Тогавашен главен свещеник на храма „Света Параскева“ беше Камен Бараков. Имам сериозни основания да не го наричам отец. Поискахме иконата за реставрация и по начина, по който я получихме, читателят може да си извади заключение за състоянието й.
Никой не ни попита кои сме, нито къде я отнасяме, нито кога ще я върнем и дали въобще ще я върнем. Предявих дарителското си искане след реставрацията иконата да бъде предоставена от храма „Света Параскева“ на базиликата „Света София“, като аз и хората, които ми помагаха, нямахме претенции за афиширане. Говорихме дарението да е междухрамово.
Подобна практика за пренасяне на икони,
реликви и мощи от храм в храм не е нещо необичайно.
реликви и мощи от храм в храм не е нещо необичайно.
Претенциите ми бяха заради евентуалния предстоящ ремонт на храма, при който трудната и скъпа реставрация на иконата можеше да се окаже излишна. Вътрешната ми мотивация беше много по-дълбока, но нямаше смисъл да я излагам, защото проблем при договарянето не възникна, а и беседване с въпросното лице беше празна работа. За него не съществуваше друга философия, освен тази на парите и тщестлавието.
Реставрацията отне цяла година, време наситено със знаци и послания.
Ще се постарая поне есенцията от тях да намери място тук.След като отнесохме в храма вече реставрираната икона и след освещаването є поднових разговора за пренасянето й в „Света София“, но въпросното лице категорично отказа. За хора като него думите и договорките нямат никакво значение.Щом като иконата вече му хареса, какво от това, че нещо е обещавал?! Напъди ни и дори не ни издаде документ за реставрацията.Бях омерзена до дъното на душата си, но не се отказах от започнатото дело, макар че не знаех как да постъпя при новосъздалата се ситуация. Наложи се да говоря със свещениците от базиликата „Света София“, които знаеха за обещанието му и очакваха иконата. Защо ли не бяха учудени от постъпката му?
След време получих възможност да поръчам сребърната корона. Дори я предплатих, макар че нямаше изгледи скоро да е готова, тъй като майсторът Васил Попов беше прекалено зает с изработване на разни правителствени награди и знаци. Бях му се доверила напълно, с уговорка да не го притеснявам за време.
Той засне главата на иконата и взе необходимите му мерки. За мен това беше достатъчно – познавах го и като човек, и като майстор. Освен това за никъде не бързах, защото
коронясване на иконата нямаше да има,
докато онзи джамбазин беше главен свещеник
докато онзи джамбазин беше главен свещеник
Разбирах че трябва да се чака някакъв знак и се заредих с търпение, но не останах в пълно бездействие.
Описах работата по реставрацията, както и случая с въпросния главен свещеник. Постарах се разбираемо да изложа онази част от доводите ми за преместването на иконата, където ставаше въпрос за художествената й стойност и за грижата по опазването й. Изказвах притеснение за съхранението є в „Света Параскева“, където прясно реставрираната икона отново бе подпряна на масичка, достъпна за всяка мазна уста и мръсна ръка, и забърсвана с парцала за прах от „грижовните“ църковни лелки. Подсещах за овално-сводестите ниши в базиликата заради формата на иконата, която също беше с овал и пасваше по размер.
Позовавах се и на това, че базиликата не подлежи на стенописване, докато в „Света Параскева“ тепърва предстоеше ремонт. Накрая молех за разбиране и за съдействие, като адресирах изложението до Дирекция „Стара София“. Получих и разбиране, и съдействие. Лично директорът Петър Митанов се опита многократно да убеди въпросното лице, още повече че и свещениците в базиликата желаеха иконата. Но уви, проточиха се безрезултатни разговори, които умориха всички. За капак на всичко и короната се бавеше.
Чак след около две, тригодишно очакване майсторът ненадейно се обади, че е готова. Ала когато отвори пред мен голяма кутия, съвсем се стъписах. Вместо поръчаната малка коронка, там блестеше цял сребърен нимб с корона – истинска прелест, но не това, което ми трябваше за иконата. Понечих да обясня, но от него излезе повелителен чужд глас, който каза: „Нова слава!“
Погледнах го озадачена, а той се любуваше на работата си, като че ли нямаше понятие за онова, което току-що излезе от устата му.
Почувствах се на пълно оглупяла, навярно и така съм изглеждала. Нито можех да обидя майсторското дело, нито знаех какво да правя с това великолепие. Хукнах с голямата кутия към „Света София“, с надежда поне оттам да получа някакъв знак или подсказване. Когато я отворих пред очите на свещениците, те в един глас възкликнаха, че тази красота е за нова икона. Признах им, че за мен е непосилно финансовото изражение на подобно начинание, а те ме успокоиха, че сами ще се погрижат за художник, щом като има дарен нимб с корона.
Оттам отидох в Дирекция „Стара София“, за да направя дарението, защото базиликата като древен храм-паметник се води под егидата ѝ. Директорът Митанов реагира по същия начин като свещениците, при това със същите думи. Съгласуване помежду им беше изключено, тъй като притичах от храма до дирекцията за пет минути време.
Неохотно приех съвпадението за знак и мислено приключих с моята мисия.
Старата академична икона не можех да коронясам с новата корона, а за нова икона не можех и да мечтая поради финансови затруднения.
Зная че Господ е казал: „едни сеят, а други жънат“, но това не допринасяше за мира в душата ми. Дълъг ми се стори пътят до вкъщи. От вратата се хвърлих на телефона – трябваше да споделя с някого за отдушник, защото главата ми щеше да изпуши. Обадих се на художничката Светла Чакърова, с която ни свързваха много години духовна работа. Тя поне беше в час с подробностите от въпросната ми одисея. На един дъх є разказах за последните събития и за знаковата бариера, изпречила се на пътя ми. А тя през смях отвърна: „Ти нямаш проблем, мой дълг е да нарисувам иконата като подарък за теб“.
Не мога да опиша адекватно стихията от чувства и мисли, завихрили се в този миг. Трябваше ми време и спокойствие, за да ги осмисля, но не можех да си позволя този лукс веднага.
Зная че Господ е казал: „едни сеят, а други жънат“, но това не допринасяше за мира в душата ми. Дълъг ми се стори пътят до вкъщи. От вратата се хвърлих на телефона – трябваше да споделя с някого за отдушник, защото главата ми щеше да изпуши. Обадих се на художничката Светла Чакърова, с която ни свързваха много години духовна работа. Тя поне беше в час с подробностите от въпросната ми одисея. На един дъх є разказах за последните събития и за знаковата бариера, изпречила се на пътя ми. А тя през смях отвърна: „Ти нямаш проблем, мой дълг е да нарисувам иконата като подарък за теб“.
Не мога да опиша адекватно стихията от чувства и мисли, завихрили се в този миг. Трябваше ми време и спокойствие, за да ги осмисля, но не можех да си позволя този лукс веднага.
Още на другия ден отидохме със Светла в храма „Света София“, за да я представя на свещениците и да получим тяхната благословия. Отец Веселин Арнаудов и покойният отец Йоан – тогавашен главен свещеник на храма, приеха много сериозно делото. Призоваха ни на водосвет и маслосвет, давайки ни съвети и препоръки за времето, което ни предстоеше. За мен то беше цяла година време на строг пост и молитви.
За Светла – не зная, освен че много скоро я обзе съмнение дали ще се справи. Душевното й разбалансиране усилваше чувството ми за отговорност, принуждавайки ме да поддържам с молитви духовната форма и на двете ни. Познавах добре симптомите на творческата треска. Беше неин ред, затова є помагах с всичките си духовни сили. Издирихме изображения на света Екатерина откъде ли не, но за разлика от иконите на другите светци, които носят общи черти, тези на светата невяста Господня не си приличаха едно с едно. И как не? Колкото е възможно обобщение при човешката психика-душа, толкова е възможно и уеднаквяване при символното є изображение. Единствено обобщение при женския душевен принцип може да е огненото естество.
След около година работа и творчески терзания една неделна сутрин Светла ме повика. Усетих, че се е получило с иконата, защото в момента на позвъняването работех материал за вдъхновението. Така беше, получи се. Тя все още се съмняваше, дори не вярваше, че съм доволна.
Свещениците приеха иконата с възторг.
Последваха куп формалности – документни и действени, поставяне на нимба с короната, тържествено освещаване на иконата, монтирането є в една от нишите на храма „Света София“. След като споменах поименно съпричастните към делото, не мога да подмина Георги Мавров, главен реставратор на базиликата „Света София“, който току-що беше приключил с дългогодишната й реставрация. Монтирането на иконата дойде като венец на работата му в храма.
Но одисеята ми с делото на света Екатерина не приключи.
Няколко години иконата получаваше възторжен прием от богомолците в храма. Когато го посещавах, винаги намирах пред нея цветя и по някой унесен в молитва мирянин. Душата ми се изпълваше с радост и надежда. Веднъж, след като бях прекарала десетина минути на пълно уединение в храма, на тръгване имах дързостта да поискам на глас пред иконата някакъв веществен знак, че делото живее и работи. Не мина минута време, на излизане от базиликата се сблъсках с отец Веселин, който протегна към мен ръката си, сочейки ми някакъв пръстен с думите: „Екатерина, виж какъв знак ти носим“.
Дръпна ме на пейката пред храма и ми заразправя как след освещаването на иконата получили покана да посетят манастира „Света Екатерина“, намиращ се на Синайската планина. Този пръстен, гравиран с името на светицата, бил вид осветена реликва – съхранявана в ковчеже с мощите є и подарена на нашия храм след тържествени литургии, отслужени от двата свещенически екипа – от нашия, гостуващ български и от гръцкия, стопанисващ манастира.
Получих веществения знак, който си поисках, но не разбрах смисъла му, само разбрах, че делото живее и работи.
Получих веществения знак, който си поисках, но не разбрах смисъла му, само разбрах, че делото живее и работи.
След сравнително краткия период на отдъхване епопеята се завихри с нова сила. Последва така желаното от душата ми църковно обединение, което уви, извади на показ срамни деяния и поведение. Това резонира и засегна иконата. Беше назначен нов главен свещеник в базиликата „Света София“, който просто я захвърли в подземието на храма, наговаряйки ми куп фарисейски глупости. Едно самовлюбено попче, което ме изкара каква ли не невежа изкуфялница, нямаща понятие от християнски канон, пък то самото нямаше и хабер колко преходни са нещата от живота, макар и да са църковни.
Не искам да пиша за това, за да не трупам лоши мисли. Само ще цитирам Господа наш Иисуса Христа: „Горко вам, законници, задето взехте ключа на познанието: сами не влязохте, и на влизащите попречихте“ (Лук. 11 :52).
Все пак трябва да разясня в какво се състоеше конфронтацията между иконата и въпросния представител на съвременното ни православно духовенство. Не че той се е аргументирал пред мен за безподобното си поведение, просто го долових, когато уталожих афекта си. Новото изображение на светицата е с полъх на движение и топлина, които за момента бяха несъвместими с клеясалата „духовност“ и с вкочанените души. Именно поради това иконата е одързостена с неприсъщи за традиционната иконография атрибути на светостта – движение и топлина. Но то е, за да се стимулира раздвижване в Църквата и топлина в душите. Света Екатерина, чиста-земна, символ на човешките души, благословена в Бога ти бъди, Христос отново ще те възроди!
Което трябваше да свърша, аз го свърших, за останалото трябва да се чака! С новата икона на св. Екатерина поне всичко беше изрядно като документация. Музеят „Стара София“ я прибра на съхранение, поемайки шефство над нея и предоставяйки ми писмено уверение, че при възможност тя ще бъде върната в базиликата, закъдето е изработена и предназначена. Дали някога у нас дарителският жест ще бъде оценяван по достойнство?
Кой знае?! За това се иска дългогодишно култивиране и ангажираност. Този път мисията ми приключи, защото, ако иконата някога се завърне в храма, то аз няма да съм жив свидетел на това събитие.
Колкото и да ми е скръбно, трябва да призная, че
българската психична енергия, народностната ни душа е брутално изтласкана, потулена и изчерпана, а малкото останало от нея действително е музеен експонат в сегашното междувремие. И понеже има такива, които се заблуждават, че вихрещото се днес е вид психична виталност, ще подскажа, че то е ерзац (заместител) и като илюстрация към думите ми ще посъветвам да си припомнят приказката за златното момиче.
Българската душа беше подменена в междувремието на новото хилядолетие.
И все пак известно успокоение може да се открие в това, че психиката-душа – тайнствената и загадъчна птица Феникс, се възражда през интервал от много години точно когато е най-мъртва и най-изпепелена.
––––––
Екатерина Илиева е родена в неподходящо военно време,
на неподходящо място – на 11.11.1941 в мина Голямо Каменяне. По-късно мината става село. След евакуацията родителите й се завръщат в София. През 1960 г. се дипломира успешно в Държавното балетно училище и заминава по разпределение във Варна. Там става прима на трупата. През 1965 г. е отличена с медал на Варненския международен балетен конкурс.
на неподходящо място – на 11.11.1941 в мина Голямо Каменяне. По-късно мината става село. След евакуацията родителите й се завръщат в София. През 1960 г. се дипломира успешно в Държавното балетно училище и заминава по разпределение във Варна. Там става прима на трупата. През 1965 г. е отличена с медал на Варненския международен балетен конкурс.
Завръща се в София и започва работа в Националната опера, където по-късно
се пенсионира. През това време има договор с Дойче Опер – Западен Берлин, където редовно гастролира. Ражда две деца и се оттегля от сцената. След това се занимава с педагогика и философия. Написва три духовно философски студии, които са издадени в книгата „Нещата от живота и съпътстващите ги чудеса“.
се пенсионира. През това време има договор с Дойче Опер – Западен Берлин, където редовно гастролира. Ражда две деца и се оттегля от сцената. След това се занимава с педагогика и философия. Написва три духовно философски студии, които са издадени в книгата „Нещата от живота и съпътстващите ги чудеса“.
