Писателят Фьодор Сологуб (Фьодор Тетерников) е роден през 1863 г.
Автор е на пет романа, тринайсет сборника с разкази и шестнайсет стихосбирки. От 1909 до 1911 г. издават неговите събрани съчинения в 12 тома, а през 1913 и 1914 г. – в 20 тома. През 1917 г. конфискуват цялата му собственост, жилището и книгите, и почти спират да го печатат. За прехраната си разчита само на преводи, но не му дават достатъчно работа, и едва свързва двата края. През 1918 г. пише:
„Умъртвиха Русия. Погребаха я в могила безмълвна“.
След 1918 г. писателят многократно прави неуспешни опити да получи разрешение от властите да замине на лечение в чужбина, но когато най-после го получава през 1921 г., не заминава, защото междувременно съпругата му, съсипана от недоимъка и напрежението, изпълващо живота им, се самоубива.
Обречен на изолация и глад, Фьодор Сологуб умира през 1927 г.
С хлебарките
Статия от 1916 г.
Само любовта подтиква човек да извършва велики дела. Любовта е живо и пламенно
чувство, различно от разсъдъчното чувство за справедливост. Само любовта към нашето
отечество, любовта – фанатично гореща, както и праведният патриотизъм на гражданина, могат да ни отърват от онези разностранни трудности, които няма как да избегнем,
колкото и добре да върви работата ни. Но ние не постигаме с лекота своя патриотизъм. У нас, в Русия, любовта към
отечеството е нещо трудно и едва ли не геройство. Твърде много има тя да преодолява в живота ни, все още толкова нелеп и ужасен.
В един черноземен град чух от местните интелигенти:
– Как можем да обичаме Русия, ако търговците ни така безчестно и безсрамно трупат пари?
В друг град – в подножието на Урал – ми казаха:
– Как можем да обичаме Русия, ако все още са живи спомените за крепостното право?
В тези преувеличено резки, сякаш нарочно и подчертано несправедливи думи се усеща живата, истинска болка на обитаващите различни места хора, до дъното на душата си
потресени от недомислиците в нашия живот.
Затова на много места ми казваха:
– Как искате да сме патриоти на вашата Русия, ако сме угнетявани и преследвани?
Много, при това – основателни – несъгласия могат да бъдат изказани относно всички тези разпалени обвинения към моя роден край, но има ли смисъл да се противопоставя
човек на нещо, събрало живата болка на едно измъчено сърце?
Народе, който си създал такава огромна империя по време на борбата си с такива неизброими трудности, народе, толкова често показващ на света безкрайно възвишени гледки на духовна сила, мъжество и себеотрицание; народе мой, не ти ли е съдено да имаш светло бъдеще?
Нима е лъжа колко радостно и приятно се живее сред този велик, царствен и доблестен народ на брега на нашата майка Волга недалече от чаровните бели стени и златните кубета
на древната и прекрасна Кострома? Обаче ако отидеш в някое костромско село и влезеш в нечий дом, само от каква тъга се свива сърцето ти! От сиромашията ли? Не, нищо подобно, каква ти сиромашия там! Непоносима мръсотия, воня и задух – та нима това е от бедност? В горещия летен ден прозорците на селската къща са здраво затворени и въздухът е тежък – с нож да го режеш.
– Защо не отворите прозорците?
– Ще влязат мушици.
Не, бедността няма нищо общо с това. Около къщата – пущинак, обрасъл с жилава трева, а посред него – дърво, гъсто
покрито като с тюл с бяла, лепкава и противна паяжина. Болно, умиращо дърво.
– Защо не си направите зеленчукова градина? Земството ще ви даде семена от Министерството на земеделието.
– Хич не ни трябва. Хлапетата ще ни носят.
– Че защо да крадат децата ви? Отучете ги.
– Какво толкова? Играят си децата.
Погледнеш тия деца – забравени от Бога, мръсни, мързеливи и пакостливи, и ти става ясно, че за тях белите и кражбите са просто игра. Не, не става въпрос за бедност.
Между другото, преди няколко години едно почтено педагогическо издателство в Москва публикува превода на романа на Песталоци „Линхард и Гертруда“. Известният
педагог описва в този роман живота и възпитанието на две деца, брат и сестра от швейцарско селце в онези, вече далечни за нас времена, когато швейцарският селянин все още не е бил по-богат от най-обикновения, изпаднал рязански или костромски мужик.
Вдовицата, майка на Линхард и на Гертруда, била толкова осиромашала жена, колкото и най-бедната руска селянка, останала след смъртта на мъжа си с малки деца. Но нейните
полугладни сирачета въпреки това били послушни и винаги правели нещо смислено. В бедната къща се случвали неща, които не можели да се видят дори в дома на богат руски
мужик. Майката не седяла, подпряла с длан главата си, поетично загледана през прозореца към пътя, а неуморно работела. В свободното си време четяла и след няколкото книги,
които грижливо пазела, било една, особено предпочитана за четене и любима – Евангелието. Целият живот се ръководел от строги предписания за чиста нравственост, а ако в живота на селото имало и грях, по него си личало, че е грях, а не игра. Вярно, казано накратко, от руска гледна точка такова благоприличие е колосална глупост, от която на
руската душа призлява. Само си представете: двете босоноги деца Линхард и Гертруда се грижели да се преобличат в чисти дрехи и старателно се миели и търкали! Докато костромската селянка за нищо на света не би допуснала децата й да не са толкова мръсни, че да не предизвикват погнуса и гадене. Не, не става дума за бедност.
Преди няколко дни четох във вестника, ако не се лъжа, описание на пътуване до град Макарев на река Унжа. Авторът на описанието се чуди: видял много учебни заведения и
прекрасни здания, а павирани улици не видял. Улиците били потънали в кал, а жителите пиели мътна, жълта вода. Да, всичко това не е от бедност, това се дължи на някакъв принцип. Четеш, а ти се струва, че чуваш разсъдлив, важен глас:
– Самата чистота не ни върши никаква работа. От чистотата в къщи и хлебарките мрат.
– Ами хубаво, че мрат.
– Но ние не можем без хлебарки, ако няма хлебарки, и пари няма да има.
А вие обяснявате:
– Но нали в цяла Европа…
Махат с ръка.
– Не, ние си предпочитаме хлебарките.
Неотдавна един столичен журналист много се смя на моята малка статия „В търсене на рози“. Струваше му се безумие моето желание да виждам в градината рози, а не коприва – безумие затова, защото сега не ни е до рози, след като на фронта копаят окопи. Мисля си, че ако аз, за да доставя удоволствие на този господин, по цял ден се въргалям в коприва, това няма да бъде от полза за никого, както и че моите рози не биха навредили на никого.
Обработването на земята, превръщането й от пустош в цъфтяща градина или в изкласила нива е дело, достойно за всеки човек. Културата на споменатите рози е дала възможност на няколко десетки малки проклетници да се изучат и да живеят не от просия, а от честен труд.
А съвсем скоро прочетох, че когато сме превзели някакви австрийски окопи, около офицерските землянки намерили посадени зеленчуци и цветя, а в една от тези землянки
имало портрети на Лермонтов и Достоевски. Ето че и в окопите хората са искали да водят благонравен и пълен с човечност живот. А ние…
– Ние – къде ти? Ние – с хлебарките.
– Какво говорите, та вие не сте ли хора?
На което костромският мужик казва:
– Как да сме хора? Руският мужик е никаквец, мухльо и мърляч. Нито ще ти направи зеленчукова градина, нито ще засади ябълка. Къде ще се мери с германците! Само ония,
които не са православни, имат истински умения. Да вземем например татарската слобода край Кострома – живеят си там татарите, всичко си имат, навсякъде цари ред.
– Добре, след като всичко ви е ясно, защо не предприемате нищо?
– Защото съм сам като кукувица. Тримата ми сина са на война, трите ми снахички се разбягаха, не искат да живеят с мене, при майките си отидоха.
Дори обикновената руска жена бяга от смрадната си, душна и мрачна къща в друга къща, която може и да е същата, но поне в нея има топлота и свята майчина милувка. Мръсно е, на тялото не му е уютно, а на душата й е студено. вървиш си по пътя, а изведнъж във въздуха се пръкнат ужасни, мръсни псувни. Вървиш по столичните улици, а на тротоарите блестят отвратителни храчки. Мръсно и потискащо е както в руското село, така и в руския град. А на хлебарките им е добре, чувстват се на воля. Всичко гадно и гнусно си живее безгрижно у нас, в необятните простори на милата ни родина.
Нима и занапред ще бъде така? Хубаво, ще победим Германия, като я надвием с числено превъзходство, а после какво? Германия ще остане, макар и съсипана, страна на честни хора, на упорит труд, точни знания и акуратност, а ние все с хлебарките ли ще си живеем?
По-добре ще е своевременно да прогоним всички хлебарки, за да не ни донесат беди.
След войната ще започне много трудно и отговорно време.
Опасно е да се осланяме на надеждата, че водим последната си война и че при това положение след нея ще можем да си отдъхнем и да храним с трохите от своята обилна трапеза скъпите на сърцето ни хлебарки.
Огняна Иванова
