Иван Драгоев е доктор по философия, кореспондент на Центъра „Луи Жерне“. Заместник-директор на Валенсианския институт по класически и източни изследвания – IVECO. Роден е на 19.09. 1971 г. в София. Завършва НГДЕК и философия в Сорбоната вПариж. През 2000 г. защитава магистърска теза в
Университета Париж – I Пантеон – Сорбона на тема „Aventure et quotidien“ с ръководител Ерик Блондел. Автор е на книгите „Мит и идентичност, или защо Едип няма комплекс“, „Приключение и всекидневие“ и „Записките на един пилигрим“, „Скитащи записки“, „Митологичен прочит на „Травиата“ от Джузепе Верди. Съставител е на сборника „Тиквите на Одисей, или философски диалози в интернет“. Научните му интереси са свързани в областта на античността и екзистенциализма.
Иван Драгоев
Посвещавам на Стамена Димова и на Гергина Тончева
Чужденецът е като невъзможно обещание: да стане различен от себе си. Безсилната му реч се запъва на език, който той владее едва: “ако вие ме приемете, аз ще стана различен от себе си, само за да усвоя по-добре езика ви.” Но акцентът, който оцветява стила му, издава невъзможността да поеме напълно отговорността, която той търси изцяло. Този акцент, който всъщност е неизкорененимият белег за нарушени или изоставени обещания, който го свързва с друга земя, с друго време.
И все пак той има само безсилната си реч. Чужденецът упорито се обвързва с убийствената отговорност да развива у себе си различното, за да се приспособи към новия контекст, в който се е оказал по избор или по принуда.
Бидейки различен, самият той се обещава на различното… Да опита невъзможното: да пробва, каквото и да му коства това, да стане по-малко различен от заобикалящите го … знаейки, че това е предварително загубена битка… “Вие говорите добре… за чужденец…” или “Бих искал да мога да говоря езика ви толкова добре, колкото Вие говорите моя”…
Тези забележки, както изглежда доброжелателни, даже окуражителни, подчертават единствено непреодолимата разлика, която разделя местните от новодошлия. Чужденецът не се стреми “да говори добре за чужденец”, а направо да говори добре… Местният безусловно би желал да говори толкова добре езика на чужденеца, но той изобщо не би желал да се намира в същото положение като него… Доброжелателността на това поощрение е свързана с факта, че местният благодари на бог, задето не е задължен да говори език, различен от собствения си, понеже това би означавало, че вече не си е “вкъщи”.
Понеже цената на доброто владеене на чуждият език е прогресивното забравяне на майчиният език. Човек прогресивно забравя майчиния си език, за да научи още по-добре друг език… За да се окаже накрая без собствен език… Като крайният резултат е много точното, математически перфектното овладяване на много езици, които той успява да практикува без акцент… това е като прилагането на алгоритмите… това е знак, че корените са окончателно отрязани… че предишните отговорности и обещания вече нямат стойност. Всъщност, перфектното владеене на езици е знак, че вече няма чужди езици, понеже… отсега нататък няма майчин език.
Словото на чужденеца не тежи. В крайна сметка то развлича. Защото обикновено, за да може едно слово да тежи, то трябва да насочва към друго нещо, освен към този, който говори.
Едно слово, което има тежест, насочва към това, което поддържа този, който в момента артикулира: семейство, кръг от приятели повече или по-малко влиятелни, социален слой… Чужденецът, който говори, насочва единствено към себе си. Обещанията му са само една тавтология… той е неспособен да обещае друго, освен себе си… Своето пълно разположение; тоталната си гъвкавост… факта, че е способен да стане всичко… при условие, че му оставят възможността да го направи… Речта, социално “олекотена”, на чужденеца носи в себе си не само критиката на условната санкция, която го засяга, но също така и нуждата от друг вид тежест.
Той носи нуждата от тежест и човешко присъствие в разговора: а именно, нуждата от слушане, различно от условното слушане, което е само едно учтиво изчакване, но всъщност и нетърпеливо, другият да млъкне, за да може той да помести една напълно съвършенна, предварително подготовена и добре ошлайфана „реч“, в която се разказва нечия „славна лична история и подвизи“ (обикновено срещащи учтивото безразличие на събеседника в нормалната и нормализирана игра на социални условности на комуникация).
Едно слово тежи на мястото си, когато отговаря точно на това, което се иска от него и когато е обградено още от опита. Именно при това условие, то може да тежи, без да насочва задължително към система от социални взаимоотношения.
Словото на чужденеца развлича, защото той продължава да си служи със заимствани-слова. Лошото владеене на езика му пречи да прави като всички останали – да крие факта, че през повечето време употребява думи, които не му принадлежат. Да говорим със заимствани думи – означава да си присвояваме опита, който бихме искали да имаме, но реално нямаме. По тази причина обсебваме думите на тези, които се предполага, че са изживяли този опит, за да го изживеем ние. Тези думи са като сурово дърво, което хвърляме в огъня. Това дърво прави само пушек. И огън, който не топли и не свети… Той задушава и дразни очите. Ние си присвояваме думите единствено в самота. Именно огънят на самотата пресушава думите, за да могат те да се напоят от живота, който тупти в гръдта ни. Но думите, пресушени от самотата, не служат за друго, освен да бъдат отново поставени на изпитанието на общуването.
Суровото слово на чужденеца насочва само към празнотата на всекидневната размяна на думи. Към факта, че общуването се приближава все повече към безплодната размяна на обезкървени слова. Тези слова, накуцващи и обагрени с неблагозвучната звучност на акцента му, носят в себе си обещанието да преминат през чистилището на безкрайните часове самота, за да се напоят с опит, за да се впишат в плътта на непохватния събеседник.
Местният се усмихва в крайна сметка единствено, за да се избави от задължението да избърше праха от баналното сглобяване на собствената му реч.
Непохватното слово на чужденеца всъщност е едно деформиращо огледало, една дяволска покана, отправена към местния, канеща го в чистилището на самотата, единственото място, където той има шанса-да-си-присвои-заимстваните-думи, които населяват речта му, пълна с посредственост и клишета. Присвояването на думите, напояването им с кръвта на екзистенциалния опит превръща всекидневното бърборене в словене.
Бърборенето има за цел за запълни пространството, да покаже на останалите, колко сме значими социално като „личности“. Бърборенето иска да ни постави на социалната сцена с ярко закрепен етикет на „някой-достоен-за-възхищение-и-уважение“. Но всъщност точно неспособността за битуване в празнотата на разбиращото мълчание откриващо пространство за диалога, превръща словоблудставащия „някой“ е едно клише, в един ерзац на личност, в един „никой“. (¨колко е жалко е да си някой и като жаба мокра да повтаряш цял ден своето име пред възхитена локва“Емили Дикенсън..да проверя цитата).
И може би, точно способността да останеш никой, да се откажеш от социален престиж и търсене на каквото и да е признание, правят така, че по един съвършено непредвидим и неочакван начин нескопосаните и пелтечещи думи на чужденеца приел положението си на социална невидимка, понякога съвсем случайно, като по „магия“ се артикулират в слово. Артикулирането на тромави и тавтологични изречения открили се за екзистенциалното пространство на празнотата и на никаквостта стават условие на възможност за словенето.
Защото този, който слови е „чужденецът“, но не той като личност, не той като интенционалност или воля. Словенето не става по желание и по поръчка. То-се-случва. По-точно казано, то ни се случва. Не сме ние които случваме словенето. Непознатата и дълбоко истинна артикулация на думите и на синтактичните структури се вжигосва в израненното и болезнено тяло на чужденеца като СЛОВО. Словото се слови през чужденеца самопревърнал се в инструмент за словене, в прост медиум за артикулиране на гласа-на-БИТИЕТО.
В повечето случаи чужденецът сам не разбира и сам не си дава сметка какво и как се слови през и чрез него. Околните го гледат като побъркан, като лошо използващ непознат език странник.
В редките случаи когато, чужденецът си дава сметка до какво се е докоснал, или по-скоро, какво го е докоснало, бърза да затвори открехналата врата към бездната.
Малцина са тези, които съзнателно се оставят да бъдат засмукани от бездната на самотата, да приемат ролята на социален пария….единствено, за да могат понякога (и почти никога когато на тях им е нужно) да станат-уста-на-гласа-на-БИТИЕТО.
Защото цената, която се плаща за тази привилегия в повечето случаи е непосилно висока. И нямаме в предвид насмешката на всекидневността на един Самсон Карсако и Санчо Панса над един Дон Кихот. Тези насмешки са само входната такса. Истинската цена освен социалната маргиналност е битуването в самотата и тишината на търсенето на адекватната тоналност на думите, за да могат понякога да се артикулират като слово.
Това битуване не е съзнателен акт, не може да се предвиди и програмира, примерно оттегляйки се във цистерсиански манастир или център за медитация дзен („духовна“ практика препоръчвана от „кочове по личностно саморазвитие и растеж“, всякакви си там стада от „гурута“ лайт, чийто основен бизнес е да направят шизофренната екзистенция на „успешните бизнесмени“, на „социалните триумфаторите“ малко по-малко непоносима и малко по-малко безсмислена). Битуването в самотата и изгарящия студен огън на аскезата на „изсушаване“ на думи „взети на заем“ ти се случва. Изтръгва те от „нормалната“ екзистенция, тогава, когато ни най-малко го очакваш и го искаш, откъсва те от близки и любими и те оставя в ситуация на „социална безтегловност“, която засилва още повече обичайния за чужденеца статус на социална невидимка.
Обезкрайностяването на неговата самота, приемането на празнотата и пустата присъща на всеки истински диалог сам със себе си (мисленето като диалог на душата сама със себе си – Платон) и другия, разбиран като alter ergo, са условия за случването на нещо съвършено непредвидено и непредвидимо. Случва-се-словенето. Но не съм аз този който слови…словенето не може да се програмира нито предвиди. Часавете на самотуване и задълбочаването на състояние на неравенство и чувство за недостойнсво на мен самия пред самия себе си (това, което моите действия показват от мен е недостойно за това което СЪМ …разбирано не като търсене на постигане на някакъв невъзможен идеал, а като интимно чувство за СЕБЕ-СИ, за ЛИЧНО-ДОСТОЙНСТВО) .
При всекидневното бърборене, думите търсят отчаяно да запълнят екзистенциалния хиатус между МЕН-И-МЕН-САМИЯ. Славенето се случва именно когато на този хиатус, тази екзистенциална празнота се даде възможност да БИТУВАТ-В-МЕН-И-ЧТЕЗ-МЕН.
Екзистенциалната ситуация на чужденеца, недостатъчното добро владеене на чуждия език правят така, че между думите ми прозира изконния екзистенциален хитус присъщ на речта, на това, което прави възможен диалога.
Несръчното владеене на чуждия език, първи така, че чужденеца „бърбори-лошо-и-нескопосано“ в рамките на всекидневната уравновесена и калибрирана посредственост. Нескопосаната реч на чужденеца прави явно повърхностното артикулиране на думите на местните. Създава неудобни паузи и мълчания.
Акцентирането на хиатуса и на мълчанието, също както и часовете на лично страдание и самота правят така, че възникват условията за словене. Понеже словото не се артикулира по поръчка. Не-съм-аз-който-изрича-слово. Словото-се-артикулира-в-и-чрез-мен. И неговата интензивност е неочаквана, както за мен, тъй и за останалите. Словото прави така, че думите започват да тежат на местата си, да пунтират с биенето на сърцето ми моето-тук-и- сега. Аз не мога да предизвикам или да позова словото. То само слови чрез мен. Единственото, което чужденецът прави съзнателно или не, е да превърне тялото си и психиката си в инструмент за словене.
В повечето случаи усвояването на чуждия език се превръща в претекст за нов тип БЪРБОРЕНЕ, чиято безсъзнателна цел е да закрие екзистенциалния хиатус на словенето. Защото условието за способността за словенето е приемането на самотата и страданието, отказа от социална показност и привидна респектабилнотс.
Чужденецът, който остане в параметрите на словенето е избрал по съзнателен или по безсъзнателен начин определен тип социална маргиналнот или по-скоро „странност“ свързана с приемането на „чуждостта“ като нещо свое, чиято цена е постепенното откъсване от „майчиното“ и от „родното“.
В замяна на това, понякога словото започва да слови и да се артикулира в мен, чрез мен.
Ето защо словото на чужденеца поставя една екзистенциално непреодолима дистанция между него и местните. И името му с две различни значения- Hostis – въплъщава тази отличаваща се дистанция. Тази дума може да означава “чужденец” и “враг”… Според контекста… и този контекст зависи точно от дистанцията, от същината на връзките, които са установени между Hostis – латински (чужденец, враг) и Hospites – латински (домакин, гостоприемен)… между полученото и този, който го получава. Обещанието, което чужденецът дава на домакина си, е да стане различен от себе си.
Обещанието на домакина му е не по-малко невъзможно: да го приеме като друг, да запази отликата му и да даде тежест на това слово без социална основа. Уважението, дължимо на чужденеца, няма да се различава от това, дължимо на домакина му. И гостоприемството е истински отговорната връзка, понеже двете страни се обвързват с връзка, която далеч надхвърля реалните им възможности.
Те си обещават приятелство и уважение, въпрки различията, за да премахнат съмненията и подозренията, които тежат в настоящето и парализират цялата дейност. Обещание, което е реално само дотам, че определящото развитие на двете страни е източник на взаимно обогатяване и никога повод за прибягване към сила.
Да запазиш качествата на друга идентичност в контекст, който не й съответства вече, е като нарочно да предизвикаш любопитство, своего рода анахронизъм. Като да развиваш барокови особености – любопитни, ценни, но безполезни. Съвсем същото като този майчин език, който чужденецът носи в себе си като реплика. Той го запазва само от чиста сантименталност, като вид диалектично отрицание на жестокия прагматизъм, който изисква от него оцеляването в един не винаги приятелски контекст на екзистенциална, социална и в карайна сметка онтологическа чуждост.
Запазаването на някакъя тип свойост от прагматичан точка е ненужно бреме, но от екзистенциална е единственото истинско човешко, което може да позволи на чужденеца да не се превърне в карикатура на сами я себе си – в компютърна програма изпълняваща перфектно и безболезнено алгоритмите на чуждите-свои езици.
Остатъците от акцент, практикуването (макар и рядко) на майчиния език, са своеобразен вид екзистенциална и онтологична котва на човечност в море от убийствено рационален, логичен и в крайна сметка стерилен в соята безпогрешна ефикасност прагматизъм.
Много често, чужденец живял дълго време далеч от „родината си“ се оказва с тромава и куцаща „родна“ реч. Слевенето му се изпълва с чуждици, със синтактични структури, които започват да звучат най-малкото странно на земляците му.
И това е съвсем нормално. Всекидневното практикуване на „родна“ реч прави така, че не забелязваме клишетата и общите места, с които тя е осеяна. Обезкрайностяването на самотата на чужденеца, в контекст който го е принудил да изсуши словата си от клишета и да ги напои със собствената си кръв и опит правят така, че определени слова и определени синтактични структури са се вписали в плътта му, в екзистенциалната тъкан на неговото битуване тук и сега и са станали неразделима част от него. Думите и синтактичните структури свързани с конкретно тези екзистенциални опити, на „майчиния език“ са станали чужди за чужденеца, който вече не е чужденец поради социални обстоятелства (намира се в чужда страна), а е станал-чужденец-по-принцип и мястото където това най-силно се чувства е родината.
Мястото където чужденецът се чувства най-силно чужденец е именно това, което обикновено се нарича „родина“.
По време на своето битуване в „чужбина“ просто, за да не полудее, чужденецът несъзнателно съставя една афективна карта от места, хора и събития от своето минало в „родината“. Това са емоционалните му и психологически корени.
Завръщането в „родината“ е често свързано с преживявания като това да откриеш, че на мястото на любима книжарница процъфтява гордо и безметежно Мак Доналдс или клон на Сити банк, на мястото на баничарница с леко резлива боза са открили шикарно кафене с блестяща реклама на „Лаваца“, че с хората пред които си откривал душата си, вече нямаш почти какво да споделиш. И това е съвсем нормално. Афективнта карта на родината е останала закотвена в едни екзистенциални параметри извън времето и пространството.
Това време и пространство не са географки понятия, а екзистенциални параметри. За чужденеца „родина“-е-времето-и-мястото-на-споделянето-и-на-разбирането.
Споделянето не е всекидневното бърборене, а способността да изслушаш другия, да му оставиш екзистенциалното пространство да се изрази, да намери себе си чрез словенето си през, чрез и за теб. Това води до взаимно разбиране. За чужденеца „родината“ са местата на споделяне, в които той се е срещал с хора които е разбирал и които са го разбирали.
За това няма нищо по-болезнено от това да открие тези места опошлени, нищо по-покъртващо от това да открие, че хората, с които е споделял и се е разбирал са се превърнали в карикатури на самите себе си.
Ето защо е напълно нормално, че даже на майчиния си език, чужденецът започва да говори със странни думи и със странен синтаксис. Това са словата и артикулирането на смисли в пространството на неговото самотуване, което поради едни ли друго причина е било в „чужбина“, разбирана не като географско пространство а като екзистенциално чистилище на клишета и на общи думи.
В перспективата на разбирането на връзката между „родина“- „чужбина“, не като географски понятия, а като субективно екзистенциални пространства на присвояване на словенето и на споделянето, може да се каже, че няма нищо по-патетично от хора, „придобили-чужд-акцент“ след пребиваване на седмици или на броени години в „чужбина“.
Те се опитват да маркират чуждост и отчуждение от своето и „родното“, не на екзистенциално , а на чисто социално-показарско ново. Това е жалък опит да се замени „чистилището на самотата“ с ерзаци.
Тяхното показно и повърхностно маркиране на чуждост в своето може да бъде сравнено единствено с патетичното търсене на „общности-от-земляци“ в чужбина.
Да искаш да се вместиш в една общност от съотечественици, е като да поставиш смекчаващи нюанси на обещанието – неясно изразено, но радикално – изоставяйки родината си: да станеш друг; да развиваш и да изясняваш отликата, своеобразието, не подлежащо на промяна, което носи в себе си всяко човешко същество.
В тези общности от съотечественици бърборенето на „родния“ език е изпълнено с уж-случайни-чуждици…колкото да се покаже, че видите ли, аз добре владея чуждия език и започвам да забравям соя.
Но тези чуждици са като на свинче звънче, понеже изразяват неспособността за екзистенциална определеност, липсата на реален екзистенциален ангажимент. Аз съм там- в -чужбина, но живея в едно измислено тук, и видите ли най-добре било да живея тук (мечтата за вече несъществуваща родина) с парите, които печеля там, което е всъщност реалното тук. Би могло да се каже, че това е израз на екзистенциална шизофрения, израз и своеобразна материализация на карикатурата на мечтата за Бог и божественост – в едно и също време да присъствам на две различно места, патетичен израз на човешкото въжделение да станеш вездесъщ. В същото време шизофренията изразява коекзистенцията на реалното време на чужбината тук и на едно афективно, вече не съществуващо там, което се опитвам да чувствам и мисля като тук. Това прави от емигранта вкопчващ се емоционално, афективно и икономически в „земляшки-общности“ едно същество, което не-е-нито-тук-нито-там, че по собствен избор е-в-едно-шизофренно-никъде.
Много рядко и много малко хора успяват реално да запазят „родното“, разбирано като пространство за споделяне и разбиране в контекста на „чужбина“ без да го редуцират до карикатура от патриотарски клишета и възгласи, да превърнат „родината“ в набор от кулинарни рецепти, националистични лозунги и клишета и народни танци, които в очите на „местните“ не изглеждат по-различно от индианските танци на дъжда или манифестиране на аборигенски набор от навици в градска обстановка, при положение, че тези навици имат единствено смисъл за оцеляване в пустинята….
По какъв начин може да се запази „родния език“ за деца родени в чужбина?
По принцип родината и родното се предават по майчина линия, чрез езика, майчините песни, чрез бабините гозби, преминаващи от поколение в поколение.
Но какво става когато „мама“ няма време да пее, слови на децата си и да им готви?
Проблемът на общуването и споделянето между родители и деца принципно присъстващ в цялото съвременно общество, става особено чувствителен и като че ли акцентиран за децата на „чужденците“, които въпреки липсата на екзистенциално време и пространство за общуване с децата си искат да запазят „тяхната-родна-и-родова-идентичност“.
Посредством „неделни училища“ се опитват по някакъв начин да приобщят чедата си към родното. Но за каква „родина“ говорим за деца, които даже не стъпвали на „родна земя“, и за които родното е редуцирано от определен набор клишета, определени ястия, които просто не са им вкусни и „аборигенски“ танци, които изпълняват в неделни спектакли пред умилените си родители като мечета на верижка или папагалчета повтарящи слова, което почти не разбират, за да забавляват селския панаир?
Ако самите родители са неспособни да създадат пространства за споделяне и разбиране с децата си (независимо от това на какъв език това става), как може да се очаква от едно просто неделно училище да изпълни тази деликатна и интимна за всяко дете функция?
В повечето случаи неделните училища са водят от ентусиазирани, щедри и безкористни люде, изпълнени с най-добрите намерения на света. Но както е известно от бележития афоризъм на Анде Жид – „С добри чувства се прави много лоша литература“. И това за жалост намира своето потвърждение и в така наречените неделни училища, изпълнени с благи намерения но и с примитивно патриотарство. Тези, които се опитват и понякога реално създават пространства на съпричастност, където деца и възрастни се осмеляват реално да споделят, се оказват притиснати и смазани от патриотарски и в крайна сметка националистични императиви „да-се-привържат-децата-към-националния-корен“. Защото за жалост най-често използваната парадигма за национална идентичност (и идентичност по принцип) е тази на дървото.
Тя ни вписва в една генеалогична логика, която ни позволява лесно да потвърдим, че ние всички сме чужденци. Баналността на тази метафора, схващана като механизъм за идентичност, е да даде, наред с генеалогията, едно същностно обяснение на настоящето, посредством миналото. Да знам от кого произхождам и какво е мястото, което заемам в родословното дърво, дава лесен отговор на всяко “защо”. Образът на това дърво изгражда един генетичен детерминизъм, който се възползва от очарованието, което причинява всеки огледален ефект. Но този тип на поведение затваря неизбежно вратата на всеки въпрос и на всяко обяснение, засягащо съществуванието и феноменологията.
При все това, да се каже, че чужденецът е този, който отрязва корените си, е да се остане винаги под въздействието на същата парадигма.
За да избегнем този натрапчив образ, ние предлагаме на негово място парадигмата на тъкача.
В тази нова перспектива идентичността се тъче между избора на нишките, които вплитаме, за да изтъчем тъканта на нашето ежедневие. Миналото вече няма тази смазваща тежест, дори ако някои нишки от тъканта ни водят произхода си оттам. Тъкането включва в себе си факта на съставянето, редом със случайността.
Плодът от това тъкане възпроизвежда доста често пак родословно дърво… Но това родословно дърво вече не е нещо, което съществува от по-рано, нещо, което определя същността на живота… то е плод на един идентификационен избор, който означава нещо много ясно: да се свържа с това у Мене, който не е от мене(а именно родословната линия); да се обвържа да продължа и отглеждам същото, дори това да ми е трудно поносимо.
Но това е само един възможен начин да си създадеш идентичност. Той е толкова валиден, колкото и всеки друг. Като например човекът, който вместо да запази в тъканта си същото, избира различното. Избира самоличността на чужденеца, който отглежда в себе си и в другите различното.
Но какво е всъщност да развиваш различното?
Различното няма ангелски черти. Различното е това, което аз не съм и не мога да бъда. Развивам дори това, което ми е враждебно, за да засиля устойчивостта си, но най-вече чувствителността си. Тази парадигма на тъкането с различното намира блестящ пример в молбата, която Иисус адресира до добрата Самарянка, показваща “непреодолимата” разлика между два народа.
Той иска вода от кладеница й, постъпка толкова естествена, но и толкова силна. Той, Иисус, Евреинът, Равинът, бъдещият Месия, не само се обръща към жена, но освен това проститутка и накрая самарянка.
Понеже той се нуждае от водата и в същата степен, в каквата тя се нуждае от неговата.
И тази взаимна размяна на вода е самото материализиране на парадигмата на тъкането, на това смесване и приемане – необходимо и нужно, на различното, на онова, което е напълно друго, като условие за възможност за утвърждаване на същото.
Понеже чужденецът е чужденец само случайно. В замяна, той е странен и различен по същество. Другояче казано, ако съществува мярка за универсалност в човека, то тя се отнася до неговата особеност и различие, спрямо другия. Чужденецът е само пунктуацията, кристализирането на тази мярка при случайни обстоятелства.
Чужденецът е всъщност едно увеличително огледало, което ни връща обратно към безразличието, което изпитваме и проявяваме към неповторимостта на съседа ни площадка.
