СЛОВЕСНАТА ЖИВОПИС НА ГАЛЕН ГАНЕВ

Не познавам Гален Галев лично. Попаднах на негови публикации във фейсбук групата „Чуждестранна поезия“ и те ме заинтересуваха – впечатли ме изисканият му литературен вкус, деликатното му, ненатрапчиво присъствие сред малцината активно публикуващи (в това число и аз). После се зачетох в коментарите му – уж по съвсем конкретни поводи, уж спонтанни, а сякаш премисляни дълго, съждения, проверени от личния му опит и предпазливо доверени ни.

После потърсих оригиналните му творби.

После в някакъв сайт чух гласа му – рецитираше свое стихотворение.

После… пиша това.

Има нещо необяснимо – свръхестествено и истинско, когато откриеш някого през текстовете му. Те стигат до теб като целеустремени интимни послания – афоризми на нечия ненатрапчива индивидуалност, все още незасегната от синдрома на самовъзвеличаването. Те са самотните изяви на его, търсещо съмишленици „вън от света“, на свръхбитийно, метафизично равнище – там, където се обменят енергии, общува се чрез внушения и образи и в обща амалгама се спояват контрастите: далечното и близкото, своето и чуждото, ахроматичното и цветното, където обективният свят се прекомпозира в чувствена, душевна инсталация, концептуализираща екзистенциалните вибрации на поетическото съзнание.

С това въведение постепенно се прицелвам в стиховете от последната му книга, „Безкраен човек“, електронно издание на LiterNet: (https://liternet.bg/publish25/galen-ganev/bezkraen-chovek/index.html). Прицелвам се, разбира се, избирателно, непретенциозно.

Гален възприема света през изобразителни сюжети – най-честият свръхжанр, рамкиращ поетическата (лирическата) форма при него е екфразисът: тълкуването на картини – съществуващи, но оставащи често анонимни, както и такива, чието създаване е възможно тъкмо по неговите словесни скици и шаржове. Сякаш че човекът е низвергнат от живописното платно, отделен е от естествената си среда – фигуралната композиция, наказан е да пребивава в онтологичния свят, но него непрекъснато го тегли назад, към уловения от Художника Създател миг, част от който е самият той и по тази причина е не само безкраен, но и безначален. Затова срещаме и тази провлаченост („Жената пее. Дългите ѝ мигли / рисуват дълъг дъжд“ – „Бар“), наподобяваща на бавното изтегляне на четката с покривна, а всъщност пропусклива боя – плътна за основата – картон, стена или платно, прозрачна за съзерцаващия я. Екфразисът е палимпсест, но и новородено копие на нещо налично, едносъщно с него, нещо като втори „оригинал“ – текст и метатекст едновременно.

Ако докато изброждаме стихотворенията, започнем несъзнателно да им набавяме, да ги натоварваме с някаква социалност, тя ще бъде плод единствено на въображението ни, обслужващо стари стереотипни представи за битието на поезията. По-вярното е, че Гален разказва истории, тоест предполага не само слушател, но и събеседник. Можем също така да асоциираме отделни творби с българската литературна традиция: „Манекен“, да кажем, влиза не само в предметната инсталация на Далчев, но и възпроизвежда атмосферата на Belle Époque, а „Портрет“ се заиграва с орнаментите на кубизма. За да не бъда голословен, ще подскажа, че фразата: „В тишината пламва портокал / на запалена цигара“ („Живопис“) е също толкова дръзка, неочаквана и предизвикателна, както някогашното начало на Далчевия „Хамалин“ (по-късно наречен „Любов“), „възмутило“ блюстителите на безличното и тривиалното (припомням: „Над старото тържище ален / бе залезът като домат“).

По-характерното за тази твърде различна и дори „вироглава“ поезия е, че тя наистина „подава глава“ над всекидневното, над допустимото като представа за света и по шопенхауеровски се оставя на волята си: тя не изисква съпричастност, не облъчва с лозунги, с назидателни императиви или „ораторска“ претенциозност: тя иска да попаднеш в нея, да я съпреживееш „отвътре“, да ѝ се насладиш, иначе казано да усетиш четенето като еротичен акт – проникнете например в „Смърт от любов“, в „Саксофоните“ или във „Вечност“ – тези стихотворения допускат-до-себе-си само онзи, който, воден от желанието си, иска да получи своя, различна, необичайна визия за света и функцията в него не толкова на човека, колкото на мислещото и самооглеждащото се, авторефлективно съзнание. Всеки стих е стъпало към по-дълбок екзистенциален пласт, до който стигаш, тласнат от ритъма. Финалът отново те извежда на повърхността, но в спираловидния цикъл на пропадане-изкачване преминаваш на ново екзистенциално равнище: словото като хармонизираща терапия. Най-сполучливата илюстрация на това наблюдение е може би „историята“ от „Столовете“ – втръснало им от театър, те вкупом се изнасят, бродят по улиците и накрая намират успокоително убежищ, тъй като в града откриват лятно кино. Миграцията на столовете не променя предназначението, а единствено местоположението им – придвижили се от старото към новото, не защото старото (театърът) е отживелица, а защото не е на нужното равнище, те търсят своята пълноценност, тъй като по някакъв начин също служат на изкуството.

Гален не е „галеник“ на съдбата („Главата ми е тиква, от която / навярно даже тиквеник не става“ – „Вътрешен поглед“) и това се отнася за всеки стихотворец по призвание. Оригиналното, отличаващото го обаче е същото, което отличава артиста с мисия, непотопен във всекидневното, преходното и дребнавото: опита му да се съизмери с нещо вечно, неподвеждащо и креативно. В тази посока съм склонен да видя неизчерпаемия резервоар на идеи и мотиви у Гален в библейската образност, изобщо в Библията като хипертекст, захранващ битето (ни) като поезия.

Словесната живопис е неговият словесен животопис, хроникиран не през всекидневно преживяното, а през усетеното и опазеното като образ. На това конструктивно равнище онтологичното време и пространство са разпаднати, десемантизирани, невалидни. Те са разтворени и преработени в друго измерение – креативно и смислопораждащо, привличащо. Кодът за достъп до него е доверието.

П. П. В един късен момент се сетих да проверя дали някъде в интернет пространството има повече информация кой е Гален Ганев. Ето какво открих:

„Роден в Чирпан. Завършва езикова гимназия в Пловдив и „Книгознание и книгоразпространение“ в Москва. Магистър по Английска филология. Автор на стихосбирките…“

Това, както навярно разбирате, няма нищо общо онзи Гален, за когото говоря.

Людмил Димитров