Людмил Димитров, СУ „Св. Климент Охридски“
Slavic Literatures in Bulgaria: A (Non)User’s Guide, Lyudmil Dimitrov, Sofia University “St. Kliment Ohridski”
Резюме. Статията разглежда състоянието на преподаването на славянските литератури във Факултета по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, като отправя широк поглед към проблема в синхрония и диахрония. Авторът търси историческите причини за отказа от взаимно опознаване между славяните, опитите им да намерят аргументи, че не са славяни и да заменят оригиналната си идентичност с неясна универсалност. Засегнат е въпросът за некохерентността (неравнопоставеността) между отделните литератури на славяните и се изразява несъгласие с трансгресията на големите култури и езици спрямо по-малките. Накрая се изказва хипотеза дали и доколко А. П. Чехов, единственото име от славянски произход, попаднало в световния драматургичен канон, може да се превърне в обединяващ фактор за оглеждане на славяните през литературния и театралния им интерес към неговото творчество спрямо себе си и спрямо останалия свят? Можем ли да се преоткрием с помощта на Чеховата драматургия?
Ключови думи: славянски литератури, преподаване, равнопоставеност / кохерентност, канон, А. П. Чехов
Abstract. The article examines the state of the teaching of Slavic literature at the Faculty of Slavic Studies of the Sofia University „St. Kliment Ohridski“, taking a broad look at the problem of synchrony and diachrony. The author looks for the historical reasons for the refusal of mutual recognition among the Slavs, their attempts to find arguments that they are not Slavs and to replace their original identity with a vague universality. The question of the incoherence (inequality) between the separate literatures of the Slavs is touched upon, and disagreement with the transgression of large cultures and languages over smaller ones is expressed. Finally, a hypothesis is expressed as to whether and to what extent A. P. Chekhov, the only name of Slavic origin that entered the world dramatic canon, can become a unifying factor for looking at the Slavs through their literary and theatrical interest in his work in relation to themselves and in relation to the rest of the world? Can we reinvent ourselves with the help of Chekhov’s dramaturgy?
Keywords: Slavic literatures, teaching, equality / coherence, canon, A. P. Chekhov
В културен аспект винаги съм приемал понятието славянска общност със сериозни резерви, по-точно – като несъстоятелно, за разлика от други негови измерения: езиковото, географското, политическото – те са съвсем основателни и функционират пълноценно. Можем да говорим също за традиционна икономическа съотнесеност / интеграция между отделни славянски страни (народи), ползваща утъпканите трасета (маршрути) на старите, разпаднали се (уж) империи, федерации и формации, в чиито предели някои от тях пребивават за по-дълги или за по-кратки периоди. Имам предвид Австро-Унгария (чехи, словаци, словенци, хървати, босненци, малка част от поляците), Югославия (всички южни славяни „от Вардар до Триглав“, тоест без България), Съветския блок (източните и западните славяни плюс България). В днешно време е в ход активно преорганизиране и оптимизиране на стопанската инфраструктура (свободно движение на хора и стоки) между България, Хърватия, Словения, Чехия, Словакия, Полша: шестте членки на Европейския съюз от общо тринайсетте държави с преобладаващо славянско население. Този процес открива възможност за засилване на обмена в изкуствата и такъв се наблюдава; съдейки обаче по доста незавидния интерес, който провокират литературите на всяка от нашите страни върху чуждите славянски читатели, скепсисът ми не просто се запазва, но в известен смисъл се задълбочава.
Какво имам предвид?
Споделям тезата, че между славяните не тече нито естествен, нито гладък диалог. Културната им / ни комуникация отдавна е на „изкуствено дишане“ в университетите-„лазарети“ и за да оживее и даде някакви плодове, бива стимулирана от целеви финансови инжекции (отпускани в рамките на европейски програми и проекти), които по-скоро поддържат симулакрум-плацебо на процеса, отколкото могат трайно да го извадят от реанимация и да го включат в ефективно обращение. И ако от края на ХХ и началото на ХХІ век в музиката, в киното, донякъде и в театъра се усеща раздвижване (копродукции, гастроли, регионално сътрудничество и участия на форуми и фестивали), литературата се оказва не така лесно разрешм проблем, нейната мобилност е далеч по-тромава (консервативна) и изисква сериозни интелектуални усилия: воля, каквато невинаги, уви, е налична – и тук не говоря за преведените книги, които също бележат ръст, а за достигането им до масовия читател.
Не е за пренебрегване и стародавното, неподминало нито едни от нас изкушение, да търсим – и да намираме! – „необорими доказателства“, че не сме славяни, а сме „набедени“ за такива и усещаме етническия си предикат като клеймо за нещо унизително и едва ли не злепоставящо ни. На този фон измисленият и пропагандиран от средата на ХІХ век насам панславизъм с неговите трафарети стои все по-наивно, екзотично, като компенсаторна утопия, лозунг или, по-изискано казано, слоган (от рода на: „Славяни от всички страни, съединявайте се!“), разбира се, не просто неприложим, но напълно неосъществим, а на идеологическо равнище и отдавна компрометиран, „изветрял“.
Съвсем прост пример. За да говорим за естествено взаимопроникване, би следвало интелектуалните кръгове във всяка славянска страна да са осведомени какво се случва както
в тяхната област, така и в изкуствата поне на някоя / някои от другите родствени страни. Нямам предвид специалистите (в конкретния случай – филолозите литератори): те се стараят да бъдат информирани, но, първо, интересът им е едностранчив и, второ, са твърде малко, за да повлияят на културния обмен като цяло. Ако запитаме който и да било български интелектуалец знае ли кое е актуалното събитие в полската музика например; един поляк – за тенценциите в съвременната словенска литература; някой чех – какво ново в културния живот на Сърбия, хърватин за поезията на Беларус, сърбин – за изобразителното изкуство в Украйна, словак за театъра и киното, да речем, в Босна и Херцеговина или черногорец за българската проза през последното десетилетие, едва ли ще получим конкретни и задоволителни отговори. (Дотук умишлено не споменавам Русия, която ще намеся подробно след малко.)
Сред славяните не се наблюдава славяноцентризъм,
за духовната и менталната ни нагласа важат други ориентири,
в огромната си част (про)западни: случващото се там ни вълнува, следим го, смятаме го за водещо, за образец и през него изграждаме визията си как да изглеждат нашият собствен стил и художествени търсения. Рядко бихме срещнали хора на изкуството и културтрегери от която и да е славянска страна, загрижени за националното; по-скоро става дума за индивидуалисти, самопредлагащи се и така „спасяващи“ се поединично; потънали в свой виртуален свят, те приемат международни награди като представители на конкретна държава, но все пак със съзнанието, че собственото им име превъзхожда това на националността им. (Въпреки обичайния парадокс – същите тези артисти обикновено у дома са водещи, но не са удовлетворени от този факт в степента, в която се радват на покана отвън, където пък по правило се появяват в поддържащи или в епизодични, тоест в безлични роли.)
С други думи, при нас славянската идентичност / самоопределеност е силно уязвима и в повечето случаи не просто не помага на изявите ни в чужбина, а ги „неутрализира“ и дори им пречи. Нагласата ни е да се съизмерваме не с останалия славянски свят, а с пространства, които приоритетно го изключват, формализират, зличават.
И все пак. Покрай тези скептични разсъждения дали не би могла да се намери някаква врата, процеп, пролука, амбразура – най-общо казано, възможност, ако не за обединение, то поне за взаимно оглеждане във и през литературите ни, което би означавало и трайно създаване на любопитство към другия? Ще вървя към отговор на този въпрос бавно, защото преди да стигна до конкретното си предложение, което смятам за уместно, бих искал да изложа още аргументи в подкрепа на идеята, че по ред причини славянството, мислено като единно цяло, никога не е могло да бъде обединено и задействано според предвижданията, макар виртуалната му културна монолитност неведнъж да е предизвиквала амбиции и стратегии за канализирането му в общ
и плодотворно работещ процес / конструкт.
С други думи, подхождам с разбирането, че съществуват естествени центробежни сили и фактори, непозволяващи понятието славянска общност да бъде сглобено и превърнато в духовна симбиоза.
Връщайки се към метафората за състоянието на „реанимация“
на славянските литератури, най-напред накратко ще се спра
на „историята на заболяването“ така, както я тълкувам.
За начало е необходимо, струва ми се, едно семантично уточнение. На асоциативно равнище думата „славянин“ не предизвиква респект сред чуждоезичните народи, напротив – на slawischer Akzent се реагира с инстинктивна и демонстративна пренебрежителност. Не само защото от Хегел през Фихте до Маркс западните общества последователно и методично са убеждавани в изостаналостта и вторичността на славяните, в тяхната ограниченост и непълноценност. А и защото от самия етноним „славянин“ („slav“) е образувана думата „роб“ („slave“). В действителност фонетичната модификация (пароним) на гръцка коренна морфема и етимологията на „слав“ нямат нищо общо със „зависимост“, „подчиненост“ или „безправност“, образуващи общ синонимен ред с асоциативното „пролетарии“ от цитирания по-горе комунистически лозунг; те изначално са номинации за „слава“-и-„слово“, които в съзнанието на носителите си означават единство, общност от хора, разбиращи се помежду си, за разлика от „немец“ – „ням, непонятен, не наш“. Но по-състоятелен в случая би бил друг, каламбурен въпрос: може ли да се твърди, че славяните (пък и славистите) сме роби на самите себе си?
Славяните и славистите, разбира се, не са едносъщни, а още по-малко взаимозаменяеми. Първото е указател за произход, даденост, ген (генотип); за разлика от него, да бъдеш славист е съзнателен, индивидуален и в много отношения екзистенциален избор. Заниманията с академичната дисциплина славистика съвсем не са компромис, неин обект на изучаване са не „унижените и оскърбените“, а бих казал – по-малко самодоволните, не така самонадеяните и по-адаптивните европейци. Трудно мога да повярвам, че някой ни е задължил или насилил да станем слависти. Славистиката не е идеология, не е религия, от която се изпада в транс, тя е сложна наука; но и самоопределение, при това най-свободното, аргументите за което в началото могат да бъдат екзотика, любопитство, начин да сме различни (и различими), но постепенно и неусетно да прераснат в кауза и съдба. Както впрочем се е случило с учениците на Кирил и Методий: за тях не знаем от какво точно потекло са и едва ли някога ще се намерят неоспорими доказателства за етническата им принадлежност, което, от своя страна, съвсем не е важно; но изключителната им книжовна дейност през ІХ век в Средновековната българска държава, където след множество перипетии най-сетне им бива предоставено поле за необезпокоявана и неограничена изява, ги превръща в първите българисти и, респективно, слависти, създали основите на формиращата се бавно, но неизменно не само славянобългарска история, но и наука.
Хиляда години по-късно възниква, вярно, не толкова честото явление славист-космополит, но представителите му предлагат идеи, модели и хипотези как да се (пре)открием и да се обединим под някакъв културен претекст / знаменател. Припомням имената само на четирима от тези достойни мъже, мисионери ентусиасти през ХІХ и ХХ век, положили безкористни усилия с познанията и компетентността си да обвържат нашите нации: чехът Йозеф Добровски (1753–1829), сърбинът Вук Караджич (1787–1864), словенецът Антон Ашкерц (1856–1912), българинът Иван Шишманов (1862–1928). Независимо че идеите им не довеждат до траен прагматичен ефект – социокултурен и онтологичен – постиженията им в академичен и научен контекст продължават да работят безупречно.
Заболяването – да продължа с „епикризата“ на разединението ни – се корени и в езиците, все по-откроимо рецидивиращи с времето. Каквито и общи корени да имат и колкото и историческата им граматика да е близка, а в някои аспекти и същата, днес, за разлика отпреди няколко века и с минимални изключения (сърби и хървати, да речем), един славянин трудно се разбира с останалите себеподобни, говорейки пред тях на собствения си език. Въпреки родственото лингвистично семейство, ние все по-строго се сепарираме и отграничаваме помежду си. Носителите на големите езици, всеки от които се използва официално в по няколко страни – английски, испански, немски, френски – въпреки неизбежните им версии / наречия, породени от социокултурни специфики, не оспорват, че говорят на един и същи език. При нас – обратно – тече раздалечаване, стимулиранно от колективното несъзнавано, че не желаем да бъдем идентифицирани с други(те) славяни. Факт е, че никога не е правен опит един славянски език да бъде споделен като общ в комуникацията ни, въпреки широкото налагане на руския в страните, попаднали под политическата зависимост на Съветския съюз. След разпадането на червената империя популярността на руския незабавно се „сви“ и той отпадна като задължителен. Днес, за добро или за лошо, общуването между нас тече основно на английски и трябва да призная, че колкото и да не съм приърженик на тази тенденция, тя все пак се оказа удобно, прието с негласен консенсус решение.
Има и нещо положително в проклятието на славянския Вавилон. Отначало се е смятало, че езикът, също като атома, е неделим, докато Бог не влиза в ролята на първия „ядрен лингвист“ и не отсъжда друго. Било е време, когато „език“ се отъждествява с „народонаселение“, „общество“, заменени през ХІХ век с модерния термин „нация“. В житието на Климент Охридски Теофилакт нарича светеца „пръв епископ на българския език“, тоест на българския народ. Което иде да покаже, че вътрешните и външни рамки на една общност се определят от езика ѝ и в нея може да се проникне / приобщаването към нея е възможно само ако усвоим този език. Убедено смятам, че трябва да сме благодарни на славянския Вавилон. Разрояването на нашите езици предпостави нова комуникативна логистика, нов естаблишмънт. Тъкмо заради него вътре в голямата славянска общност възникна потребността от превод, появи се занаятът, а по-късно професията преводач – казано на езика на медиите и социалните служби, разкриха се нови работни места за филолози. А да пре-веждаш означава не просто да предадеш текст от един език на друг, но и да придружиш някого, да го придвижиш в пространството, да си негов водач, посредник, помощник, самарянин. Да му разкриеш смисъл, да го инициираш в смисъла. Да бъдеш Виргилий, който винаги намира изход от ада или от рая, доколкото в рамките на православието не разполагаме с чистилище. Християнските литератури, както убедително показва Нортръп Фрай във „Великият код“, са започнали през превода. Той е в основата им и „в начале“ стои не само изборът, но и дългът на преводача. И всеки славист, по мое мнение, дължи на родната си култура образци от литературата, която изучава.
По този повод се връщам към литературите ни.
След приемането през 1999 г. на Болонската декларация за тристепенното обучение като глобална стратегия за висше образование, отливът от хуманитарните специалности в Европа се усети рязко и предизвика криза, която още не е отминала. Той най-силно се отрази върху славистиката и ако аз дълго време имах надеждата, че поне русистиката е в безопасност (не е тайна, че в немалко европейски и американски университети славистиката е сведена до русистика, тук-там с по едно-две попълнения за „цвят“), това също се оказа илюзорно. Свидетели сме не само на нейното стремително маргинализиране, но и на високомерието (и злорадството) от страна на традиционно самодоволни специалности – IT, право, икономика, политология, също и няколко западни филологии, към посветилите се на Slavic Studies. Налице е свиване, прегрупиране, комерсиализиране с цел атрактивност – ходове, отдалечаващи ни от градения с десетилетия академичен профил. Преди обаче да се окайваме, че сме онеправдани („…и всюду страсти роковые, и от судеб защиты нет“), нека се запитаме в какво се корени проблемът, по-точно разпадането въпрос на време ли е било, или е предизвикано от външни фактори и е резултат от обмислена конспиративна тактика.
Няма да отивам далеч – ще тръгна от своето си (pro domo sua),
не само защото го познавам най-добре, но и защото се чувствам отговорен пред него.
В единственото самостоятелно научно звено в България, специализирано в изучаването на славистика – Факултета по славянски филологии в Софийския униерситет „Св. Кл. Охридски“ (моята месторабота) – има три основни специалности, покриващи коментираната материя: Българска филология, Руска филология и Славянски филологии. Русистиката е самостоятелна и по обхват отстъпва само на българистиката – нещо напълно логично, доколкото родната ни филология би трябвало да бъде с приоритет у дома си – но е противопоставена на останалите славянски езици и литератури, събрани ведно. В това все още няма драма: руската класика е световно наследство и всеобщо достояние в истинския смисъл на думата – от нея се интересува целият свят не само в тясно литературоведски, но и в интердисциплинарен план. Сюжетите ѝ се интерпретират в театъра, операта и балета, в киното, в изобразителното изкуство, появяват се литературни кавъри и художествени инсталации по нейни мотиви, за изучаването и популяризирането ѝ се грижат международни общества, организирани около даден автор (персоналия) или театрални лаборатории на същия принцип, да не говорим колко читатели живеят с текстовете ѝ. Никоя друга славянска литература не може да се похвали с подобна популярност или влияние. Но къде сме ние, както обичат да питат социолозите? Определено смятам, че между руската и останалите славянски литератури има сериозна некохерентност при изучаването им – неприятен и сам по себе си проблематичен момент.
В актуалната програма за курса по история на слаянските литератури във ФСФ например (курс, който през 90-те години съм слушал при проф. Боян Ничев), няма нито един експлицитно упоменат словенски, босненски, белоруски автор; конкретно художествено направление, намерило израз и приложение сред тези по-малки нации, не е анонсирано. Каква е съотнесеността, да кажем, между художествените дискурси в славянските страни, от една страна, и в Русия, от друга? Между тези в Русия и Беларус? Между Беларус, Полша и Украйна?
От какво произтича общото, но и кое предпоставя различното? И ако езикът, на който се създава дадена литература, е същият, на който се пише друга литература, независимо от кодификациите и нюансите, критерий за близост ли е, или за капсулиране? На този фон – какво знаем например за македонската литература след 1945 година? Подобни „недоимъци“ могат да се компенсират донякъде чрез гостуващи преподаватели, избираеми курсове и преводни монографии, но и такива интенции липсват. Когато поставяме базисния въпрос как да се преподават сродните ни литератури у нас, е много важно да решим от какви позиции ги представяме пред студентите и доколко можем да опазим обективното им поднасяне, без да допуснем да се проявят личните ни пристрастия. Аз се придържам към няколко критерия / подхода, (д)оказали се през годините като най-продуктивни в спечелването на привърженици за каузата на славистиката сред студентите.
Между бакалавърската и магистърската / докторската степен протичат три основни фази на проникване в процеса на една чужда литература, на проумяването ѝ: информативна, в която се запознаваш с основните автори и текстове, с историческите предпоставки книжовната продукция на дадена страна да изглежда по съответния начин; аналитична, когато започваме да навлизаме в поетиката и спецификите на мисленето на авторите от различните периоди, техните експериментални търсения, граденето на националния мит и степента на универсалност, предполагаща усвояването им от различни – близки и далечни – езикови и културни пространства; интегрираща – достигайки я, вече изпитваш осъзната потребност да популяризираш съответната литература сред своите сънародници, да ги срещнеш с нея с увереността, че тя съдържа непреходни стойности, предизвикващи, но и стимулиращи собствената ни идентичност. И нещо далеч по-важно.
Убедено твърдя, че у нас (това важи като всеобщо правило) чужди литератури най-уместно и успешно могат да се преподават с референции към своята (в случая – българската) гледна точка; в подходящ интерпретативен ракурс, през който посланията на току-що открилото ни се чуждо творчество стигат до нас и ги допускаме и усвояваме без съпротива.
Към това съждение ще прибавя съпътстващите въпроси: защо сме склонни да интегрираме в културната си парадигма едно прозиведение, а не друго; защо, независимо че някой текст е сакрализиран в собствената си литература, за нас той не работи в същите семиотични регистри и не ни казва нищо съществено; защо намираме различни / свои екзистенциални кодове в класическа творба от нечия литература, чрез които тя попада в нашия виртуален каталог? Онова обаче, което по никакъв начин не бива да се допуска, е трансгресия на големи(те) литератури, които да погълнат и нихилират по-малки(те).
Друг проблем е историческата (ретроспективната) памет. От много време насам празнуваме годишнини на специалността Руска филология, приемайки за начало на летоброенето ѝ 1946 г., когато ФСФ се преструктурира по съветски образец и програмите са преработени съгласно изискванията на властта, самообявила се за народна. Но руска – и респективно славянски литератури – се преподават от самото възникване на най-старото ни висше училище, още повече, че то започва с един-единствен факултет: Историко-филологически. Възпитаниците от неговите първи випуски са слависти, каквото и да е означавало това. За курсовете по руска и полска литература, водени от проф. Боян Пенев, не се говори, за бохемиста проф. Борис Йоцов – също, независимо че през 1992 г. привидно бе реабилитиран с ново издание на част от съчиненията му, но за този достоен човек няма написана монография; трудовете на проф. Иван Шишманов по проблемите на славистиката също не са публикувани в цялост.
Така че въпросът какво да се прави с преподаването на славянските литератури продължава да бъде актуален. Но си струва да се замислим върху следното. Както езиковедите приемат за свой кодекс Речника, такъв, макар да не е книга, за нас е Канонът. По подобие на правописа, който периодично се обновява, узаконявайки в норма произтичащите от узуса положения, и канонът би следвало да се пренарежда, изчистван от неправомерно промъкнали се конюнктурни автори с творчество, проповядващо съмнително универсални и псевдохуманни ценности.
Ако решим все пак да потърсим за ориентир съществуваща „нормативна уредба“ на този въпрос, можем да направим справка с изследването на Харолд Блум „Западният канон“ (1994). В него от славянските автори се среща едно-единствено име – Лев Толстой. Но в приложението, в рубриката „Демократичната епоха“, са изброени четиринйсет автори от руския ХІХ век, а в „Хаотичната епоха“ (ХХ век) – осемнайсет руски автори, трима сърбо-хърватски, петима чешки и шестима полски. Нас, българите, ни няма никакви. Няма ги словаците, словенците, украинците... А още по-любопитното е, че в така направеното „каталогизиране“ М. Горки (примерът е произволен) не присъства с нито едно художествено произведение, а само с мемоарите за Чехов и Толстой и с автобиографията си. Вярно е, че Блум оглежда западния канон, с което оправдава включването на по няколко автори и от Чехия и Полша, изненадващо и необяснимо е обаче И. С. Аксаков да е равнопоставен на Чехов.
Разбира се, говорим за субективен избор. Но на собственото ми питане има ли начин славянският културен обмен да функционира необременено, ми е трудно да стигна по-далеч от предпочитанията на специализирания потребител. Подържам становището, че канонът е преносим единствено в редуциран вид и отсяването се извършва от приемащата го култура: тя си оставя каквото ѝ е нужно.
Ако от руския ХІХ век у нас си пробиват път едва 7–8 автори, то какво от нашия достига навън? В състояние ли е всяка от славянските литератури да предложи „пътуващ канон“? Най-отговорен, струва ми се, продължава да е изборът вътре в славянския свят – пространство, което, както знаем, съвсем не е хомогенно. Но имаме ли общи места? Да разполагаш с творба-канон като „Илиада“ или „Божествена комедия“ и с автор-канон като Шекспир, е несъмнена привилегия. Но колко и кои от нас, славяните, могат да предложат такава? Дори нобелистите ни не удовлетворяват подобно изискване. В този смисъл се изкушавам да назова ентусиазма за полагане на една славянска култура в друга стратегия за включване. Тук канон и литературна история се припокриват, но с важната уговорка, че канонът е живото общество на мъртвите поети.
В края на текста – обещаното предпазливо предложение. По силата на най-честите си професионални занимания и тук залагам на драмата и, респективно, на театъра. В полето на световната драматургия попада само едно име от славянски произход и то е: Антон Павлович Чехов. От него се интересуват навсякъде (включително и на места, за които не подозираме), интересуваме се и ние. Факт е, че произведенията му се превеждат и препечатват непрекъснато – и в масови, и в специализирани издания, а пиесите му не слизат от сцените както на най-престижните, така и на малки, „квартални“ / камерни театри, организират се фестивали на творчеството му, съществуват десетки лаборатории, студии и академии, експериментиращи предимно върху неговото литературно наследство.
При това – нещо твърде специфично! – без оглед на националността му: Чехов отдавна не се приема като руски, а като световен автор и причината е поне в дне неща: отсъствието на каквато и да било идеология в текстовете му и в пределната вътрешна абстрактност на сюжетите, която ги прави лесно преносими във всякакви социокултурни и времеви контексти.
В този смисъл дискусионният момент в моята теза е: можем ли да се съизмерваме спрямо начина, по който интерпретираме творчеството му и какво и как ни интересува в знаменитите му пиеси? И така да проследим приличаме ли си, или се различаваме и от руснаците (което в някакъв смисъл е неминуемо), и помежду си. Формално погледнато, Достоевски също е подходяща фигура за подобно проучване / самооглеждане, но ако за основа на рецепцията му вземем Международното общество, наречено на негово име, в което членуват представители на немалко славянски страни, или множеството национални общества, занимаващи се с изучаването и разпространението му, все пак трябва да имаме предвид, че става дума не за широко отразяване, а за обмяна на мнения между професионалисти, което твърде сериозно ограничава рецептивното поле.
При Чехов има улесняващо обстоятелство: спектакълът. Той по презумпция е в пределна степен референциален и достъпен, пред(по)лагайки интерактивност на възприемането: как ние четем пиесите му и как ги чете сцената / екранът. Би ли могъл да ни обедини Чехов?
Людмил Димитров е професор по руска литература на ХІХ век, доктор по филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Член е на Съюза на преводачите, на Българския ПЕН и на Международното общество Достоевски (IDS). Автор на редица научни монографии, учебници, учебни помагала, сборници и антологии, на повече от 300 статии и студии, преводи на научна и художествена литература от руски, английски, словенски и сръбски / хърватски език, сценарии за театрални спектакли, участник в национални и международни проекти и в над 100 национални и международни форума, свързани с руска, българска и славянски литератури, театър и кино. Негови работи са публикувани в Русия, Словения, Полша, Чехия, Словакия, Турция, Италия, Испания, Великобритания, САЩ, Латвия, Сърбия, Хърватия, Румъния и др.
PhD Lyudmil Dimitrov is a professor of Russian literature at the University St. Kliment Ohridski in Sofia. He is member of Union of Translators in Bulgaria, Bulgarian PEN and International Dostoevsky Society. He has authored several scholarly monographs, textbooks and books (anthologies and collections), over 300 publications in Bulgaria, Russia, Slovenia, Poland, Czech Republic, Slovakia, Turkey, Italy, Great Britain, USA, Latvia, Serbia, Croatia, Romania etc., and participated at over 100 forums and conferences in Bulgaria, Europe and USA. He is also an editor and translates works from the English, Russian, Slovene and Serbian / Croatian.
––––
Подчертаните редове в текста са дело на Факел.бг
