Вивиана Асса
И до днес стои замислено в своята белота насред улица „Републиканска“, сега „Цар Симеон“. Портретът на Петко Рачов Славейков също мило ни поздравяваше всяка сутрин от стената. Това май е единственото училище в града толкова близо до морето, на две преки от Морската градина.
По онова време Бургас беше черно-бял, особено през зимата, като литография от стар майстор. Отдалеч се забелязва само щрих, но отблизо детайлите са филигранни.
Всяка сутрин една от чистачките размахваше отривисто бронзовия камбанен звънец и ние, учениците, се строявахме на двора. Правехме физзарядка и после под
строй влизахме в класните стаи.
Най-отпред маршируваше другарят Хлебович, учителят по физкултура. Мисля, че беше потомък на белогвардейци. След него вървяха и останалите преподаватели със загрижени лица и забързан вид, всеки вглъбен в проблемите си и остатъците от пречупения си характер. Учителите ни ситнеха по коридорите на училището, стиснали здраво своята папчица със знания. Обучаваха ни и се опитваха да ни възпитават, преподаваха ни и своите модели за живот.
Сред галерията от лица съм запомнила най-ярко учителя по музика Тотев, Хлебович и класната Рашева, по география. Беше дребничка жена с живи очи и щастлив характер. Имаше дарбата да общува с децата, да прави смешки и да имитира. Живееше на централно място, на ул. „Богориди“, тогава „Ленин“, и наблюдаваше всичко от прозореца на втория етаж, кой къде отива и с кого.
С това обстоятелство трябваше да се съобразяваме и често се налагаше, ако искахме да отидем в Морската градина във време, когато трябваше да си учим уроците, обикаляхме през няколко махали, за да не даваме после дълги обяснения.
Рашева обичаше децата и планините, водеше в училище и кръжок по туристическо ориентиране и говореше с голяма любов за природата сред нас. Когато завършихме осми клас, ни организира голяма екскурзия с автобус из страната. А от Видин до Русе пътувахме с кораб. Беше невероятно преживяване.
По това време се влюбих и в „Бийтълс“. На палубата мои съученици меломани през цялото време свириха на китара техни парчета. А в Бургас никога не е имало проблем да се снабдиш с техни тави. Много по-късно като журналистка съм кръстосала почти цяла България, но тази жена така вдъхновено ни говореше за всяко кътче от страната ни, че и до днес думите `и са се забили в сърцето ми, автентични, с любов към Отечеството и без излишен патос!
Другарката Рашева напусна този свят в късна възраст, много огорчена от съдбата. Почина няколко години след като погреба сина си Николай, който беше също наш съученик.
За да изчетем всички томове на Джек Лондон, заслугата бе на физкултурника Хлебович. Зимно време, когато игрището в двора на училището бе покрито със сняг или когато валеше непрестанно дъжд, а физкултурният салон бе в ремонт, той ни събираше в класната стая и ни разказваше приключенията на Бельо Пушилката.
Бяхме като омагьосани от неговите разкази. Тишина и неговият артистичен тембър, който ехтеше в ушите ни дори когато пронизителният шум на училищния звънец
възвестяваше междучасието. Молехме го да продължи да ни разказва, а той се усмихваше и казваше – следващия час.
Това бяха най-хубавите сериали. Дори когато си разменяхме в клас томчетата на Джек Лондон, пак в съзнанието ми кънтеше гласът на Хлебович и дори там, където той не беше точен в описанието си, исках разказа на моя физкултурник, а не на писателя.
Неотдавна бях на гости при сина ми във Виена. Винаги, когато ходя там, си вземам по някой австрийски автор, защото искам да се потопя в атмосферата на писателя, да мина по уличките на описанието. Този път си взех новелите на Стефан Цвайг. Бях ги позабравила. А нашият учител така живописно ни бе разказал „Шахматна новела“ и въпреки че я бях чела, отново останах очарована от писателя сърцевед. Едва ли и Хлебович си е давал сметка какво голямо значение за нас имаха живописните му
разкази за духовното ни развитие, за ценностите, които се зародиха в главите ни.
Другарят Тотев беше целият издялан от музика. Беше некрасив и пълничък мъж. Имаше изразително лице и ярък имитаторски талант. Затова в неговите часове често ехтяха смеховете ни, въпреки че когато се наложи, можеше да бъде много строг.
Но беше добър човек и обичаше децата, както и музиката, особено народната.
Не от учителите си по солфеж, а от него научих особеностите и уникалността
на неравноделните тактове в българските народни песни – 9/8 и 7/8. Знаеше всички хорà и с такова богоговение говореше за нашия фолклор, че със сигурност е първият човек, който ме накара да обикна тази музика.
Вкъщи на почит беше симфоничната, затова мама изключваше радиото, когато пускаха народна музика, казваше, че е селска.
Вторият човек, който ме заплени по народните песни е моята приятелка, поетесата Соня. Който я е чувал как пее, ще ме разбере. Нейните напеви проникват чак в костите ти. Връхлита те с нежност, лудост, красота, любов, самота… Каквото и да кажа, ще бъде глупост в сравнение с това божествено създание Соня. Песента се разлива през къдравата ѝ дълга коса покрай дълбоките ѝ очи към полуотворената ѝ уста, която издишва вълшебство с музика.
След като се разделиха с писателя Живко Желев, не съм я чувала да пее. Някои хора са дарени от Господ с много таланти, такава е и моята Соня, която винаги съм обожавала. И името ѝ звучи като поема, чуйте го: София Несторова.
И защо си спомних за Соня, защото още като дете Тотев ни предупреди: няма по-съвършен инструмент от човешкия глас. Както че най-важният инструмент във
всеки оркестър е тъпанът. Той е нещо като диригентът, обърка ли той ритъма, спукана им е работата на останалите „виртуози“. По-късно се научих сама да търся хармонията и ритъма в себе си. Да махам фалша от верния тон, да се вслушвам в тъпана, да откривам своя ритъм, за да се впиша във вселенската хармония от звуци. Скъпи мои даскали, малко неща научих от вас, но ги помня завинаги, защото се оказаха съществени за мен, много по-важни от десетичните дроби и равнобедрените триъгълници.
Това лято бях за малко в Бургас. На връщане от градината минах покрай старото училище. Не бях го виждала отдавна, толкова мъничко ми се стори, захлупено отстрани с нови и още по-нови сгради. Залепих се за металната ограда, както преди години, и чух: „Върви, народе възродени, към светли бъднини върви…“, и сякаш видях
моите учители, яхнали буквите, да препускат сред облаците с развети коси и вдъхновени лица, предвождани от големия възрожденец с вързана фльонга под якичката и устремен към небето взор!
2018 г.
