ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВНОСТ[1]
Преходното време, в което живеем, срина много стари идоли, без да изгради нова национална ценностна система. От така създадения интелектуален вакуум побързаха да се възползват лица и среди, чужди на устоите на българската духовност. Субсидирани целенасочено, те се стремят да направят “нов прочит” на нашата история, омаловажавайки и сривайки всички достижения на българската мисловност през вековете. Медии, недорасли политици, измислен самопровъзгласил се “елит” се надпреварват вкупом да декламират кухи фрази за глобализация, интеграция и мултиетническо общество, без да познават не само европейското, но и собственото ни историческо развитие. Думи като “патриотизъм”, “праотеческа вяра”, “българщина” или “отечество” вече звучат като анахронизъм, изпразнени от съдържание от времето на бездуховност, в което “мутрите” са героите на деня, а криминалната хроника е ежедневно четиво за подрастващите. Малцина си дават сметка, че това дребно парче земя на което днес живеем, е напоено с кръвта, мъката и страданията на десетки поколения, за които думата “България” е била по-свята и от живота. Новото консумативно общество бяга от реалността, затваряйки се в измисленото си виртуално пространство. Независимо обаче от това дали искаме или не, във всеки един от нас живее частица от генетичния фон на предишните поколения, а някъде там, дълбоко и подсъзнателно е закодиран вековния път на българската духовност…
Преди много столетия владетелите на българската държава се изправят пред трудния избор накъде да ориентират страната в духовно отношение. За душата на българина се борят шаманите на бога Тенгри, поклонниците на Перун, мистиците от култа на Дионис. Не липсват орфисти, зороастристи, последователи на Хероса или на бога Митра. В страната шетат проповедници на исляма и юдаизма. Павликяни, манихеи и масалиани имат свои селища в Мизия и Тракия. Нимфи, вили и самодиви, караконджули, плътеници и бродници допълват демонологичната картина. Над всичко това обаче бавно и неотклонно се въздига новия християнски бог, благовестител на мира и любовта между човеците, възсияващ с книжовността и просветата, всепобеден със своя универсализъм. Постепенно новата религия ще се превърне в синоним на култура, напредък, просперитет, за да се разграничи от останалия варварски свят на прииждащите от Изтока народи. Цивилизационният избор на българските владетели е съпроводен с много трудности и с преодоляване на жестока вътрешна съпротива. Той се превръща в част от вечния двубой между Изтока и Запада за геополитически сфери на влияние и изправя страната пред изпитания, довели дори до краха на българската държавност.
Още в апостолските времена християнството прониква и сред балканското население. Според древните предания през 65 г. апостол Павел започва да разпространява Божието слово, достигайки до гр. Nicopolis ad Nestum (дн. Долен Хисарлък), близо до гр. Гоце Делчев. За кратко време неговите сподвижници основават християнски общини в Македония, Ахаиа, Илирик. По протежение на Черноморието се подвизава апостол Андрей Първозваний, който после се отправя на север към руските предели.
След като двамата апостоли продължават пътя си, на Балканите остават техните ученици – епископ Ерм се установява в гр. Филипопол, (Пловдив), проповедник Карп пребивава във Верея (Ст. Загора), а мъченикът Амплий – в гр. Одесос (Варна). Постепенно епископски катедри се създават в гр. Девелт, Анхиало (Поморие), Марцианопол (до с. Река Девня, Варненско), Дуросторум (Силистра), Томи (Кюстенджа).
И до днес в България са запазени останките на много раннохристиянски църкви. Сред тях се открояват Червената църква при Перущица, Еленската църква при Пирдоп, църквата при с. Иваняне, Софийско. Наличието на много останки от християнски храмове в Сердика и близката околност, между които осем базилики в града сочи, че тук се формира голям църковен център, с основание наречен по-късно “Мала Света гора”. Най-стара от тях е ротондата “Св. Георги Победоносец”, строена по времето на византийския император Константин Велики, който обичал често да отсяда в града. През VI в. по заповед на император Юстиниан Законодател е възстановена разрушената от готи и хуни църква “Св. София”, дала по-късно името на града в полите на Витоша.
В тези ранни векове християнството среща упорита съпротива, особено сред тракийското племе на бесите, обитаващо горното течение на р. Марица. Те упорито бранят своята самостоятелност, език, бит и нрави. Св. Никита Ремесиански и Блажени Иероним говорят за практикуваните от тях мистерии и жертвоприношения на хора. След упоритата проповедническа дейност настъпва щастлив обрат – “Непроходимите и кървави по-рано планини сега закрилят превърналите се в монаси разбойници – храненици на мира. Окървавената някога земя, сега е земя на живота. Там, дето нявга е имало животински нрави, сега властва ангелски дух ” – пише съвременникът Павлин Нолански.
След Миланският едикт от 313 г. и приемането на християнството за официална държавна религия на Балканите започва да се изгражда църковна йерархия. В периода от IV – до VI в. се провеждат няколко Вселенски събора, на които срещаме имена на йерарси от Сердика (София), Филипопол (Пловдив), Наисос (Ниш), Сирмиум, Сингидунум, Томи, Марцианопол, Траянопол, Марония и др. В 343 г. в Сердика се състои голям църковен събор, насочен срещу еретиците ариани. По същото време големи базилики са издигнати в градовете Одесос, Месемврия, Дуросторум, Томи, Марцианопол, Филипопол, Хисаря, Голямо Белово и др. Постепенно се оформят епархиите Европа, Тракия, Адрианопол, Мизия, Скития, Родопа.
Всичко това се изгражда в рамките на Римската империя – една универсална глобализирана мултиетническа система, простираща се на три континента. Могъща с централизираното си управление, с единната си армия, с перфектната инфраструктура, стабилна монетна система и високи културни достижения, тя сякаш успява да постигне и мечтаното духовно равновесие в целия цивилизован тогава свят. Триумфът обаче е кратък, а последвалите събития – катастрофални. Защото по неведомите закони, които управляват света, така както вселената се разширява и събира, така и общественото развитие на човечеството преминава през непрекъснати пулсации от големи конгломерати към дребни национални държави.
Великото преселение на народите не само разрушава достиженията на Римската империя, но поставя на изпитание новопокръстените. При нахлуването си на Балканския полуостров славяните унищожават християнските храмове, а един от техните князе Пребънд заявява, че ще воюва с ромеите, докато не остане нито един християнин. Скоро Византия показва своята асимилаторска мощ и доскорошните езичници, поклонници на бога Перун, стават християни, привлечени от високите държавни и църковни служби. Така Тома Славянина става ромейски патриций, славяните Хилвудий и Лъв са видни управители на области, а Никита е издигнат в ранг на Константинополски патриарх.
Основателите на българската държава също ще извървят своя път към християнския бог. Създателят на Велика България хан Кубрат, който прекарва младините си като заложник в Константинопол, най-вероятно е покръстен. Неговия брат и третият му син Аспарух още приживе на владетеля водят упорита борба срещу курса на неговата политика, демонстрирайки явно неподчинение. При слизането си на юг от р. Дунав хан Аспарух доразрушава всички християнски култови сгради, за да освободи място не само за своята конница и народ, но и за новия върховен бог Тенгри. Неговият наследник хан Тервел обаче ще остави в летописите на съвременниците сведения, които поставят под съмнение верската ориентация на владетеля. “Богородице, помагай на кесаря Тервел”е надпис, подсказващ не само за високата ромейска титла “кесар”, дадена за първи път на чужд владетел, но и за вероятното му покръстване с обещание за династичен брак с дъщерята на император Юстиниан ІІ. Едва ли е случайно, че скулптурно изображение на хан Тервел е поставено в столицата на василевсите Константинопол. Малко след това по неизвестни причини “българите като въстанали, избили господарите си, които произхождали от ханския род”. Така великата династия Дуло слиза от историческата сцена. При започналите междуособици и борби за трона едва не погива самата държава. След избиването на византийските агенти в столицата Плиска хан Телериг стабилизира държавното управление и страната отново поема по пътя на своя възход.
По времето на хан Крум българската държава постига бързо териториално разширение. След унищожаването на аварския хаганат България излиза на среден Дунав, където се сблъсква с Франкската империя, основана от Карл Велики и поставя своята гранична стража при крепостта Пеща – днешната столица на Унгария. Северната граница се движи по билото на Карпатите, преминава по горното течение на р. Прут и излиза на р. Днепър, обхващайки Банат, Трансилвания и други части от Румъния, Молдова и Украйна. Западната граница слиза от Пеща на юг до р. Драва, включвайки днешните сръбски земи Срем, Белград, Браничево. Така всички търговски и военни пътища от Азия към Европа преминават през българската държава, което издига нейното стратегическо и геополитическо значение. През 809 г. хан Крум превзема крепостта Сердика и пътят му към Егея е открит. След пленяването и обезглавяването на император Никофор І Геник е ликвидирана византийската власт в Месемврия и Одрин. Навсякъде християнското духовенство е подложено на поругаване и изтезания, а жителите на Константинопол стават свидетели на езическите обреди, извършени от самия хан Крум в близост до Златните врати на столицата. Известно е, че хан Крум не се задоволява само с териториалното разширение на държавата, но продължава и нейното вътрешно изграждане. Той провежда административна и военна реформа; въвежда нови закони, валидни за всички поданици, независимо от техния етнически произход. Ритуалното пиене от “никифоровата глава-чаша” заедно със славянските князе показва, че няма депресиращи верски различия между двата етноса. Така България поема пътя на своята модернизация, превръщайки се постепенно в най-силния политически и военен фактор не само в Югоизточна, но и в средна Европа.
Наследникът на Крум – хан Омуртаг продължава гоненията срещу християните. Запазен е неговия спор с ромейския пленник Кинам, който се опитва да възхвали пред него всемогъществото на своя християнски бог. “Не унижавай нашите богове, че тяхната сила е голяма – отвръща му хан Омуртаг. – За доказателство служи това, че ние, като им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоя Христос беше истински бог, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте”. Проповедта христова обаче вече е обхванала даже ханския дом. Пръв неин мъченик става синът на хана – Енравота – Воин. Омуртаг лишава първородния си син от престола, защото ханът е върховен жрец на страната и не може да бъде чуждопоклонник. Поради твърдостта му към новата вяра, неговия брат Маламир го посича с меч. Преди смъртта си Енравота ще произнесе пророческите слова: “Тази вяра, с която аз свършвам днес, ще се разпространи и умножи по цялата българска земя. Знакът на кръста ще бъде забит навсякъде, божиите домове ще се въздигнат отново и свещенослужители ще служат на чистия бог”.
Съдбата е решила княз Борис да изпълни трудната задача да обърне езическата душа на българина към християнството. Историческите извори са многословни по въпроса за мотивите, довели българския владетел до това съдбоносно за държавата решение. Едни отдават голямо значение на влиянието, упражнено върху него от страна на сестра му – заложничка в Константинопол, която естествено там е покръстена. Други смятат, че изборът е резултат от дълбок вътрешен прелом – владетелят изпитва голям ужас и страх при вида на изображението на Страшния съд и мъченията, които очакват в отвъдното всяка езическа душа. Трети отдават всичко на трудното положение в страната, вследствие на продължителна суша, глад, мор и земетресения. Към тези природни катаклизми се прибавя и неуспешна война с Византия, която по време на мирните преговори не пропуска да предложи материална помощ при условие, че българският владетел се покръсти. С основание ханът приема светото кръщение тайно от своя народ, защото знае каква ще бъде реакцията сред българското болярство. Бунтът не закъснява с обвинението, че владетелят им дава “лош закон”. Изборът на новия княз Борис-Михаил обаче е окончателен, а отговорът – безкомпромисен. Непокорните боляри са избити заедно с техните семейства и целите им родове. Невинните жертви на жени и деца ще тежат на съвестта на покръстителя до края на дните му. Затворен в манастира на Патлейна той ще прекара много безсънни нощи върху голия под, облечен само с монашеска власеница, търсещ опрощение за изтерзаната си душа.
Междувременно в страната пристига ромейско духовенство, което започва да покръства целия народ. Княз Борис обаче е недоволен от позицията на Цариградския патриарх Фотий, който не желае да даде автономен статут на новоучредената българска църква. Умел дипломат, той не се поколебава веднага да смени курса на външнополитическата ориентация на държавата и да отправи посолство към далечния Рим. Съюзът му с Немското кралство е от изключително значение за париране на опитите на Византия за дирижиране на българската държава. Западът също търси съюзник в борбата срещу василевса и затова бързо изпраща в България латинско духовенство. То донася и “Отговорите на папа Николай” на поставените му от княз Борис въпроси. При внимателното им анализиране трябва да си дадем сметка, че въвеждането на християнството води след себе си значителни промени не само в духовния, но и в светския живот на страната. Преди всичко се ликвидират старите символи – конската опашка престава да бъде знаме на войската и е заменена с кръста. Забранява се да се водят сражения по време на големи християнски празници. Клетвите пред меча са заменени с молитви в храма, в който не може да се влиза с оръжие – бойният колан се оставя навън. И най-важното – отменят се всички смъртни присъди за онези, които бягат от полесражението, които са немарливи към своето оръжие и бойния си кон, към стражата, която пропуска политически бегълци или криминални престъпници през границата.
Според Крумовите закони онзи, който дава милостиня на просяците подлежи на наказание, защото насърчава ленивите и мързеливите. Вместо това на такива хора трябва да се осигурява работа. Сега папата препоръчва милостиня да се дава на всеки, който я поиска. На лъжеобвинителите вече трябва да се прощава.
Забрани има и в чисто битов план – да не се ходи на баня в сряда и петък; да не се работи в празник, да се пости, да не се консумира храна преди 9 часа; да не се сяда на трапеза с езичник. Дори когато двама приятели са ловували заедно, ако единият е езичник – плячката трябва да се подели и всеки да седна на своя софра. Една от разпоредбите със сигурност не се е харесала на мъжете многоженци, каквито са били българите в онези времена – който има две съпруги трябва да запази само първата, най-старата и да се покае.
Най-непонятни изглеждат разпоредбите за престъпници, които са успели да се укрият в храма. Те не могат да бъдат измъкнати насила оттам, защото наказанието им ще определи епископът или свещеникът, който в никакъв случай не може да издаде смъртна присъда дори за отцеубийци, братоубийци, прелюбодейци, крадци на жени и деца. Девизът тук е “Прощавайте, за да бъдете простени”.
Не по-малко странни са разбиранията за святост и чистота на клира. Според отговорите на папа Николай може да вземеш причастие дори от духовник, хванат в блудство. Така както слънцето минава през нужника без да се омърси, така никой не може да оскверни божиите тайнства, защото вярата принадлежи на онзи, който я приема, а не на този, който я дава. Освен това духовниците не могат да бъдат съдени от светски, а само от духовен съд.
Най-страшната душевна болка на народа е забраната да отправяш молитви към новия християнски бог за покойните си родители, деца, съпрузи и близки. Внушението, че на онзи свят никога няма да срещнеш грешните им езически души е всявало смут и сред най-ревностните християни.
Приемането на християнството повдига един друг важен въпрос – за езика на богослужебната книжнина. Известно е, че по това време широко разпространена е триезичната догма, според която божието слово може да се проповядва само на три свещени езика – еврейски, елински и латински. Вярна на своята асимилационна политика, Византия обаче отрано разрешава и дори насърчава проповядването и на други езици. Има сведение, че Библията е превеждана дори на езика на бесите, с цел да бъде приобщен този непокорен родопски народ по-силно към вярата. Свещеното писание е разпространявано и на родния език на готите по времето, когато те обитават балканските предели. Покръстителната мисия на братята Кирил и Методий също е аспирирана от Византия, с цел да бъдат спечелени славянските народи в Централна Европа за борба срещу римското духовенство. Макар институционалното разделение между двете църкви да настъпва чак в 1054 г., борбата за сфери на политическо влияние се води отдавна и с всички средства. Това принуждава папата да направи отстъпки и да освети славянските книги, преведени от Кирил и Методий. Именно на тази новоосветена азбука ще започнат да се пишат преводите на светите писания за новопокръстените. Така българските владетели Борис и Симеон ще поемат по един среден път – отхвърляйки латинския и гръцкия езици, те ще започнат изграждането на трети самобитен културен център в Европа.
Достиженията на “Златният век на българската книжнина”, започнати още по времето на княз Борис и блестящо завършени от неговия син цар Симеон, са широко известни. Заедно с божието слово страната е наводнена от преводна литература с универсален характер. България се превръща за кратко време в “държава на духа”. В Плиска, Преслав и Охрид се формира високообразован кръг от книжовници, чието творчество ще бъде разпространено после в земите на румънци, молдовци, руси, малоруси, украинци и сърби. И това ще бъде най-важният принос на българската духовност в цивилизацията на други народи. Едва ли някой тогава е допускал, че векове по-късно потомците на големите просветители ще стоят като наказани пред портите на Европейския съюз и ще чакат благоволението на Запада, за да бъдат удостоени с прозвището “европейци”.
Тези постижения на книжовното поле обаче не могат да скрият белезите на дестабилизация в държавата, които се усещат още във времената на хана покръстител. Те вървят по две линии – нарушаването на престолонаследието и еретическите движения. Още приживе княз Борис поверява властта на първородния си син Владимир Расате, който скоро показва, че няма да следва бащиния си път. Не е ясно какви са неговите цели – връщане към езичеството на българите или преориентация за пореден път към Запада, но той е свален от трона и ослепен от собствения си баща – жертва, на която едва ли е способен, който и да е днешен политик в името на държавния интерес. На престола се качва не втория, а третия син на владетеля, който при това е размонашен. От своя страна цар Симеон има два брака, като още приживе великият владетел обезнаследява законните наследници на трона, за да може той да бъде зает от Петър – син от втория му брак. След възкачването си на трона той ще демонстрира още по-силна провизантийска ориентация, сключвайки династичен съюз с ромейска принцеса.
В науката е изказано становище, че приемането на християнството повдига статута както на владетеля, така и на държавата. Първото категорично е спорно, защото в езическите времена ханът съчетава всички власти в свои ръце – той е върховен жрец, главнокомандващ на армията, последна съдебна инстанция, законодател и пръв дипломат, без чието повеление никакъв международен договор не е валиден. След християнизацията владетелят е принуден да поделя духовното ръководство над вярващите с патриарха, а църковната институция започва постепенно да изземва и част от съдопроизводството над поданиците. Що се отнася до международния статут на държавата, действително в брачния договор на цар Петър има клауза, че българските пратеници ще имат достъп до императора преди западните дипломати. Това не пречи по-късно при влошаване на българо-византийските отношения българският цар да бъде наричан с обидното прозвище “кожогризец”. С встъпването си на българския трон ромейската принцеса се опитва да промени дори дворцовото облекло на болярите, което предизвиква реакцията на първородните синове на цар Симеон, които в знак на протест срещу византийското влияние в страната продължават да се обличат по стария български обичай. Това обаче не е единствената реакция срещу управляващите.
Един блестящ книжовник от тази епоха – Презвитер Козма, е оставил описание на всички елементи на настъпилото разложение в държавата. Егоизмът на богатите, алчността и разврата на духовенството, беззаконията в съдопроизводството, леността и пиянството са само част от пороците, обхванали обществото. Реакцията на населението е в две крайно противоположни посоки – ереси и монашество. Мнозина изследователи погрешно твърдят, че поради неграмотност и непознаване на християнството, българският народ лесно се поддал на проповедите на богомилите. Всъщност само вярващи, които имат богослужение на достъпен за народа език, могат да вникнат в тънкостите на догмите и да спорят с канонистите. Западният крепостен селянин, който слуша свещеното слово на латински, достъпен само за ограничен кръг образовани люде, далеч по-трудно може да вникне в сложната софистика на витиеватата проповед. Именно по тази причина богомилството и неговата апокрифна книжнина се разпространява бързо не само на Балканите, но създава свои секти на катари, албигойци и патарени в днешните земи на Франция, Италия и Германия. Семената на протестантизма ще избуят на тази чужда почва, но Реформацията няма да проникне обратно в българските предели. Защото у нас с не по-малка ревност се заражда монашеският институт, който във времена на чуждо робство се превръща в основен генератор на българското етническо и верско самосъзнание. Знакова фигура на монашеството у нас е Йоан Рилски.
Според разказа на неизвестен рилски монах от XII век, в село Скрино, Средечка област, живеел беден пастир, който имал само един брат и един вол. Обладан от християнска ревност, младият Йоан един ден взел вола и братовото си дете Лука и напуснал селото. Брат му и някои съселяни хукнали да го преследват. Настигнали го в полето, наречено Мърдища, където от стари времена имало вековен дъб. Насила му отнели вола и детето, наричали го мързеливец и крадец, а пастирът се помолил да му оставят поне звънеца, за спомен от света, от който бил решен да се оттегли. В този разказ има два интересни момента – първият е свързан с дървото, което селяните започват да наричат “дъб на светия отец”. Всъщност тук са налице стари спомени за оброчища и почитане на дърво, камък и вода, върху които новопокръстените българи надграждат легенди за подвизите на светци и християнски мъченици. Ако се абстрахираме от внушението за мързеливия пастир ще видим в разказа отглас за съпротива срещу ревностните християни. Очевидно двете страни не постигат съгласие, защото Йоан продължава пътя си, като се разделя със своите съселяни с думите: “Аз ви напущам с присмех и с подигравка”.
Така Йоан достига до местност, наречена Голец, където си прави колиба от шума и престоява там седем месеца. И тук селяните, противници на иночеството и откъсването от светския живот не го оставят на мира и той се отправя още по-навътре в планината, достигайки до една пещера, заслонена от вятър и дъжд. Брат му обаче отново тръгва да го дири, защото синът му Лука повторно избягва при чичо си, за да стане послушник. Всичко завършва с трагедия – когато братът потегля с детето обратно към селото си, една змия ухапва малкия Лука и той умира. През следващите дванадесет години Йоан всеки ден посещава гроба на тази невинна жертва. Постепенно при него се стичат и други послушници, и така започва изграждането на монашеската обител.
В по-късните жития на светеца виждаме съществена промяна в неговия образ. Той е представен вече като човек от знатен род, притежаващ много богатства, които раздава на бедните преди да се замонаши. И когато славата му бързо нараства, самия цар Петър пожелава да се срещне с отшелника. Това е един доста противоречив епизод, който житиеписците предават в разнообразни нюанси. Когато ловците, изпратени от владетеля го откриват в пещерата, самият цар потегля с войската и приближените си навътре в планината, но така и не могъл да зърне поне лика му. Обяснението на житиеписците е доста щадящо – скалите били стръмни и непроходими. Затова пък всички пратеници на царя достигат до светеца и дори му предават царските дарове – чаша пълна със злато (в някои версии плодове и злато). Йоан Рилски задържал чашата за спомен от света, който напуснал, а парите върнал обратно. Не е ясно защо пустинникът отказва да приеме средствата, които владетелят иска да дари за строежа на новосъздаващия се манастир. Все пак хронистите признават, че царят се върнал в двореца си опечален, сподирен от думите на светеца, че така е писано – да се видят евентуално на “оня свят”. Монахът му отправя още едно послание – да задържи парите, за да ги употреби за въоръжаване на армията, защото над страната е надвиснала опасност. Този епизод на свой ред поражда различни тълкувания. Изказани са предположения, че зад образа на Йоан Рилски се крие някой член на царското семейство – или брат на княз Борис, или някой от синовете на цар Симеон от първия му брак. Царят има няколко сина – Венеамин, когото Симеон замонашва с името Михаил още приживе; Йоан, който вдига бунт срещу брат си цар Петър и после се озовава в Константинопол и Боян Магьосника, за когото се разказват легенди, че владее черната магия и може да превръща людете в зверове. Никоя от тези догадки обаче не се потвърждава категорично в изворите.
Парадоксът е в това, че цар Петър също е провъзгласен за светец, което от своя страна затруднява още повече съвременните книжовници в завоалирането на конфликта помежду им. По ирония на съдбата те сякаш разменят местата си и отговорностите в държавата. Царят така ревностно се отдава на пост и молитва, че докато се грижи за спасяването на грешната си душа, Византия покорява България, захвърляйки я в небитието на двувековно робство. Монахът, вместо да проповядва само смирение, смело посочва на царя отговорностите му. Трудно можем да си представим днес ситуация, в която някой висш йерарх да смъмри самозабравил се политик. Причината е в това, че последните употребяват църквата само за политическите си цели, а духовенството все още не дава индикации, че е в състояние на отстоява мисията си. И днес все така актуално звучат обаче думите на светеца, отправени към владетеля: “Богатството е сила за царя, но да се използва не за свое удоволствие, а за оръжие и войска, а най-вече за сиромасите, голите и бездомните. Бъди щедър и не пожелавай да грабиш. Багреницата ти да сияе от светлината на добродетелите”. Така над двамата канонизирани светци стои един неумолим съдник – времето. Не знаем случай в историята, в който народи и държави да се бият за мощите на политици. Съвсем различна е обаче съдбата на “рилския светилник”.
С нарастването на славата на пустинника образът му продължава да се разкрасява и към първоначалните биографични сведения се наслагват клишета, характерни за всяка агиографска творба. Започват да се дописват епизоди за чудесата, които извършил приживе – нахранил с един малък самун деветте ловци, като дори половината от хляба останал, излекувал болен и немощен, получавал от ангелите “манна небесна” за храна и т.н. В действителност по това време Йоан изобщо не е сам в “рилската пустиня”, както се опитват да ни убедят житиеписците му. Това личи от неговия “Завет”, в който той недвусмислено се обръща към монасите, на които оставя собственоръчно написано послание и ги заклева да го спазват след смъртта му под страх от анатемосване. На първо място той ги наставлява да пазят чиста новата си вяра и да не се поддават на еретически учения, които очевидно вече започват да се разпространяват из страната. “Стойте добре и дръжте преданията, които сте чули и видели от мене” – казва пустинникът което означава, че години наред той учи и наставлява своите сподвижници. На второ място светецът поставя строгото отричане от всички светски навици и най-вече от алчността към богатство. “А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини” – казва той. След смъртта му в Горната постница на 18 август 946 г., той е погребан от своите ученици в притвора на църквицата в каменна гробница, която е запазена и до днес.
Началото на истинското светителско достойнство на Йоан Рилски всъщност започва едва на 19 октомври 980 г., когато новият цар Роман пренася мощите му от рилската обител в Средец, който по думите на Патриарх Евтимий е “славен и забележителен град в европейските предели”. Тогава църквата го канонизира за светец и започва да го тачи като “средечки светилник”. Първоначално мощите му са положени в епископската църква Св. великомъченик Георги Победоносец (днес известна като “Ротондата” в двора на президентството в София), а после в църквата на Св. евангелист и апостол Лука.
Култът към Йоан Рилски се засилва неимоверно много след падането на България под византийска власт, когато той придобива вече общохристиянско звучене. Това личи и от второто полагане на мощите му в 1097 г. в нарочно построена на негово име каменна църква, край която постепенно се съгражда нов манастир. По думите на житиеписецът църквата била “прекрасна”. Пред мощите идва да се поклони и византийският император Мануил Комнин, който получава изцеление на ставните си болки. Чудодейната сила на мощите изпитва върху себе си и писателят Георги Скилица, който съставя ново житие на светеца. Оттук през 1183 г. унгарският крал Бела ІІІ, макар да бил католик, след превземането на Средец отнася мощите в своята столица Гран (Естергом), където те престояват четири години. В Унгария мощите на светеца също извършват много чудеса – два пъти изцелили един унгарец, една хрома жена проходила, а един слепец прогледнал. Епископът на града обаче се отнася е недоверие към свръхестествената им мощ. Затова Бог го наказва и той ослепява. Изпаднал в беда, той дълго се моли на Йоан Рилски, който накрая се смилил над него и му върнал зрението. Унгарският крал лично дарява много злато за украсяване на ковчега с тленните останки на българския светия и през 1187 г. по молба на император Исак Ангел връща мощите обратно в Средец.
Настъпва драматичното време на възстановяването на българската държава. В 1194 г. цар Асен І завзема Средец и веднага отправя писмо до Патриарх Василий в Търново да организира пренасянето на мощите. След пристигането на клира, царят оставя 300 войника да охраняват процесията, а сам потегля за столицата, за да надзирава строежа на новостроящата се църква и манастир на Трапезица. След 200 г. престой в Средец мощите потеглят за престолния град, където пристигат в 1195 г., придружени от патриарха и клира, от игумена на Рилския манастир и всички монаси. Царят и болярите посрещат ковчега в местността Кръстец, където те престояват до завършването на градежа. После освещават новия храм и полагат в него мощите, които остават тук през следващите 274 години.
На 17 юли 1393 г. Търново пада в турски ръце. Много градове, крепости и манастири стават жертва на жестокия мюсюлмански фанатизъм. Разрушен е както Рилския манастир, така и църквата на светеца в София, които за дълго запустяват. В средата на XV в. тримата синове на Крупнишкия епископ Яков от с. Граница, Кюстендилско се замонашват и се заемат с възстановяването на Рилската обител. Когато научава, че мощите на светеца все още стоят в Търново, игуменът Давид издейства ферман за пренасянето им в манастира. Благодарение на талантливия книжовник Владислав Граматик днес разполагаме с подробно автентично описание на цялата процесия. Когато мощите пристигат в Средец, те са поставени отново в ротондата Св. Георги Победоносец. Тук те престояват шест дни. Целия град се стича със свещи и кандила, а ктиторът Георги и неговата съпруга подаряват голяма сума, за да се направи нов ковчег от негниещо дърво и скъп покров. По целия път участниците в процесията се страхуват от нападение от страна на агаряните. После народът изпраща мощите чак до село Владая – кой на кон, кой пеша, кой бос. Така на 1 юли 1469 г. светецът Йоан най-сетне се завръща в основания от него манастир. Този ден се чества и днес със специално съставена за него служба.
Близо век по-късно в 1578 г. немският пътешественик Стефан Герлах преминава през София и споменава за църквата “Св. Йоан Предтеча”, въздигната върху руините на стария храм на Св. Йоан Рилски. По-късно турците разрушават и този български храм, на чието място днес се издига “Баня баши джамия” в триъгълника между ул. “Пиротска”, Халите и ЦУМ. Всеки ден специално поставени микрофони огласят площада с молитвите на “правоверните”, а някъде там отдолу под “жълтите павета” стоят безмълвни руините на църквата и манастира на светеца, които заради потомците на ренегатите не ще възкръснат за нов живот.
На 20 октомври 1961 г. игуменът на Рилския манастир епископ Варлаам е извикан спешно на заседание на Св. Синод в София. По решение на ЦК на БКП манастирът се отнема от църквата и се превръща в държавен музей. Срокът за опразване на сградата е определен за 5 ноември. Дотогава всички монаси трябва да заминат за други манастири в страната. Мощите също подлежат на пренасяне. За целта с Протокол № 13 от 20 октомври 1961 г. Синодът взема решение § 2: ”Св. мощи на преподобния св. Йоан Рилски по подобаващия молитвен начин да бъдат пренесени от Рилския манастир в столицата и поставени в старинния храм “Св. София”. Изпълнението на това решение се възлага на Преосвещения епископ Варлаам”. По това време единственият храм с името на рилския светец в столицата е църквата, намираща се в двора на Софийската духовна семинария. Тленните му останки обаче не могат да бъдат положения в нея, защото тази църковна сграда е превърната в Дворец на пионерите. Нещо повече – властите настояват храмът да бъде разрушен, тъй като не се вписва в програмата за атеистично възпитание на подрастващите. Висшата църковна управа отказва да приеме подобно решение и настоява да се направи промяна на оградата така, че храмът да остане извън двора на пионерския дворец. След връщането на Рилския манастир на Българската православна църква, мощите на Св. Йоан Рилски за пореден път поемат към планината с тази разлика, че вече няма житиеписци, които да оставят описание на тази поредна одисея. “Радвай се, отче Йоане, съгражданино на българите”, казва с гордост един средновековен книжовник, оценил по достойнство възсияването на големия български светия. Ако трябва да перифразираме днес тези слова, без преувеличение можем да кажем: “Срамувай се, отче Йоане, съгражданино на бездуховниците”…
Йоан Рилски е един от малкото българи, който през всички времена е почитан от цялото балканско население. Първите негови последователи – Прохор Пчински, Гаврил Лесновски и Йоаким Осоговски също са провъзгласени за светци от Българската православна църква. Колкото и да са специализирани във фалшифициране на историята, скопските историци трудно могат да ги обявят за “македонски светии”. Йоан Рилски заедно с Наум Мизийски и Климент Охридски се честват и от Цариградската патриаршия. Гърци и сърби също тачат паметта му и признават неговия български произход. Георги Скилица го нарича “българин по род”, а Никодим Светогорец казва, че Йоан Рилски е “син на благочестиви и добродетелни родители от български род”. Въпреки превратностите на времето в нашето национално съзнание той си остава неоспорим небесен покровител на българския народ.
Няма епоха, в която човечеството да е живяло щастливо и безметежно, богато и безпроблемно. Но има преходни епохи, след които идва или възход, или падение. И за това какво ще последва, вина не носят нито “Великите сили”, които все ни пречат да се развиваме; нито балканските ни съседи, които все ни завиждат; нито остатъците от миналите робски векове, които продължавали да влияят зле върху нашата народопсихология. Виновни сме главно ние, защото все искаме да надхитрим съдбата, да прекопираме нещо на “аванта”, да прехвърлим отговорността на другите или кротко да стоим отстрани и да гледаме “сеир”. В стремежа си да правим поклони наляво и надясно, да обичаме всякакви “големи братя”, да се стъписваме пред всяка казана дума в нечий чужд жълт вестник, ние забравяме да се запитаме какво искаме сами за себе си. И когато се обърнем, съзираме, че времето, отредено ни на земята е изтекло по-бързо и от пясъка в египетския часовник. Тогава вместо да се запретнем и да изчистим първо собствените си Авгиеви обори, да съживим корените си, впити в тринадесетвековната ни история, ние отново хукваме да гоним чужди политически миражи, мъгляви доктрини и измислени Бог знае къде идеологии. И все догонваме историческото време и вековната си изостаналост, забравили, че друг велик българин е казал, че “времето е в нас, и ние сме във времето”. Че “то нас обръща” днес е повече от ясно, но дали ние ще успеем да го обърнем – в това е проблема. И как ще го постигнем, когато се отричаме от самите себе си, забравили заветите на собствената си духовност, в която е събрана енергията и мъдростта на всички онези българи, които не са били безгласни статисти, а истински творци на историята. Нима е толкова трудно да повярваме в думите на Козма Презвитер, изречени в друго преходно време: “И не казвайте: не можем да бъдем такива в тия години, защото Бог всичко може, ако ние го пожелаем”.
Проф. д-р Лизбет Любенова
[1] По пътя на българската духовност. Християнството по българските земи. Сказание за Св. Йоан Рилски. С., 2009, 32 с. Два филма на диск. Музика Найден Андреев.
Крием ли някои факти за Св. Иван Рилски тук
