Откровение

“Синият папагал” не е това, за което се представя. Посветени в тази тайна са малцина избранници. Аз я споделям с вас, защото ми е малко тъжно, че съм един от тях. Има истини, които не искаш да знаеш, за да понасяш по-леко тегобите на ежедневието и да се наслаждаваш по-пълноценно на живота. Ако не само са неприятни, но и тайни, ядосваш се още повече – защо трябва точно пък с тебе да ги споделят?

Това за което “Синият папагал” се представя е един абсолютно мижав и непредставителен бар. Местоположението му е такова, че предполага бърз фалит или мъчително съществуване по неясни икономически причини. Намира се под западния край на подвижния мост над Бока Сиега във Флорида. Трафикът профучава над него безразличен и забързан. Не е лесно да намериш грозен бряг, но този до бара е точно такъв. Единствената му украса е изоставен кей. За мен това е една от най-тъжните  гледки. Скелетите на полуразрушените кейове се подават от водата сякаш са костите на погиналите мечти на хората, които са ги построили и използвали. Между кея и бара има празна поляна с изсъхнала трева и двор, пълен със строителни материали, които никога няма да влезнат в употреба. Няколкото дървета по брега са сиви и почти без листа. От бара се открива  забележителна гледка към един с нищо незабележителен автосервиз.

Както може да се очаква, постройката на питейното заведение е ярко и неоправдано оптимистично синя, като небето и морето на рекламна брошура за остров Санторин. Повечето маси са кърваво червени, но тук таме се среща по някоя с цвета на сградата. Най-странното е, че има подобие на капитанска рубка, която се издига нелепо над сивия покрив. До нея се стига по бяла дървена стълба, която е толкова чиста, че е очевидно, че рядко  се употребява.  Когато попитах барманката, какво е това помещение, тя ми отговори подозрително бързо:

  • О-о, просто офис.

Дори и на наивник като мен стана ясно, че крие нещо. Съмненията ми се потвърдиха, защото тя веднага започна да ми предлага разни неща от менюто и да дава препоръки, които никой не и беше искал.

Тогава заподозрях, че там държат мумифицираните тела на неплатежоспособните клиенти.

Рубката има прозорец на който се вижда нарисувана долната част на син папагал. Горната част, претенциозна и тласкана от амбиции е отлетяла към по-проспериращи финансово заведения. Долната, отговорна и състрадателна, е останала  от солидарност с развалините на кея.

От тавана висят лодките на катамаран, боядисани в бебешко синьо, оранжево и тясна ярко жълта ивица. Понеже искат да отплуват от срам, са привързани със здрави метални въжета.

С две думи, барът твърдо настоява, както с местоположение, така и с всичките си атрибути, че е едно от тези заведения, които сервират евтини коктейли с вкус на сапунена вода на пенсионерите от студените части на Америка.

Минавах често от там на път за плажа, обикновено в ранния следобед. Това е час, в който баровете във Флорида развиват бурна дейност. Това не е за учудване, като се има предвид, че в някои от тях Happy hour започва в осем и половина сутринта. Колкото пъти погледнех към него, “Папагалът” беше празен. Обикновено имаше само двама трима души, явно обсъждащи как е най-изгодно да обявиш банкрут, или поне аз си мислех така.

Заблудата се свлече от мен като мокър сняг от стръмен покрив.

Една вечер останах да гледам залеза над океана на плажа. Това е гледка, която винаги ме запленява. Най-вълшебни са първите двадесетина минути след като слънцето потъне във водата. Небето от тъга по него се покрива с невероятно интезивно мастилено синьо и огнени оранжевочервени пламъци.

Бързах към къщи и затова бях абсолютно неподготвен за експлозията от музика и светлина,  която ме стресна изведнъж.

От бара се носеше музика на живо. Има нещо в живата музика, което те кара веднага да разбереш, че не е на запис. Просто някаква пулсираща енергия, дори да е тъжна и бавна мелодия. Иди го обяснявай на Изкуствения Интелект! Е, това не беше нито тъжна, нито бавна, а изпълнена с жизнерадост джазова композиция. Тя ме придърпа към себе си, сякаш въдичар нави с макарата на любопитството  кордата на любовта ми към музиката и нейните изпълнители.

Щом влязох в покритата тераса на бара, вниманието ми бе грабнато от двадесетина музиканти, които свиреха с ентусиазъм, непомрачен от очевидният им професионализъм. Това е рядка комбинация сред изпълнителите на жива музика във Флорида. Поради желанието на популацията да се забавлява, почвата тук е благоприятна за появата и публичната изява на изпълнители, които иначе биха били изритани дори и от най-изпадналите заведения. Немалка част от тях се опитват да завоалират липсата на талант с надуването на звука до степен, която е опасна не само за слуха, но и за психиката.

Бях толкова приятно изненадан, че почти не обърнах внимание на няколкото двойки, които танцуваха на дансинга. С периферното си зрение забелязах, че са на преклонна възраст, но някак си успяват да следват ритъма. Движенията им бяха предпазливи, икономични и сковани по начин, който би бил приветстван от  специалистите по физиотерапия като максимално безопасен за пациенти над седемдесет годишна възраст.

Според надпис на сцената, оркестърът се казваше “Джаз бенд Котараците”. Докато се опитвах  да слушам соловите импровизации, да разгледам музикантите и да привлека вниманието на келнерката, музиката внезапно свърши. Въпреки ръкоплясканията, изпълнителите започнаха да прибират инструментите. Някои отидоха и седнаха на масите на клиентите – очевидно се познаваха добре.

Оказа се, че “Котараците” свирят всеки Понеделник, ако не са заети с изтребването на гризачи или участие във фестивали.

Публиката започна леко засрамено да се разотива. Беше почти десет часа и времето за вечерните лекарства отдавна беше отминало. Да не говорим за безрасъдно рисковите движения, които и най-либералния доктор не би одобрил.  Гледах с умиление тези хора, които се качваха в колите – кой сам, кой с чужда помощ и горещо се надявах, че ще доживея тяхната възраст със сили и желание да се забавлявам.

На излизане видях, че над врата има обява, надраскана с тебешир. Според нея Котараците свирят в Понеделник, а в Сряда – група “Удър” Малки букви разясняваха, че биячите свирят Рок енд Рол от “едно време”. За невежите имаше и допълнителна информация – тук са най-добрите цени на плажа, всеки ден има специални промоции. От ляво на надписа “Синия папагал” пишеше “ Не ще и дума”, а от дясно  – “Птица е тайната дума”. Стрелки сочеха към името на бара, тъй че и най-загубеният да разбере за коя птица иде реч.

Не ще и питане, бях там в Сряда вечер. Музикантите подреждаха и настройваха инструментите, келнерките сновяха между масите, кухнята и бара – цараше празнично оживление, заредено с очакване.

Над ентусиазираните разговори се разнесе смях. Това ме накара да се загледам в посетителите. Средната възраст беше около 75, но дори и най-старите бяха в повишено настроение, твърдо решени да се забавляват. Очила за четене и слухови апарати правеха възможна комуникацията с обслужващия персонал. Дрехите бяха чисти и спретнати, с различна степен на артистичност – от скромни и благоприлични, до разюздано фриволни. Среща си даваха  тоалети от 60-те с последния писък на модата, доколкото държавната пенсия може да го позволи. Жените бяха със старателно направени прически, само малка част със синкавия оттенък, доскоро пословично разпостранен сред тези, които искат да изглеждат добре, независимо колко години са минали от абитуриентския им бал.  Повечето мъже бяха обръснати, което не е лесно да се накараш, ако не ходиш  на работа. Поводът явно беше важен, или поне половинките им мислеха така. Тук таме на стратегически места бяха разположени бастуни и проходилки, за да са под ръка, щом стане нужда от тях.

Някои от музикантите, завършили подготовката се отправиха към бара, където барманката им подаде по чаша наливна бира. Бях проучил миналото им. То се оказа дълго и славно. “Удър” е основана през 1960 година. Обикаляла Флорида за да носи посланието на рока от златната му ера, когато като че ли всички бяха млади и пълни с оптимизъм. Според уебстраницата им, те и досега забиват мощно.

Още с първите акорди се разбра, че това твърдение не е преувеличено! Здрав ритъм, чисти вокали, завладяваща мелодия на популярен evergreen, какво повече му трябва на човек? Поне за публиката – нищо! Очите блеснаха, снагите се изправиха и най-смелите се отправиха към дансинга. На кой му пука, че косите на музикантите са бели, че вокалистът очевидно е прекарал инсулт, а краката му са отекли? След няколко вечни хита, танцьорите се развихриха, разбира се, доколкото им позволяваха лекарските предписания. Сковани, пестеливи движения, които някак си смогваха да следват ритъма. Замръзналите маски на лицата се бореха с пораженията на възрастта и пластичната хирургия. Устите механично повтаряха  познатите текстове, въпреки изневерите на паметта. Но, очите, очите бяха най-впечатляващи. Те искряха от щастие и неподправена радост. Някои гледаха с обич и топлина партньорите си. При други погледът се рееше някъде далече, в други времена, когато са били млади, силни и красиви. Мисля, че нито те, нито полувинкита им знаеха, с кого всъщност танцуват – с тях, или с отдавна изгубена любов.

Жените, както се полага, се справяха по-добре. Дори и тези, които бяха останали по масите, или се подпираха на бара, танцуваха на място с непостижима за присъстващите мъже грация.

В антракта музиканти и танцьори си почиваха, подкрепяйки се с напитки по избор и приятелски разговори. За да не скучая, разглеждах пъстрата тълпа посетители. Установих, че по обувките можеш да познаеш, кой е дошъл да танцува и кой – да гледа. На танцьорите бяха стилни и удобни. Наблюдателите носеха или маратонки или грозни ортопедични кондури.

С първите тактове на подновената музика дамите се заизвиваха на място, оставиха чашите и нахлуха на дансинга. Защо жените са по-податливи на ритъма? А дали наистина е така? Експерименти с новородени и от двата пола показват, че те са еднакво способни да разпознаят представения им ритъм, и реагират с недоволство, ако се наруши с пропуснат такт. Това се наблюдава в доста по-малка степен при горилите и шимпанзетата. При макаците липсва изобщо. Теорията, че мъжете са генетично по-близки до тях, засега е лишена от солидни доказателства, колкото и разочароващо да е това за феминистките.

Докато отпивам от уискито, оставям ума ми да се рее над този немаловажен проблем. За жените танцът е катарзис, освобождаване на подтискани от нормите на обществото страсти и желания, разголване на същност, която иначе не искаме да признаем, че е скрита под плътния грим на цивилизацията. И понеже са по-честни от нас, мъжете, им е по-лесно да го постигнат. Облечени с подходящи одежди те се превръщат във вакханките на Дионисий, готови да отнесат като придошла река всеки, който им се противопостави. Многознайковците не се поучиха от съдбата на Орфей и създадоха какви ли не теории, за да оправдаят собствената си неспособност да се отърсят от оковите на морализаторското  общество. Нежеланието им да танцуват не е срам, че не могат (всеки може) а израз на душевната им скованост. Тези от тях, които имат комплекс за малоценност, разпалено обясняват, че с танците „самките“ се опитват да са по-привлекателни за такива като тях. Аз пък си мисля, че това е наградата на жените за мъките на бременността, раждането и годините в които търпеливо са понасяли закостенелите си половинки.

Отегчен от самия себе си тръгвам, без съм танцувал, малко преди края.

Отдавах почит на Терпсихора и Евтерпа винаги, когато можех – Понеделник и Сряда бяха запазени за тях, жриците им и техните партньори.

Ако не беше това постоянство, сигурно никога нямаше да се докосна до истинската същност на загадъчния бар.

“Синият папагал” е едно от местата, където, ако му скимне, се появява Фонтана на младостта. Той е непредвидим и своенравен, разкрива се само на тези, които достигнат определена възраст. Младите не искат и да знаят за фонтана, защото нямат нужда от него. Те така или иначе трудно се справят с хормоналните и емоционални бури, бушуващи в тях. Необуздани стремежи, неоправдани очаквания, несподелена любов правят овладяването на юздите на страстите трудна задача. Затова и нерядко затъват в неприятности, но това е за предпочитане, отколкото да дремеш от скука. Според възрастните те са причудливи създания, които намират мазохистично удовлетворение дори в това да са самотни и нещастни. Тук е мястото за цитираме забележителното прозрение на големия геронтолог, професор Вдървенски[1]: “Старостта настъпва тогава, когато податливите индивиди са изложени на достатъчно високи дози младост.” Изключение са злите хора, които са невъзприемчиви към нейните идеали и си се раждат стари. Това е доказано отдавна – лошите хора никога не са били млади. Злобата и завистта  поглъщат цялата им енергия и не им оставят сили за кипящите страсти и смели мечти на младостта.

Но нека да се върна на нощта на откровението.

Пристигнах малко по-рано, за да мога да гледам музикантите, особено барабаниста. Музиката е съпреживяване, затова въздейства най-силно на живо. Оркестрантите настройваха инструментите със старанието на войници, подготвящи оръжията си за битка. Как може един да се стреми да донесе докосване на себеподобните до божествената музика, а друг – до студената целувка на смъртта?

Нови и нови музиканти се включиха и шумът стана доста силен. Смайващо е как от тази какафония и хаос се ражда хармонията на музиката. Дори авангардната класическа музика и джаз имат свой хармоничен порядък. Сигурно за това наричат архитектурата “вкаменена музика”.

Вечерта си течеше по обичайния начин, антрактът мина без произшествия и вече се канех да си тръгвам. Огледах се – редовните посетители се забавляваха кой както може. Тим, който е полупарализиран от инсулт, се бореше с чаша бира. Борбата беше равностойна и затова – ожесточена. В крайна сметка човешката жажда победи и той успя да отпие глътка без да се задави и почти нищо не разля. Невинна жертва на битката стана вилицата му, която падна на пода. Наведах се да я взема. Като се изправих, пред него стоеше една от най-добрите танцьорки. С широка усмивка тя го хвана за ръцете и нежно го подкара към дансинга. Като умел кукловод го поведе в странен, но умилителен танц. Парализираната му половина сякаш го дърпаше надолу, усмивката му – разрязана посредата, лицето – смесица от страх да не падне и неподправено щастие.

То се знае, трябваше да остана.

Появата на фонтана бе предизвестена от нахлуването на двойка двадесетинагодишни танцьори. С невинната арогантност на младостта, те окупираха вниманието. Очевидно бе, че не са добре обучени в това изкуство. Но то не им и трябваше. Плъзгаха се с флуидна лекота и неподправена елегантност, която само младото тяло притежава. Ярка звезда, която привлече възрастните двойки в своята орбита. Почти никой не остана безучастен. Стори ми се, че шумът намаля и светлината помръкна. Странни светулки изпълниха въздуха и се завихриха между участниците. Когато вихрушката се уталожи, около от тях се материализираха фигури от светещи частички. Вгледах се – пред всеки стоеше неговия двойник, такъв, какъвто е бил на двадесет години. Младежките копия затанцуваха с тях, и това беше най-естественото чудо, защото бе дошъл Фонтанът на младостта.

Нямам представа колко продължи магията, но при мен никой не дойде.

Не ми беше дошло още времето, в което имаше огромна доза облекчение.

Самопризнание

Продължавам да посещавам “Синият папагал”. Сега го гледам с по-други очи. Преди време бях дошъл в следобед без музика. Беше празен, освен мен имаше само още трима посетители и техният багаж. По едно време отидоха до тоалетната. Останахме аз, багажа и празния дансинг. Тогава си казах, че това е символична картина на това, което очаква западналия бар – и последните посетители да си заминат. Сега разбирам, че те не са заминавали, а са идвали на поклонение. Като споменах на една келнерка в друг бар за него, тя каза:

  • О-о, него го има от страшно отдавна…

Той сигурно е съществувал под една или друга форма още от появата на хората по тези земи, защото Фонтанът е страшно избирателен.

Разкрих и тайната на рубката. В нея се съхранява праха на тези, които са пожелали да останат в близост с Фонтана.  Онези, които са го видяли, се надяват с присъствието и спомените си да вдъхновят и други да очакват търпеливо благословените му пръски. Урните са наредени като буркани със зимнина, покрити със спомените на пълноценно изживян живот.

Други не са били ощастливени с екстаза от гледката на златните му струи, полетели нагоре към безкрая и радостта от това, че просто съществуваш. Добри хора, прекарали живота си в честен труд и любов към ближния, те търпеливо чакат и в смъртта си  да помогнат на останалите. Те смирено се надяват, че един ден Фонтана ще се отърси от несъзнателния егоизъм на младостта и ще дойде да им отдаде заслужена почит. Те, разбира се, няма да могат да му се порадват, защото това щастие е дадено единствено на живите. Мъртвите остават само със спомена за неописуемата, бликаща жизненост на младостта. Малко утешение е, че телата им са били изхабени от нейните страсти, а не от сивотата на ежедневието и болките на старостта.  Награда за тях, както винаги ще е блаженството, което ще изпитат живите посетители на “Синия папагал”. По време на изпълнения им с благородни дела живот те са разбрали, че най-голямото щастие е да направиш, да дадеш нещо безкористно на другите. Те не знаят, че един ден прахта им ще литне към звездите, за да се слее със своя създател – Абсолютното съзнание. Може и да не съм прав и там да се съхраняват ненужни счетоводни книги и остарял компютър, отдъхващ върху бюро, което някога е имало четири крака. Но не ми се иска да е така, да се мечтае е едно от най-характерните особености на младостта. Старостта само се надява, в повечето случай – плахо.

Защо всъщност пиша това? За себе, за да придам допълнителен смисъл и значимост на пребиваването си сред живите? Да се почувствам част от избрания кръг на творците? Като млад бях дълбоко впечатлен от твърдението на Платон, че хората на изкуството са рупори, през които Божественото общува с хората. Винаги съм се отнасял с подозрение към всякакви претенции за елитарност и изключителност, така че със сигурност не е това. Духовният и емоционален ексхибиционизъм, особено характерен за поетите, също ми е чужд.

Не притежавам скромността и благородството на  онзи анонимен дарител, построил чешма, за да утоли жаждата на всеки, но ми се ще, като него, да дам нещо безкористно на хората. Човеците, тези прекрасни и загадъчни същества го заслужават. Хора, животът е  дар, на който трябва да се радваме до последния си час. Дори стари, болни и уморени, винаги има нещо, което да достави мъничка радост. Нашата мисия е да помогнем на падналите да се изправят, на тъжните – да се усмихнат, на отчаяните да повярват, че щастието съществува – постижимо за всеки.

Не знам, кое божествено създание говори чрез мен, но горещо се надявам, да не е богът на заблудата и разбитите илюзии. С него сме добри познати.

[1] Баджанак на видния психиатър д-р Никола Шипковенски

Предишна статия„Бреговете на Бохемия“, шпионски роман от поета Румен Денев
Следваща статияИз „Случаят живот или сънят на света“, избрано от Сашо Серафимов