Михаил Иванов. Заради малката сребърна камбанка. С., ИК Стигмати, 2001 г.

Прочетено в Портал Култура

Късно се срещнах с тази книга. Точно двадесет години след издаването й. Сигурно така е трябвало. Това е и повод отново тя да бъде прочетена. Но най-важното е, че тя не само не е загубила актуалността си – как една поетична книга би загубила актуалността си! –  но и цялостно, като полиграфически продукт, като че ли времето й е придавало добавена интелектуална стойност. Смело може да се твърди, че с времето тази стихосбирка има и антикварна стойност, и става все по-ценна. Тези двадесет и четири стихотворения, които Михаил Иванов събира в малка книга, обхващат цял един живот. Подредени от редакторът Иван Цанев хронологично, книгата добива и дневников нюанс. Това не е обикновена поетична книга.

Нейният философски фундамент идва и от една дълбока осмисленост на въпрос от физиката (доц. Михаил Иванов е физик по професия), по-точно теория за симетрията и онези сили на стремеж към съхраняване на целостта и противоположните сили към нарушаване на тази цялост. Както и в послеслова си Иван Цанев пише, Михаил Иванов е съвместил физиката с поетичността, като се знае, че те не само не си противоречат, напротив. Това е философия, която е „остихотворена“ от руската поетична фикция. И ето, че Михаил Иванов ни споделя прозренията и посланията си в две сфери на Мирозданието – физика и поезия, които са успоредени.

Книгата си Михаил Иванов посвещава на майка си. А едно от стихотворенията носи заглавие: „На баща ми“.

С текст на Салваторе Куазимодо започва книгата – текст, който е програмен.  Последният стих тук е „и геометрията на листа се сгърчи, за да ни стопли“. Симетрията, но и нейното нарушаване. В нарушаването на симетрията е движението, развитието, животът.

Тази книга е едно скъпоценно бижу. С премерените по обем следговори на автора и редактора, невероятните нежни илюстрации на Сули Сеферов, /с когото авторът е свързан с дълго приятелство/,  които органично се вплитат в текста,  майсторското    оформление на корицата на Красимир Апостолов и като издание на „Стигмати“- на незабравимата Малина Томова, на която авторът ще посвети и стихотворение. Една изключително елегантна като съдържание и форма книга, с умело балансиране на интелектуалност и чувства.

Веднага си избрах и ми стана любима една, бих казала, класическа балада, от тази толкова изящна книга, чиято поетичност се родее с най-високите български и световни баладични образци:

Юноши

На Геш

Ти помниш ли тихите вечери есенни?

В притихнали улици пеещи спомени.

Ти помниш ли? Скитахме с тебе унесени

и с вятъра нашите мисли се гонеха.

Намръщени сгради. Прозорци усмихнати.

Разперили сенки дърветата клонести.

Вървяхме и шепнехме в мрака мечтите си.

Наоколо бродеха есенни горести.

Ти помниш ли тихите вечери есенни…

Това стихотворение par excellence е израз на симетрията. Такава феерия от чувства, нюанси, сънно-призрачно тайнство.  Ето думите на автора: „Симетрията на невзаимодействащото отделно, на стабилното и непроменящо се цяло – студена и самотна. И нейното нарушаване – в отблъскването, смъртта, разрушението…, но също така – в привличането, обичта, раждането, сътворението…“

Тук, в „Юноши“, по Яворовски, се сблъскват, но и потенцират полярността на чувствата. И ако отново досегнем към физиката – това е атомът. Атомът – душа човешка.

От физиката знаем, че всичко е енергия. И тук тази емоционална енергия, в стиховете на Михаил Иванов, е еманация на дълбоко преживени времена, като детството, любовта, синовността, бащинството, докосването до други топоси в пространството, до изкуството и религиозния екстаз.

Едно безгрижно детство и игра на война, може да роди стихове, които докосват екзистинциалния въпрос „лошо е, когато големите си играят на война“ („Софийска приказка“). Или любовта в „разтапя бялата ти блуза мрака/ затулил слънцето / на моите надежди“ („Три срещи с Ганка“). Или късните бащини признания:

„Колко пътища неизсънувани.

Колко много обич премълчана.“

(„На Ива“)

Винаги, като че ли има повече от една поанта и това не измества, не  размива логическия и поетичен акцент, а е богатство на смислите и чувствата чрез втори център. Невероятно богатата обща култура на Михаил Иванов тук, в поезията му, сътворява цяла галактика от образи, звуци, цветове. Една невероятна амалгама, докосваща всичките ни усети и сетива. Самият поет има сетива и за болката -усамотеност и за бликащата несдържана радост- наслаждение. Едно Всемирно пиршество на живеенето.

Тази полифония, дори звуково е предадена от Михаил Иванов:

Всички камбани вътре в мене

Бият заедно.

Бият

камбани черни,

камбани тежки,

камбани огромни.

И между тях

само една

малка сребърна камбанка

нежно звъни.

(„Всички камбани вътре в мене“)

Сърцевината е малката сребърна камбанка. Ако тя спре и оглушителният грохот на тежките, черни камбани ще спре. И тогава ще настане тишина. Безвремие. Камбаните в душата на поета също изпълват житейската и поетическа тъкан  и са един от централните образи в стиховете на Михаил Иванов. И в тази надградена музикална фраза, отново е симетрията и диалектиката на това, че всяка сила има точно толкова

противодействаща на нея друга сила. Хармонията и равновесието на Мирозданието, на Вселенските закони.

Друга важна тема в тази книга е времето. Авторът го чувства осезаемо като пространствено-времеви континуум, където и да се намира. Дори в Кириловската църква в Киев,  иконата на Богородица го изпровожда, „със своите тъжни големи очи, с очите на жена на брега, която хиляди, хиляди, хиляди години изпровожда своя мъж в морето“. Не е ли това повтарящо се във времето и наред с това винаги ново заминаване, като един отдавнашен и същевременно съвременен Одисей, който е чакан в своята Итака. В Богородица авторът ще припознае и майката, която изпраща своя син. Времето, на което всички сме подвластни, също е една енигма и предизвикателство за поетическото пространство на Михаил Иванов.

Особено важно място отново в контекста на съхраняване и нарушаване на симетрията има и образът на Христос. Михаил Иванов ни предлага два ракурса на Богочовека. Този образ е обвит, чрез мотото към стихотворението и от навеите на Ришард Криницки. Като една Божествена безплътност е  образът на Христос в стихотворението „Ecce Homo“ и авторът ще каже: „Не можем/ да Го познаем“. В симетрията на смъртта и новороденото, поетът ще положи този образ. Йоан ще ни го посочи „Ето агнецът Божий“, който ще поеме човешките грехове и наред с това Пилат – „Ето човекът“, като ще го предаде на разбунената тълпа. И предстоят  едно Разпятие и едно Възкресение. Също разрушаване и съхранение на симетрията.

Ще Го познаем ли – него Богочовекът!?

Наред с Всемирните въпроси, които „никой век не разреши“, поезията на Михаил Иванов е и много земна и катадневна.
Невероятни находки са метафорите в тези стихове „в усмивката на развалините на моето детство“ , „усмивката на пролетната вечер“, „до нас застава тихо младостта ни и нежно се усмихва“. Всеки поет волно или неволно има любими метафори, чиято фреквентност в стиховете му е видима. Мисля, че при Михаил Иванов, най-честото градиво е думата „усмивка“.  Това придава и определена, доминираща тоналност на звученето на стиховете му.

От друга страна, предметността на тази на тази урбанистична поезия е в контекста на Далчевата поезия у последващото поколение български поети. Както и  този „нюансизъм“, който постигаше Радой Ралин в лириката си и който искаше на утвърди като стил.

Ръми, а аз се скитам из нощния град.

Целуват лицето ми хладни сълзи.

Над мене надвисват се черните сгради.

А светят прозорци, прозорци, прозорци…

(„По нощните улици“)

Този изчистен до графичното бяло и черно ескиз въздейства наред с цветността на другите творби в книгата. Талантът на Михаил Иванов е еднакво силен и в лаконичността на графиката, и в пищността на цветовете. Както и тъмнината, и светлината. Общуването с поезията на Михаил Иванов е истински празник, извисяващо и облагородяващо преживяване. Поезия, рефлексия на единението на авторовото душевно богатство и култура и многоцветието на света. Поезия, изтъкана от красота, нежност и любов. Поезия, която те опиянява. И понякога само – една светла тъга.

Дали ще е на брега на Волга или на стар площад в Брюксел, в Париж (в Париж, в малкия музей Мармотан, авторът ще потъне в магията на картината „Импресия. Изгрева на слънцето“ на Моне, и  там ще се роди стихотворението „Животът ми клони към своя залез“), или на Созополските скали, Михаил Иванов ще търси неспокойно в сънищата на поезията си  човекът – човекът в себе си, човекът в другия, човекът във всеки един от нас. Който ще гради и ще руши своите вътрешни и външни илюзии. Ще запазва и нарушава симетрията. Защото знае:

Той е просто човек.

Който издига паметници

и който ги разрушава.

Този човек.

Който обича приказките.

(„Този човек“)

Предишна статияСвободата като глътка въздух, Георги Цанков
Следваща статияДПС е органически свързано с Мултигруп“: как се роди ДПС и как стана това, което е днес