СИЛАТА НА ИСТИНСКОТО, за новата книга на Палми Ранчев

С нетърпение очаквах новата книга на Палми Ранчев. Обичам неговото писане – едновременно силно по мъжки, но и деликатно и фино. И най-важното – истинско. Това е не просто литература, в смисъла на нещо съчинено, това е животът с всичките му непредвидимости. Зарадвах се и на заглавието – „Хаосът в играта на джаги“. То ме отпраща асоциативно към „Игра на стъклени перли“ на Хесе и близостта на Ранчев с класическите, космополитни, всеобхватни като философия и поетика литературни образци. Защото човек влиза в различни роли. Но Homo ludens ли е той? Това най-точната му характеристика ли е? Само играещ човек ли е човекът? Винаги ли е играещ? Хераклит казва, че „вечността е играещо дете, което разполага камъчета по дъската: властта над света е в ръцете на дете”. Платон ни напомня, че „може да се открие повече за един човек с един час игра, отколкото с година разговори”. През XX век квантовите физици се запитаха: „Играе ли Бог на зарове?”. Дори поемата „Самадхи” (Всеобхващащо съзнание) на младия Парамаханса Йогананда завършва с игровото: „Аз, малкото мехурче смях, / сега съм Океан на цялото веселие”. А науката хаптономия доказва днес, че в пренаталния период ембрионът дава с началото на движенията си сигнали и задава атмосфера на желание за комуникация и игра. Хаосът е първоматерия, първосъстояние, първоенергия и както казва Палми Ранчев: „… хаосът стои в основата на всичко“. Хаосът се организира по своя собствена логика. Седемте дяла на книгата разкриват метафорично същността и развитието на философската и екзистенциалната основа на романа: „Родени без цел“, „Хаотични срещи и разминавания“, „Небето и земята на хаоса“, „Подреждане на хаоса“…

Това е майсторски написана книга, книга с характер и индивидуалност. Като се започне от интересната архитектоника – всяка глава е своеобразно самостойна и завършена, някои са като изящен кратък разказ. И се мине през умело предадения диалог между героите, който на места е по-скоро поток на съзнанието (понякога на несъзнаваното), свободно протичащи асоциации, като че родени на Фройдовата кушетка. Палми Ранчев умело използва този похват, когато разкрива най-силните и интимни чувства и отношения – в любовната двойка или между деца и родители.

Всяка глава започва с мото – едно, две изречения, които са сякаш коментар към събитията, нещо като гръцкия хор, който в античната пиеса е тълкувател на случващото се (а защо не на миналото и бъдещето). През цялото време, докато четях книгата, се питах какво би се получило, ако се съединят последователно всички изречения, поставени като мото на отделните глави. Може би своеобразна дзен поема.

Този многопластов, полифоничен роман може да се чете и като срез на политико-социалните и нравствени характеристики на обществото ни през последните трийсет години, а и като реминисценция към предходните 45 години комунизъм. Всичко е видяно през очите на главния герой Боби, с прякор „Кюнеца“, но и на множеството други герои, които, подобно на персонажите в Пиранделовата пиеса „Шест лица търсят автор“, се качват на сцената, за да изиграят своя образ-роля.

И главният герой, и обектите на любовните му чувства – Милена и Мария, а също най-близките му хора – баща му, майка му, сестра му, както и групировките на арменците, чеченците или Бог знае какви бандюги с подмолните им престъпни деяния, или приятелите от играта на джаги – всички са парченца от пъзела живот.

Сякаш всичко се случва в някакъв лабиринт, с труден за намиране изход, а героите се въртят безкрайно в някакъв кръг, все едно са в колелото на хамстер. Боксуване на място, перпетуум мобиле. Но това е само привидно. Фабулата на романа е богата на събития, отношения и чувства. Преживяванията на героя, от една страна, и събитийната канава на романа, от друга, протичат паралелно във времето и пространството – континуум от събития и онова, което тече в главата на героя, тази постоянно съпътстваща го игра на джаги и топчето, което се върти между играчите. Не сме ли и ние, хората, кукли в играта на джаги на някакъв по-знаещ, по-умен, отвъден Промисъл. На началната страница на романа Палми Ранчев пише: „В играта на джаги хаосът оправдава непрекъснатите и често нелогични промени в позициите на играчите“. Целият роман е базиран на тези непрекъснати промени – жестокост и нежност, драстични постъпки и деликатни докосвания, много пъти нелогични, идващи и продиктувани от нашето несъзнавано. Екзистенциалните въпроси, които „никой век не разреши“, са поставени директно още в началото на романа, по-скоро риторично, когато главният герой се обръща към своя приятел, с когото играе: „Смяташ ли, че природата се е погрижила за тебе, та да се развиваш в определена посока?… Мисля, че повечето хора са без определени таланти. Не са родени с цел. С идея. Стават само за обща работа. Изкарват по някой лев и преживяват отредените им петдесет-шейсет-седемдесет години“.

В цивилизационното развитие е познат етикетът „изгубено поколение“, тези размишления на Боби са насочени най-вече към поколението, което се роди у нас със зората на демокрацията. В безвремието между преди и след, в периода на търсене на нови ценности, довел до подмяна на надеждите. Време на ченгета, мутри, групировки, далавери в „подземния свят“, наркотици, скъпи коли, разслоение на много богати и много бедни. „Наоколо никой не печели големи пари по нормален начин… Мангизите са свързани с кражби, далавери, фалшиви документи, лизане на министерски и всякакви други задници; с мошеничества, принуди, далавери с държавата, насилия, убийства и каквито се сетиш други престъпления“, ще каже героят на Палми Ранчев, произнасяйки безпощадна диагноза на обществото. В крайна сметка този Преход се оказа безкраен. Приносът на този роман е, че изважда на показ невралгичните точки на времето, в което живеем.

Самият протагонист се е забъркал в машинациите на престъпния свят, където пощада няма и са важни само парите, но не и човешкото достойнство и живот. На фона на тази драстична действителност любовната история между Боби и Милена е нещо относително светло, като слънчево петно в картина на Гоген. Наред с това авторът проследява и интимните отношения на Боби с по-възрастната Мария – като своеобразен оазис на по-спокойните чувства, балансиращи параноята на ежедневието.

С особена емпатия са проследени отношенията на героя с починалия му баща, жертва на комунистическия режим заради потеклото си. Този мъж, който спори на английски с радиостанциите отвъд „желязната завеса“, е принуден да работи какво ли не, за да изхранва семейството си. Той е събирателен образ на част от българската интелигенция през този 45-годишен период на едноуправство. Боби още чува гласа на баща си: „А ни внушаваха… Пяна имаха на устите от вяра в бъдещето… Показалците на вождовете сочеха… Портретите, конгресите, петилетките…“. Така Боби расте с преживяното от обиски, разпити, заплахи. Както и със споровете между баща и син „има ли Бог“. Майката е често назовавана по име, Силвия, което разкрива дистанцията между нея и сина, липсващата сърдечна нишка помежду им. Разговорите им се свеждат до супата и наема. А Зорница е слабичката, крехка сестра, която като че ли изведнъж пораства и която той като брат трябва да спаси от наркоманската среда, в която тя попада, въпреки че мечтае за кариера на актриса в Холивуд.

Голямото майсторство и талантът на Палми Ранчев е в умението да създава образи, индивидуализирани, самобитни, и наред с това да рисува картината на времето, да проследява нишките, които свързват различните слоеве на обществото, тласкайки хората в една или друга посока. Той успява да надникне зад общото, да види детайлите и нюансите. Главният герой на романа е през цялото време в някакво трескаво състояние на аутсайдер, на млад човек, който е интелектуално привлекателен, макар че общува с наркомани, роми, бездомници. Неговият образ се родее с героите на Ъпдайк и Селинджър от 70-те години на миналия век. Образ, сякаш настръхнал от безлюбието на света, но също толкова нежен в близостта си с хората, които биха усетили чувствителността и крехкостта му.