Сеячи, роман от Айд Дар

 Писарят

Откъс от романа

 Зимният дворец на Източния владетел се изпълни с живот. Първият кортеж на царския двор пристигна в двореца.
– Влез – каза мъжът, след като чу леко почукване на малката дървена вратичка.
Резето на вратата хлопна, железните панти изскърцаха, тя се отвори. В малката стаичка тихичко влезе млада жена.
– Не съм гладен, стига сте ми носили храна – измърмори мъжът.
– Не Ви нося храна – каза младата жена и се приближи до мъжа, който лежеше на дървения нар.
– Познат глас, глас който не съм чувал цяло лято – рече мъжът.
– Да, пристигнахме днес – отвърна жената.
– Значи е дошъл царският двор от летния дворец на
Владетеля – надигна се той от нара.
– Да, днес пристигна първият кортеж на царския двор, с който дойдох и аз. А идните дни ще дойде и вторият кортеж – обясни младата жена.
– Тогава принцовете и принцесите още ги няма – заключи мъжът.
– Как сте Вие? – попита нежно жената, като коленичи до него.
– Добре съм, тук се грижат добре за мен. Само че бог е забравил за мен и не иска да ме върне у дома – каза мъжът и отново легна на дървения нар.
– Радвам се, че сте доволен от полаганите в двореца грижи – рече жената.
– Сега се сетих коя сте – почеса се той по бялата брада. – Миналата зима бяхте тук и често идвахте при мен. Явно сте от прислугата на Владетеля.
– Да, идвах често при Вас, докато бях тук. Не сте забравили.
– Може да съм сляп, но не съм глух. Ти си тази, която
идваше и се интересуваше от учението на сеячите.
– Да, аз съм.
– Никой не се е интересувал от сеячите освен теб.
Явно не се страхуваш. Тук по тези земи е забранено да се
говори за тях.
– Ще можете ли да ми опишете по-подробно живота
на сеячите и тяхното учение? – попита младата жена.
– Защо се интересуваш от това?
– Не знам защо – отговори тя.
– Няма нищо случайно – рече мъжът. – Да не би да
имаш смелостта и желанието да го възродиш? – попита
отново той.
– Може би да, в този или в някой от следващите ми
животи.
– Внимавай какво си пожелаваш, защото словото е живо.
Първо беше то, а после всичко друго – каза мъжът и попита
отново младата жена. – Какво знаеш за прераждането?
– Не много. Но след като ме въведеш в учението на
сеячите, ще разбера и за прераждането. Ще го опиша с
йероглифите на сеячите върху папирус.
– Откъде знаеш как се пише с истинските йероглифи
на сеяча? Нямам спомени да съм ти ги показвал, а и да
искам, не мога.
-Няма значение откъде – изправи се младата жена.
– Преди време тези йероглифи бяха дадени на стария
Владетел, който бе мъдър човек и уважаваше сеячите.
Когато след смъртта му неговият зет се възкачи на
престола, всичко се промени. Той изопачи йероглифите и
изгони сеячите от земите им.
– Ще ми разкажеш ли всичко за сеячите? – седна тя на столчето до малката дървена маса, на която имаше запалена свещ.
– Ще ти разкажа. Сигурно не си от натоварените прислуги в двореца на Владетеля, за да имаш време за писане – рече мъжът, като заглади с ръка своята бяла като на албинос брада. – Как се казваш, момиче? Не помня да си ми споменавала името си.
– Нека това да остане засега в тайна – отговори жената.
– Добре. Ще те наричам писаря – каза той.
– Съгласна съм. Ще идвам при теб вечерите и докато имаш сили, ще ми разказваш за сеячите – предложи тя.
– Тогава се приготви за знания, има много неща за които ще ти разкажа. Неща, които ти сама с твоето съзнание трябва да разбереш. Нужно е повече от един живот, за да овладееш учението на сеячите. Но все пак това зависи от възприемчивостта и чистотата на съзнанието, вплетено в мъдростта на душата – каза мъжът, насочи погледа към тавана на малката стаичка и започна да говори за сеяча.

Имаше периоди, когато говореше без спре, и моменти на кратко прекъсване и поглеждане в пространството на битието на сеячите. А писарят бродираше с нежната си ръка йероглифите на сеяча върху папируса със златното си перо.
И време дойде, и излезе сеяч със своите добре подбрани семена и почна да сее.
– Сеитба е – извика Айдемир, който наблюдаваше как баща му Благун хвърля семето върху подготвената за сеитба нива. Нивата беше добре почистена и изорана, така че семената да попаднат в рохкавата земя и всяко семенце да покълне, да израсне и да даде нужния плод.
Айдемир се замисли как така едно семе, след като попадне в земята, покълва, израства и дава плод, това не е ли чудо? И докато разсъждаваше, дойдоха птици, кацнаха на нивата след сеяча и започнаха да кълват семената, които той сееше.
– Отец, отец? – извика силно малкото момче, което беше минало седмото лето от своето раждане.
– Какво има, сине мой? – обърна се Благун към разтревоженото момче, което тръгна към птиците и размаха слабичките си ръце.
Момчето бе дребно на ръст за възрастта си, но доста  красиво, с много големи и тъмни като маслини очи и дълги черни мигли в хармония с черната му дълга коса, които правеха да изглежда още по-красиво слабото му бледо личице.
Като плесна енергично със слабичките си ръце, извика:
– Птици, птици, татко, кълват от семената!
Разтревожено, то пляскаше с ръце. Отец Благун се обърна и видя как момченцето брани семената. Тоѝ не се притесняваше от тях и вярваше, че законите на природата ще свършат своята добра работа в полза на всички живи същества. Благун се усмихна и каза:
– Ще има за всички: за птици, насекоми и животни, всекиму според това, което е посял.
– Но птиците не сеят! – отговори мъдро момчето.
– Да, не сеят като нас хората. Но нашата майка, природата, е помислила и за тях, за да могат да оцеляват.

Наблизо до нивата Манася с дъщеря си Дара грижовно отсипваше семената, приготвяха ги за сеяча.
– Мамо, мамо! – с трепетлив и звънлив глас извика Дара като чучулига.
Момиченцето в края на лятото навърши четири лета. Кипеше от енергия малкото ѝ телце, слабо и стройно като фиданка. А лицето ѝ, красиво и бяло, украсено с руси и чупливи коси с цвят на златисти есенни листа и очи – сини и дълбоки като планински езера.
– Виж,мамо, семе негодно е това.
Мама Манася бързо промени намръщеното си лице и с усмивка нежна продума:
– Браво, браво, мила щерко! Ти семето оцени, от другите го отдели и при негодните го постави.
– Мамо, а какво ще правим с негодните семена? – красивото дете.
Манася се замисли какъв отговор да даде. Лицето ѝ пак зае намръщена форма. И втренчи погледа с очите си сини, чисти като лазурното небе, в очите сини на детето. И изгледаха се тези две Вселени като небето синьо в планинското езеро. И пак мама Манася усмивката си взе и рече на детето.
– Какво се прави с ненужните неща?
– Изхвърлят се на боклука – отвърна малкото момиченце, като игриво дръпна с ръце падналата върху красивото си личице коса.
И грейнаха пак сините ѝ очи като нощните звезди.
– А защо едните семена, а другите не? – попита пак детето.

© Айд Дар, автор, 2025, © Мая Георгиева, дизайн, 2025,
© Издателство „Факел“, 2025
Редактор Нина Ковачева
ISBN 978-954-411-347-6