На 5-ти Януари 2021 година прочетох есето на Том Бизел “Посмъртната съдба на „Сговор на глупци“ е изненадващо трънлива”.
“Сговорът” не е много популярен роман в България, но в Щатите минава за класика на Южняшката литература и се изучава в университета.
Основната теза на Бизел е, че ако не беше трагичната съдба на автора й, тази творба едва ли би спечелила престижната награда “Пулицър” и такава висока оценка от критиката.
Тя е една от любимите ми книги и не мога да се въздържа от известно преливане от “пусто в празно” /самокритично/ върху това есе. В тези мрачни времена всеки си търси повдигане на самочувствието и аз, въодушевен от Оскар Уайлд, сядам да пиша. Нали той беше казал в „Критикът като художник“, че критикът е най-висшият измежду творците, защото той се вдъхновява и претворява творбите на другите, които от своя страна черпят вдъхновение и пресъздават света около нас.
Големият проблем на критиците не е, че те са толкова възвишени интелектуално и естетически, че никой не ги разбира и затова не ги чете (изключение са те самите и творците, за които пишат); проблемът е, че това, което те създават, не е интересно за четене.
Основната цел на моето писание е да накара читателя да прочете “Сговорът” и “Хамлет”, така че ако съм събудил интереса Ви, можете да спрете дотук и да грабнете книгите или таблетите (21-ви век сме, все пак!).
Тези, които имат търпението да го прочетат до края ще видят, че реалният живот ме изрита безцеремонно от Абаносовата кула и някак на добра воля добави разсъждения, които никога не съм очаквал да ми хрумнат във връзка със “Глупците”.
Г-н Бизел започва с това, че наскоро препрочел книгата и макар че й се насладил, разбрал защо на времето не я харесал.
Преди да се захване с нея, той ни разказва малко за нейния автор. Преводът на Вениамин Младенов е великолепен, но предговорът на иначе уважавания Кръстян Дянков, където са оскъдните биографични бележки, е най-малкото – нелеп. Затова ще си позволя да покажа как го вижда авторът.
Джон Кенеди Тул е нещо като дете гений. Започва гимназия на 12 години и я завършва на 16. Учи първоначално в Тюлейн за инженер, после прави магистратура в Кълъмбия, Ню Йорк. Специализира в литературата на 16-ти век. Кандидатската му теза е за Джон Лили.
На 22 години е най-младият професор в Хънтър Колидж. Преподава английски в Латинска Америка и спечелва признание за революционните си и много ефективни методи.
Най-вероятно там написва “Сговорът”.
От тук нататък всичко започва да се разпада. Отхвърлен от критиците, той е убеден, че има заговор срещу него, даже скача на катедрата и започва с крясъци да убеждава в това студентите.
Скоро след това се качва в колата си тръгва на самотно пътешествие из Америка. На един безлюден паркинг в пустошта на Мисисипи, той слага маркуч в ауспуха на работещата си кола, вкарва го в купето, затваря прозорците и заспива завинаги на 31 години.
Оттам нататък историята е известна – свръх амбициозната му майка започва да преследва издателите, докато накрая, след 3 години митарства, ръкописът е публикуван.
Според Бизел, много от представите за Тул са неверни. Една от тях е, че Игнациус е карикатура на своя автор. Може би единствената прилика е, че писателят е имал склонност към наднормено тегло, но за разлика от героя си, непрекъснато се е борел с нея. Образът на Игнациус е построен върху Боби Бърн, грамаден и мустакат специалист по средните векове, който се е обличал като прошляк, за разлика от винаги елегантния Тул. Бърн, подобно на Игнациус, дълбоко вярвал, че развитието на Човечеството е достигнало своя връх през 14-ти век и оттогава е в непрестанен упадък.
Противно на непохватния си герой, авторът му е бил неотразим танцьор и пантомимист.
Както казва една негова позната – “не е никак трудно да се влюбиш в Тул – какъв грациозен танцьор (е само)!”
Описвайки елегантния интелектуалец Тул, не мога да се въздържа да не разкажа за персонажа, който срещнахме преди десетина години в Ню Орлеанс.
Полуумрели от глад, със съпругата ми нахлухме в прочут ресторант, който ни беше горещо препоръчан. Разбира се, нямаше места, но имахме късмет и ни настаниха на една от високите маси на бара, където сервираха пълно меню.
Докато отпивахме от виното и чакахме вечерята, се забавлявахме разглеждайки гостите, които консумираха храна и напитки зад витрината, която разделяше бара и основната зала. Витрината беше от солидно стъкло, а барът по-високо от залата, така че се чувствахме като посетители на аквариум, които се наслаждават на поведението на обитателите му, но до които не достига никакъв звук.
Точно под нас седеше един забележителен господин (или по-точно – франт). Той беше около 65-годишен, приятно закръглен и безукорно облечен в костюм и жилетка. Папионката някак си завършваше цялото и му придаваше вид на загладен котарак. Той се хранеше съсредоточено и с неподправено удоволствие, като периодично отпиваше вино с очевидна наслада. Той беше вече на основното ястие, но по всичко личеше, че за никъде не бърза. Пред него на масата лежеше впечатляващо дебела книга с не по-малко впечатляващо заглавие, нещо от рода на “ Трансценденталният неоконформизъм и интелектуалния упадък на радикалното картезианство в модерната Западна цивилизация.”
И жена ми, и аз бяхме абсолютно убедени, че това е Джон Кенеди Тул, жив и здрав, заблудил този враждебен към него свят с фалшиво самоубийство. И защо не? Хиляди почитатели на Джим Морисън дълбоко вярват, че някой друг е погребан в Пер Ла Шез, а Поетът Гущер скита по света. В крайна сметка, намирахме се в “Big Easy”(*Прякор на Ню Орлиънс), където всичко, включително и чудесата, става много лесно. Щом можеш да видиш статуя на Игнациус, защо да не може да срещнеш неговия създател.
Но да се върнем на есето. След като ни подхвърля трохички за твореца, г-н Бизел се заема с книгата.
Тя, при все че му доставила голяма наслада, го оставила неудовлетворен.
Според него, основната причина не е, че главният герой е крайно антипатичен тип. Без да дава много обяснения, той заявява, че един сериозен читател не би трябвало да обръща внимание на това.
Не знам какво чудо трябва да стане, че критиците и творците най-сетне да разберат, че те не могат да диктуват на публиката какво да мисли, на какво да обръща внимание и на какво да се възхищава.
За мен, а и за всички които познавам, това е главното – Игнациус е един крайно неприятен тип. В резултат “Сговор на глупци” е единствената ми любима книга, в която не харесвам, поне малко, главния герой.
Кори Маклафлин, автор на прекрасната биография на Тул “Пеперуда в пишещата машина”, казва, че той се е вдъхновявал от Сервантес, Дикенс и Ивлин Уо. Аз много харесвам Ивлин Уо и не случайно “Сговорът” и “Щастливецът Джим” на Кингсли Еймис са две от най-любимите ми четива. И двете са написани от писатели, дълбоко повлияни от Уо. Но фактът, че съм препрочитал “Щастливецът” поне 10 пъти повече от “Конфедерацията”, говори сам за себе си.
Зад отблъскващата, дебела, нечистоплътна и газоотделяща външност на Игнациус се крие една не по-малко неприятна душа. Той е мързелив готованко, който на 30 години е издържан от майка си, с която се държи отвратително. Той използва или се опитва да използва всички около себе си, включително и единствената си приятелка Мирна Минкоф. Той мрази абсолютно всеки, дори и тези, които му съчувстват и се опитват да му помогнат – прочетете началната сцена и арестуването на “старият господин”. За него светът е населен с “монголоиди”. За по-младите читатели ще припомня, че някъде до към края на 60-те години на 20-ти век с това име,
(съкратено от “Монголоидна идиотия”), се наричаха страдащите от синдрома на Даун. (Сега и този термин е заменен с “Тризомия 21”).
Той е расист, който дори и когато агитира за права на чернокожите, издига апели, които звучат като защита на правата на някакви по-нисши същества. Той иска те да имат по-добри условия за труд и вместо да се бъхтят във фабриката, да се “занимават с далеч по-подходящи работи, като например да композират джаз (който той ненавижда и нарича “отблъскваща обида за добрия вкус”) или да измислят нови танци..” Няма и намек, че те могат да бъдат лекари, учители, учени или да практикуват каквато и да е професия, свързана с интелектуален труд. Когато на шега се размечтава да стане негър, то е защото може да съществува “в състояние на апатичен покой”.
Той е женомразец, за когото е напълно естествено да призовава да “нашибат с камшик” любимата му актриса, а впоследствие и да я изнасилят, защото е имала наглостта “да претендира на екрана, че е девствена”.
Убеден в интелектуалното си превъзходство над другите, той ги разглежда единствено като средство за постигане на собствените си цели, които, в повечето случаи, независимо от бомбастичните му приказки, са доста дребнави и тривиални.
Въпреки, че е безцеремонен и никога не се съобразява с другите (най-безобидният пример са неистовите му крясъци и непрекъснати коментарии на филма на висок глас в киносалона, пълен с публика), той мечтае за властването на “един авторитарен Папа”, който да въведе ред.
Друг голям недостатък на книгата, според Бизел, е, че в нея няма основна идея. Той цитира кореспонденцията на Тул с редактора Готлиб, който му пише: “Трябва да има някакъв смисъл в това което пишеш, не да е само забавление, което се възхищава само на себе си”.
Аз категорично не съм съгласен с това.
Според мен, “Сговор на глупци” прекрасно изпълнява своята мисия – да ни покаже Игнациус в цялата му прелест и деструктивно поведение. Както ще видим по-нататък, това предупреждение дойде прекалено рано, изпреварило времето си с 40 години.
Други критикуват книгата, че не отразявала “належащите проблеми на своето време”.
И наистина, когато той се мъчи да я публикува, излизат произведения като “Случаят Портной” на Филип Рот и “Признанията на Нат Търнър”, които не само показват проблемите на това време, но и формират отношението на обществото към тях.
Джон Кенеди Тул не се интересува от тези проблеми, които утре може и да не са актуални, неговият основен проблем е Игнациус и самият факт на неговото съществуване.
Бизел продължава в същия дух да ни изброява какво не му харесва, тук-таме примесено с фрази, които не означават нищо – като например “Тази книга е била по-голямо удоволствие да се напише, отколкото да се прочете” и “Това, което е най-голямото достойнство на творбата, е и нейният най-голям недостатък”.
Докато превъртах страниците с мишката (кой чете хартиени списания през 2021-ва?) и спорех наум с автора, през цялото време мисълта ми скачаше към “Хамлет”. Знам, че аналогии могат да се правят с всичко и за всичко, защо например да не сравним Тул с Христо Ботев и “Сговор на глупци” с “Към брата си” – “Тежко брате се живее, сред глупци неразбрани…” Но нещо непрекъснато ме караше да се замислям за датския принц.
За да разбера какво е то, започнах да чета отначало. И хоп, ето го: “ Тул специализирал в литературата на 16-ти век с фокус върху пиесите на Джон Лили, чието творчество дълбоко повлияло Шекспир”!
Бях чел “Хамлет” много отдавна – веднъж в гимназията, защото беше задължително, и вторият път като студент, този път – по желание.
Реших, че трябва да я прочета пак.
И веднага установих, че и двамата главни герои не са ми симпатични.
По-горе се спрях на Игнациус, сега е редът на Хамлет. Да живее свободата на Словото – всеки може да критикува, каквото си иска! .
Хамлет, подобно на Игнациус, е уверен в интелектуалното и моралното си превъзходство над всички останали. “Ако се отнасяме към всекиго според заслугите му кой ще отърве камшика?” Това му дава етичното право да ги разиграва като пионки и да им диктува какво да правят, да решава кое е добро за тях и кое не е. Той се държи невъзможно грубо с Офелия, под предлог да я предпази от самия него. Абсолютно съм убеден, че има и по- хуманен и галантен начин да се постигне тази цел.
Лекотата, с която убива Полоний и изпраща на смърт Розенкранц и Гилдерщерн, е плашеща. В случая с Полоний, Хамлет намушква неизвестен нему човек, който подслушва зад завесата. Ей-така, просто го пронизва, без да се замисли. Не приемам аргумента, че той го сбърква с Краля, защото той изрично заявява, че ще погуби владетеля, тогава, когато най-много го боли:
“Издебни за него
по-страшен миг, когато хърка грозно
в пиянски сън или беснее в гняв,
комар играе или пък ругае,
или кръвосмесителства, или
затънал е във грях, при който няма,
и привкус от спасение — тогава
спъни го ти, така че със пети
да ритне небесата и стремглаво
към пъклото да полети надолу,
по-чер от него!”
Подслушването в спалнята на Кралицата едва ли отговаря на тези изисквания.
След като го убива, той завлича трупа на стареца под стълбите в галерията, лишавайки го от достойнство дори и в смъртта.
Вината на Розенкранц и Гилдерщерн е, че те се опитват да разберат (по поръка на Краля) каква е причината за лудостта му и да занесат едно писмо до Английския престол. Те нямат никаква престава, какво пише в него, но това не пречи на Витембергският възпитаник да го подмени с писмо, в което заповядва да ги убият (и Шекспир надлежно ни уведомява в края на пиесата, че заповедта е изпълнена).
Също като героят на “Глупците”, Хамлет е страхлив и повече говори, отколкото действа:
“..сто пъти да мисля
при всяка стъпка
Мислене, в което
Разумността е всъщност само четвърт,
А другите три четвърти са страх!”
Разбрал безсмислието на човешкото съществуване, той не намира смелост да умре, защото го е страх от това, което го чака след смъртта:
“Кой би пъшкал
под бремето на отмилял живот,
ако не беше този страх пред него
зад гроба, в неоткритата страна,
отдето никой пътник се не връща?
Той смазва волята ни и ни кара
да се мирим с познатите беди,
наместо да летим към непознати.
Тъй размисълът прави ни пъзливци
и руменият цвят на мъжеството
посърва под отровното белило
на многото мъдруване”
Отношението му към жените не достига висотите на женомразството на Игнациус, но поне се опитва да се доближи до него. “…пък тази ваша живопис аз я знам много добре. Бог ви е създал с един образ, а вие си правите друг. И знаете само да се връцкате, да правите муцунки, да чуруликате помежду си разни мръсотийки и все нищо да не разбирате, светици до една. Достатъчно! Стига ми вече! Побърках се от вас! “
Когато в края на пиесата безрезервно верният му Хорацио иска го последва в смъртта, Хамлет го спира, но не защото иска приятелят му да се порадва на живота, а от чисто егоистични подбуди – да разкаже на хората историята на Хамлет!
“Ако си човек,
Хорацио! Дай чашата! Не пипай!
Не чувстваш ли какво ранено име
след мене ще остане, щом това,
което знаем с теб, потъне в тайна?
Ако съм бил макар за кратко време
във твоето сърце, поотложи
мига на щастието, помъчи се
и дишай още мъничко сред този
жесток и горък свят, за да разправиш
историята ми…
Разбира се, ако си постави за цел, читателят може да намери колкото си иска както аналогии, така и разлики и противоположности.
Такъв пример е полярно противоположната съдба на героите и техните създатели.
Игнациус оцелява и заминава за Ню Йорк в раздрънканото Рено на Мирна Минкоф, а Тул остава завинаги в напълненото с отровен пушек купе на собствената си кола. Обратното е с Хамлет – той загива, а неговият автор продължава да се радва на живота.
За мен една значима разлика е, че “Сговор на глупци” се чете с лекота, разгръщаш страниците с нетърпение, за да видиш какво ще се случи, докато при “Хамлет” ги прелистваш с надежда, че ще попаднеш на някой философски монолог, чудесно сравнение, винетка от живота и най-вече – за да стигнеш по-бързо да края на пиесата.
“Сговорът” има великолепен и логичен сюжет (като изключим появяването на края в стил “Deus ex machina” на Мирна Минкоф), докато “Хамлет” е съставен от накъсани сцени, които Шекспир се мъчи да обедини в едно логично цяло с, бих казал, променлив успех. Драма, посветена на отмъщение за страшно престъпление, с участието на Призрак и написана като пиеса в пиеса, би трябвало да бъде твърде интересна за четене. Аз лично, я намирам за най-малкото неинтересна и изпълнена с много обрати, лишени от всякаква логика.
Финалът е особено слаб, като номерът с размяната на шпагите, нещо, което е почти невъзможно да се случи в действителност, решава най-важните проблеми на Хамлет.
Първо, прободен от шпагата с отровен връх, той попада в прегръдката на Смъртта, за която копнее през цялата пиеса, но в която не се осмелява да скочи по собствена воля.
Второ, умирайки, той най-сетне се наканва да прониже убиеца на баща си, нещо, което се заканва да направи в продължение на пет дълги действия.
Коренно различно е отношението на двамата автори към актуалните, или както ги наричахме едно време “животрептящи”, проблеми на деня.
Джон Кенеди Тул не се интересува от тях, и пак да цитраме Бизел:
“Сговорът” е книга’ която ни показва безумието да се интересуваш от проблемите на съвремието. “
При Шекспир е точно обратното – Изкуството трябва да отразява своето време: “…актьорската игра, чиято главна задача открай време е била и си остава и до днес — да държи, така да се каже, огледало пред природата: да показва на добродетелта нейния истински лик, на порока — неговия образ без украса, и на всяко време от историята — неговия верен отпечатък.”
Време е вече да се върнем към есето на г-н Бизел. Ако трябва да обобщя за себе си, той е най-вече недоволен от това, че Игнациус, а и повечето други герои, са твърдо решени, дори горди да се придържат към възгледите си, колкото и погрешни да са те и да не научават абсолютно нищо от резултатите от своите действия, от другите хора и от света около тях. Според него Тул “безжалостно увлича своите еднопланови и праволинейни герои в твърдения и ситуации, които те напълно не разбират, и безмилостно документира резултатите.”
Понеже това е публикация в “Ню Йоркър”, неминуемо е да има либерален ракурс. Авторът цитира критици като Джонатан Розенбаум, който отбелязва: “Немалка част от подигравките и отровата са насочени към либералите и феминистките, докато консервативните герои са представени като безобидни идиоти.”
Розенбаум се възхищава от книгата, но я намира за “реакционна”.
Тук Том Бисел се опитва да представи нещата в перспектива:
“ Има реакция и реакция – Игнациус не иска да върне обществото в 1950-та, не дори в 1850-та, а в 1350-та.”
Авторът завършва “През 1968-ма героят на Тул озадачава някои от най-добрите литературни критици. През 1980-та той изглежда безобиден.
Четиридесет години по-късно този… непреводимо…, призоваващ към фашистка теокрация, изглежда нещо съвършено различно..
Игнациус Дж. Райли, кръстникът на интернет троловете, …непреводимо, не е анахронизъм, той е предупреждение.”
Тук г-н Бизли съвсем ме изгуби.
На другия ден беше 6-ти януари. Освен празникът Богоявление, това беше денят, когато тълпите щурмуваха, поругаха и опустошиха Капитолия.
Това ме накара да погледна със съвсем друго око на есето, на “Сговорът” и на Игнациус Дж. Райли. Не защото по-голямата част от щурмоваците бяха бели, дебели мъже с различни форми на лицево окосмяване, също като Игнациус, а най-вече за фанатичният пламък в очите им, твърдата убеденост, че само те разбират истината и само те могат да спасят Свободата и Америка (като междувременно я направят отново “велика”).
Силно впечатление ми направи облечен в безупречен костюм сравнително млад мъж, който насърчаваше тълпата с размахване на високо вдигнатия си юмрук. Заинтересувах се от него, и се оказа , че имаше защо.
Той беше Сенаторът Джош Холи, възпитаник на свръх елитните университети Харвард и Станфорд. Неговите възгледи, макар и малко крайни, не могат да изненадат някой, който е чел размишленията и е запознат с мирогледа на Игнациус Дж. Райли.
Спред едно интервю на сенатора, упадъкът на човечеството започва с Пелагиус, британски монах, живял преди 17 века. Той учел, че човешките същества имат свободата да избират как да изживеят живота си и Божията благословия ще бъде за тези, които извършват добри дела, вместо за тези, които вярват в правилната (“Правата”, бележката е моя) вяра.
Един ярък пример на такова пагубно мислене е обяснението на членът на Върховния съд Антъни Кенеди за своето решение в делото “Planned Parenthood vs Casey”:
“ В центъра на Свободата стои правото да определяш своята собствена концепция за съществуване, за неговият смисъл, за Вселената и за мистерията на човешкия живот”.
Според Сенатор Холи, Християнската Църква от 5-ти век е била напълно права да заклейми тази ужасяваща ерес. Той добавя:
”Премахвайки я и възстановявайки щетите от нея, е едно от големите предизвикателства на нашето време.”
Идеята, че можеш да твориш злини, но ако вярваш в “Правата” вяра, всичко ще ти бъде простено, може да е плашеща за повечето хора, но е твърде привлекателна и удобна за други.
Идеята на Холи за “Свобода” е свободата да се придържаш към това, което той и неговите религиозни водачи считат за правилно. Той цитира холанския теолог Ейбрахам Кайпер, който заявява:
”Не съществува даже и квадратен милиметър от всички създания на света, върху който Исус Христос да не е Господар.” Този теолог е прочут с твърдението, че “ Християнството е единственият легитимен авторитет по всички въпроси на човешкия живот.”
Холи, подобно на други “десни” политици, счита, че човешкото съществуване в едно модерно, плуралистично общество, почиващо на равноправието, е безсмислено.
Оттам идва и идеята, че един елит от “правилно мислещи правоверни християни” трябва да завземе властта и след това да спаси обществото от безнадеждните му заблуди, като после го промени според Божествените канони на “Правата” вяра. Разбира се, такава, каквато те я разбират.
Подобно е и мнението на бившия върховен прокурор Уилям Бар, който заявява:
” Свободно правителство има смисъл и може да съществува само за религиозни хора” (но само тези, които вярват в правилната религия, бележката е моя).
Фанатичната убеденост в подобни схващания може да обясни мотивацията на хората, поругали символът на Американската демокрация.
За тях един президент, каквито и злини да е направил с действие или бездействие, е по-добър от ужасяващата “Свобода”, в която умерените вярващи и либерали, както и множеството американци, които не са религиозни, могат да потопят Света. Особено след като “откраднаха” изборите. Погромите, палежите и разрушенията свързани с протестите за расово равноправие и против полицейското насилие само засилиха тази им убеденост.
Отново прелистих “Сговор на глупци”, за да си припомня повече за Игнациус. Преоткрих неща, които напълно бях забравил. Например, че той организира метеж под лозунга “ За Мавританско Достойнство”. Претендирайки, че се бори за подобряване на условията за работа на чернокожите работници, той всъщност цели физическото премахване на своя началник: ”Някой трябва да нападне Гонзалес ! Ей, този с тухлата, провикна се Игнациус, ела и го чукни по главата!”.
Нещата излизат извън негов контрол и метежниците счупват скъпоценните му бобови насаждения и нарязват красиво написаната табелка с неговото име и титла. Неимоверно раздразнен, борецът за Правда с неистови крясъци и обиди към участниците прекратява бунта.
Когато метежът не успява, той си мечтае за две бомби, едната от които да хвърли в един от автобусите, превозващ пътници по магистралата.
Гледайки децата-актьори в едно детско забавно предаване, той се провиква:
“Всички тези дечица трябва да бъдат незабавно обгазени!”
Върнах се отново на края на есето:
“ Четиридесет години по-късно този “redpilled malcontent” , призоваващ към фашистка теокрация, изглежда нещо съвършено различно..
Игнациус Дж. Райли, кръстникът на интернет троловете, Авраам на neckbeards, the 4chan edgelord to rule them all* ( спомнете си “Властелинът на Пръстените”); аз горещо препоръчвам да се помъчите сами да намерите превода на тези изрази, ще се смаете от необятният и безумен свят на Интернет), не е анахронизъм, той е предупреждение. Хора като него, които непоколебимо вярват в своята Правота и са абсолютно убедени в правотата на своята Вяра, са навсякъде около нас. Този фанатизъм им дава моралното право да извършват всякакви престъпления, защото всичко е в името на Правата Вяра и с действията си те ще направят света такъв, какъвто Бог го е пожелал. А дали ще е по-добър – не сме ние, овцете от неговото стадо, които можем да преценим.
Ако “Сговор на глупци” е едно предупреждение, че Игнациус съществува, то 6-ти януари ни показа на какво е способен.
Преди 40 години Джон Кенеди Тул съзнателно напусна този свят, като не ни каза защо – от страх от Игнациус или от страх да не стане като него.
Благодаря ти, Джон! Почивай в мир!
––––––––––
Божидар Бакалов е роден през един слънчев Ноемврийски ден на 1962 година в Първа Градска Болница, град София, по това време столица на Народна Република България. Това драматично събитие изиграва огромна роля в по нататъшния му живот. Произхожда от заможно, малокултурно и ниско образовано лекарско семейство. На двегодишна възраст отива в град Лом за да живее при баба си и дядо си, докато алчните му родители трупат богатство в новоосвободената , социалистическа Гвинея. В град Лом той се сблъсква с анимационни филми като “Породица Кременко” по югославската телевизия и рок предаването “Метроном” по румънското радио. Тежко травмиран от тези изпитания се завръща в София, където попада в 40-то училище”Асен Киселинчев”. Благодарение на това успява да опознае в детайли такива шедьоври на литературата като “Джемалие иска да се учи” и “Овчарчето Калитко”. Широко ширещата се корупция е основната причина да завърши гимназия и някои други форми на образование, сред които и родната казарма. Някъде през този период развива нездрава привързаност към творчеството на Христо Ботев, Алеко Константинов, Емилиян Станев, Кингсли Еймис, Гогол, Булгаков, Хашек, Джон Кенеди Тоол и още редица други некадърници. Подобно на Майор Михов, Мрази Модерната Музика. Прекланя се пред постиженията на Франк Запа, Хисарският Поп и Муслим Магомаев.
През 1988 започва експерименти с пациенти, които продължават и до днес с променлив успех. От 2002 година заживява на гърба на американските данъкоплатци, като успешно претендира, че упражнява високо квалифицирана трудова дейност.
В свободните си от лентяйство и коменсализъм* (Забележка: в буквален превод -”сътрапезничество”, форма на паразитизъм, при която паразитът на причинява вреда ха гостоприемника, а само използва хранителните му ресурси) часове се опитва да напише книга ,както и някой и друг разказ.
Всичко това е заблуда, поддържана с големи усилия от прекрасната му и измъчена съпруга и чудесният му, изтормозен син.
