Свят в Света, разказ от Павел Томов

…но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

Песен за Хвърчащите Хора, Валери Петров

Попитай сърцето си за нежността,
За любовта и песента възземаща,
За свободата като посвещение,
За дните, нощите и скритите терзания,
Тъгата по мига, отлитащ безвъзвратно
И благодарността, че нещо ти оставяш
След себе си, като залог за щастие отново.

Попитай Сърцето Си, Тони

През един отдавнашен облачен есенен ден, в едно от редките си завръщания по родните места, Тони срещна случайно Вити и Меги на дървеното мостче над потока между Старата гора и Махалата. Те все още бяха стройни, изправени и с младежки изглед. Годините, като че не бяха се отразили на привлекателността на Меги. И двамата вървяха по-бавно от обикновено и това издаваше отпечатъка на времето. Изглеждаше, че Меги, както винаги до Вити, сега леко го придържаше за лакътя на лявата му ръка. Той носеше неизменната си шапка планинарка. Косата му беше посивяла и по-къса от преди, но бакембардите и характерния му спретнат мустак, си бяха същите. Около внимателните му проницателни и разбиращи очи имаше ситни бръчки. Усмивката му си беше все така леко загадъчна, но в спокойствието, което излъчваше, се чувстваше някаква зряла умора и кротко очакване. В дясната си  ръка той  държеше достойно дълга полирана тояга, на която се подпираше, като жезъл. С нея той напомняше на монах-поклонник или странстващ философ от традиционните древни китайски рисунки с туш или на патриарх от Стария Завет.  Но, както винаги, с присъщия си доброжелателен хумор, той  изразяваше и нещо предизвикателно съвременно, и същевременно полъх от една неотдавна отминала епоха- на тъмната му блуза с огромни букви в нюансите на аленото и синьото беше изписано: “LEVIS”.

В една по-ранна история вече споменахме, че в израза на Вити имаше нещо иносказателно, което допадаше на Митко и Тони. Обикновено той не беше словоохотлив, а малкото, което споделяше беше казано меко, с някаква естествена, вродена скромност, съпричастност и на място. Немногото свои сентенции той остави като кратки и на пръв поглед зашифрирани послания в поредица от своите неповторими графики с четка и туш в източен стил.

Иначе Вити си беше разностранен талант- роден творец приложник, завършил известен университет в голяма източна страна. Разбира се и той, като всички млади и търсещи жреци на изкуството, беше дал своята дан на модернизма, но след известни лутания, достигнал до неговия си отличителен, изискан и на моменти предизвикателен израз във форми, материали и композиции, в който се чувстваше полъха на родните традиции… А този израз имаше своите неизчерпаеми превъплъщения в заоблени речни камъни, пясък, вестници, конопени въжета, многоцветни вълнени и ленени конци, дърво, хартия и папие-маше. В течение на годините той беше сътворил значителна колекция от красиви стенни вълнени гоблени  и завеси в съвременен и традиционен стил, които бяха основното му  посвещение. Всичките му идеи бяха една непресттанна игра на въображението и за него, и за зрителите.Той правеше самостоятелни изложби в страната, но и участваше успешно в международни изяви на приложното изкуство в чужбина. Богатия си опит споделяше и със свои ученици от художествената гимназия в града.

Вити беше пришълец в Махалата, но местното народонаселение, след  известно колебание, го прие като свой, защото той излъчваше нещо близко и непосредствено и…. не на последно място беше израсъл в един съседен квартал с много подобни на тукашните традиции и начин на живот. Когато Митко и Тони се запознаха с него, той се носеше в традиционния хипарски стил и изглеждаше почти като копие на Ринго Стар от един негов период- с дълга до раменете коса, бакембарди и спретнат мустак. Беше слаб и висок, като върлина и често замислен- като че живееше в един негов си свят. И все пак беше много внимателен и отзивчив към хората около него.

Ателието на Вити заемаше почти целия втория етаж на една от малкото нови къщи в Махалата. Просторните му прозорци гледаха през една обширна красива тераса  към по-ниската планина и разкриваха неповторими гледки към залезите над нея. Една малка част от ателието, откъм терасата, беше заета от нещо средно между хол, кабинет и творческо кътче. Тя се състоеше от солидна библиотека, на чиито рафтове бяха грижливо подредени множество художествени албуми, някои от проектите и дипломната работа от следването на Вити. Два дивана под ъгъл срещу библиотеката и две ниски масички завършваха този кът за усамотение. На по-голямата масичка Вити скицираше своите проекти и създаваше неповторимите си графики с туш. За висящите саксии с цветя се грижеше съпругата му Меги. На друга масичка беше разположен неизменния грамофон с купища тави (грамофонни плочи). Останалата част от ателието заемаха завършени нови или в процес на завършване проекти, подготвяни за поредната изложба. По стените в дървени рамки висяха графики с туш от студентските му години и правени наскоро. Една от дългите стени в ателието беше заета от един огромен дървен вертикален стан, а до другата имаше един по-малък хоризонтален стан, на които Вити създаваше с Меги своите гоблени. 

Когато за пръв път Тони и Митко бяха поканени в този храм на изкуството, те се стъписаха изненадани от нещо като голям мравуняк, издигащ се на работната масичка на Вити. След като се съвзеха от първоначалното впечатление, те със смях установиха, че това всъщност беше една пирамида, подобна на Хеопсовата, грижливо оформена от борови иглички придържани с гъста мрежа от тънък червен конец. За тях си остана загатка, какво изразяваше тя, но хубавото беше, че всеки можеше да я вижда по своему в свободата на въображението си и, ако има щастие, да се докосне до посланието на Вити.

Този „апартамент“ завършваха една миниатюрна кухничка, чийто прозорец гледаше към по-ниската планина и една малка спалня, чийто квадратен прозорец гледаше към Голямата планина. Прозорците имаха голямо значение за Вити, защото той беше много зает с работата си и рядко можеше да бъде видян да се разхожда из Махалата, въпреки, че обичаше природата, която тогава си беше все още привлекателна. Почивката за него се състоеше в скициране с графит и молив на новите проекти и най вече в съзерцаване на и изгревите над Голямата планина, и залезите над по-ниската на чаша кафе.

Тони също обичаше да се потапя в залезите над ниската планина, усамотен на Могилата, което сподели в стиховете си: 

Букетче виолетово небе,

Разстлало се над залез зеленикав,

Пречистените твои цветове 

Водата връща ни със поглед ласкав.

Прости, отблясъци златисти

Слънцата хвърлят в сетните пътеки

И хълмовете вече са обвити 

В омаята на вечерния шепот.

По онова време все още съществуваха четири изразени сезона с техните красоти и предизвикателства. Зимите си бяха зими и голямото ателие се отопляваше трудно. Затова Вити беше инсталирал парно отопление с малко котле на въглища в гаража. В този обширен гараж с котлето си съжителстваха въглищата за него, една истинска машина за гайтани, задвижвана с крака и два неголеми стоманени стана с електромотори от зората на електричеството. Нещо носталгично и същевременно тъжно имаше в тези музейни експонати, които се надяваха да бъдат съживени и полезни отново. Впрочем, децата подозираха, че Вити използваше машината за гайтани да усуква  шнурове за проектите си…

Освен творческите си задължения, Вити се грижеше за поддръжката и отоплението на къщата. Всяка ранна утрин през зимата, облечен с гащеризон и нахлупил неизменната си шапка планинарка (която децата зкачливо наричаха гъбарка), той чистеше котлето на парното, зареждаше и го палеше, преди да се измие и да започне работа. Той имаше вид на едно невероятно съчетание от митологичните богове Вулкан и Аполон, защото беше почернял от въглищния прах и пепел, а същевременно беше слаб и жилав като тръстика. Наесен Митко и Тони с удоволствие му помагаха да пренесе и складира въглищата в гаража. За това, а и не само, те имаха привилегията да го посещават в ателието му, да разглеждат проектите и книгите в библиотеката и даже да го наблюдават, как скицира и създава новите си идеи. Но не по-малко вълнуващо беше, когато имаха честта да участват в подреждане на някои от изложбите му. 

Меги също беше дарена с таланти. Освен че се грижеше за домакинството, тя наравно с Вити сръчно тъчеше гоблените им. Двамата си бяха лика-прилика и се разбираха почти без думи. Меги беше изискана, стройна, обличаше се скромно, но стилно. Косата и беше гъста и кестенява, в унисон с красивите и тъмни очи. Макар и дискретна, тя беше по-разговорлива, и също сърдечен, приятен събеседник. Освен че имаше вродено чувство към красивото, в къщи или на изложби тя неизменно беше до Вити и той се радваше на нейната естествена опора в своето нелеко творческо поприще. 

Обикновено двамата бяха заети с осъществяване на проектите му и поръчките през есента, зимата и ранната пролет. По-късно напролет или в началото на есента те спретваха неговите самостоятелни изложби в страната или участваха в международни прояви с негови творби. През лятото Вити се посвещаваше на творчески пленери на морето, а Меги се присъединяваше към своята вярна и сговорна дружината от любители на родните планини и те със седмици правеха дълги преходи.

Вдъхновение за малките си стенни гоблени, както и за останалите си творби, Вити черпеше от природата. Земята, водата, морето, полята, небето, намираха своето пресъздаване в неповторими съчетания и фигури, гладки и релефни, от цветни вълнени конци. Вити багреше конците за вътъка с бои, които сам приготвяше и това си оставаше един тайнствен ритуал, на който присъстваше само той. Основата на гоблените беше от здрави светли ленени конци, но по желание на твореца те се превъплъщаваха и в загатване за снопове дъжд между облаците и земята или за стъкмяване на платноходка.  

В сръчните ръце на Вити един обикновен дървен стол оживяваше деликатно облечен в плътно увити и следващи формата му вълнени конци, оцветени с топлите шарки на родопските килими и одеала. Изненадващо от седалката му бяха поникнали напъпили кълнове, също така облечени и обагрени, и навяваха предчувствие за идваща пролет и размисъл за вечния земен кръговрат.  

На летните пленери той неотклонно даваше простор на въображението и израз на виденията си. Понякога от дюна на морския бряг се спускаше към водата една редица от сандали, като стъпки, оставени от един невидим човек. Това напомняше за пясъка, който вероятно винаги е бил- от едно невъобразимо далечно начало, преди да ни има  на тази земя и който ще бъде, може би същият, в едно незнайно колко близко бъдеще, когато отново тук няма да има свидетели на вятъра, изкусно ваещ причудливи ефимерни форми във вечността и отдавна засипал нашите стъпки.

Но най-големият му гоблен беше една завеса от две части за Голямата сцена на Народния Театър. От всяка част на завесата гледаха една към друга две разкошни жар птици с дълги опашки и корони от пера на главите, полуразперили крила и готови да литнат сред множество звезди на фона на нощта. И наистина те излъчваха неустоимата и възвисяваща жар на творчеството в нюансите на аленото и синьото. Под тях бяха втъкани умело две вази с цветя. Тези стилизирани елементи балансираха композицията под птиците и внасяха в нея освен традиционния тетрален уют, и нещо неуловимо съвременно. Вити и Меги тъкаха дълго и внимателно това си значимо произведение на големия вертикален стан цяла зима. Двамата приличаха на дует музиканти, свирещи вглъбено на една огромна арфа. От единия край на стана, с една дълга тънка летва Вити привдижваше дървената словалка, втъкната с изкусно оцветения вътък, а откъм другия край Меги я поемаше и придърпваше. Совалката напяваше „фйюююююю… ззззззззз… фют‘‘ и Вити притягаше решително, но внимателно и точно новия вътък към вече завършената част с дървен гребен. Музика и цвят зазвучаваха в хармония. Песента на совалката твореше един неповторим свят. Няколко големи електрически крушки осигуряваха даже и през деня необходимата светлина за тази деликатна работа. По-късно Вити щеше да нарисува на една своя картина с туш такава крушка, закачена на жица пред един квадратен прозорец, от който се виждаше силуета на Голямата загадъчна планина. Тони вече сподели в една своя предишна история спомените си, които тази картина му навяваше.  За Вити и Меги денят се сливаше с нощта, защото театърът искаше да представи новата си завеса на своята тържествана постановка по случай 24 май идната пролет. 

Но и много от композициите на Вити бяха направени от съвсем нетрайни матерали, подвластни на времето и осъществени на открито. Животът им често траеше само един или няколко дена и единствените документи за посланията, които те носеха, оставаха фотографските снимки. 

Вити с готовност споделяше знанията и творческите си тайни и със своите будни ученици от Художествената Гимназия в града. Така неусетно, в играта на изобретателното пресъздаване на идеите, той ги учеше и на важни стойности, които истинското изкуство е призвано да защити. А те с младежка жар и готовност участваха в тази игра. 

Така стана и сега. През една ранна утрин на късната пролет Вити, негов асистент и класът му огласиха Старата гора.  Денят се очертаваше да е свеж и спокоен. Слънчевите лъчи оставяха светли златисти следи в боровия прашец, плуващ в кристално чистия въздух, като че неподвластен на земното привличане. За Митко и Тони беше интересно да участват в подготовката, да споделят приповдигнатото настроение и възбудата на  този урок, и да станат съпричастни на въплъщението на художествения замисъл. На една поляна учениците застанаха плътно до различни от почти столетните борови дървета. Вити и асистентът му внимателно ги привъзаха към боровете, от стъпалата до раменете, с дълги въжета, слепени от листа на стари вестници, които бяха направени от други дървета. В цялата обстановка имаше нещо парадоксално- тези символични въжета бяха много крехки и с лекота можеше да бъдат скъсани. Но младежите стояха мълчаливо и неподвижно, със светнали разбиращи очи, чувствайки това, което Вити искаше да изрази, като равноправни сътворци.  Те съзнаваха, колко здраво сме свързани с природата и колко много зависи от тях, от всички нас, да запазим безценния, крехък дар на живота за идните поколения.

Една от последните си самостоятелни изложби Вити направи в голяма зала на Националната Художествена Галерия. Снимките, които останаха като свидетелство за нея, показваха Вити седнал, като заиграло се дете в средата на паркетния под, заобиколен от неизброимо множество цветни хартиени лястовици, като нападали есенни листа. От тавана висяха, окачени на прозрачни конци и изглеждаше, като че летяха свободно в различни посоки, множество фигури на хора разперили ръце, в центъра на които летеше фигурата на един по-голям Човек, всички направени от картон в различни цветове. В заниманието на Вити имаше вглъбеност и съзерцателност на нещо почти завършено и все пак дълбоко интересно.  Той не гледаше нагоре, където в привидната суматоха и хаос се извършваше незабележимо преображение. Към големия Човек сякаш се беше присъединила съвсем малка група от хора, която следваше Неговата посока. Всички те излъчваха обновление, ведрина мир и неизразима свобода, като че бяха поели към един друг, радостен, мирен свят и вече се радваха на тази истинска реалност, преди да бяха стигнали там. Свързваше ги нещо почти неуловимо- обич помежду им и към останалите. Може би в мислите си Вити беше вече част от това задружно ято…                         

Тони така и запомни Вити- винаги учуден като дете от тайнствата на този свят, които той неуморно се опитваше да сподели с другите. Той беше успял да развие своя дар, да се докосва до същността на нещата, скрити зад очевидното и ежедневното.  След време Тони описа някои от своите размисли за неизменността и странната красота на това, на което сме подвластни така:

Сякаш спира то узряло 

В своя път безкраен,

Като плод набъбнал,

Сочен, още неоткъснат,

Като странник морен, прашен,

В мисли си захласнат-

Времето успокоено,

Време с дъх на есен.