ПЛЕСЕНЯСАЛИТЕ ЛИМОНИ ИМАТ СВОЕТО ОЧАРОВАНИЕ
любовта е лодка
която разделя езеро без вълни
без лодкар
лодкарят вика от брега и търси силует
съмва се
часовникът закъснява за няколко разхвърляни листа с дати и случки
любовта е мисъл която нагризва на дупки мозъка
лимони, оставени да плесенясат
в чинията
от тези дупки може да излезе хубава снимка
може и да не излезе нищо
плесенясалите лимони имат своето очарование
часовете ме замерят със своите подбрани физиономии
ку-ку
ку-ку
кой смее да се оплаква?
ххх
точно си говорех с чарли… за числото 42.. и той ми вика – отвори лапидариума на георги господинов – 42 страница. там пише – доказано е, че вселената се разширява. следователно ние се отдалечаваме взаимно. и аз му казвам: – чарли, но аз живея на номер 42 на нашата улица. ти знаеш ли какво значи 42, о, чарли? на всичкото отгоре, днес имаше избори и случайно моето число на бюлетината беше 42. естествено непечеливш номер. а, той отвръща: знам, че си мислиш да стигнеш до индия на стоп, но няма да стане. знаеш ли как се изписва 4200 с римски цифри? – аз му казвам – не, това го знае синът ми. с него днес учехме къде се слага пълен член. питай дъглас адамс. честна дума… даже не можах да ида до найлона… – не се разсейвай – казва ми чарли… мъглявината М42– знаеш ли я? казва се орион. вникни в нея. тя е най- ярката мъглявина. на 1500 светлини от слънцето. а ти ми говориш за индия и за 42ия паралел и за някакви тъжни номера на улици. я се стегни! и аз му викам – абе, чарли, кво да се стягам. днес измислих нова рецепта с карфиол и синьо сирене. освен тва, мога да правя и пържени банани. направо съм си стегната отвсякъде. дори мога да тичам за рейса, такъв спринт му удрям, че направо им изпопадват компютрите в раниците ейч-пи на тия, дето са дабъл по-малки от мен. бъди мил, чарли, все пак съм ти ангел от сумати време…
ххх
нашият клас беше бе група. не беше като а група, чиято класна бе отвратителната ни учителка по руски, госпожа куцева – доносник в тайните държавни служби и върл противник на църквата и православието. на нас ни бяха сложили господин цветков – млад историк, заблян в миналото, заблян в бъдещето, абе беше си заблян хипар и ни водеше на екскурзии, а ние умирахме от кеф, пътувахме смеехме се и ядяхме печени кестени. цветков имаше брада и една кожена изтъркана чанта, получервена, която премяташе през рамо. чантата му също блееше. мисля че обичахме часовете по история, защото разигравахме историята в клас, правехме въстания, потушавахме ги, борехме се с врага, убивахме врага. бяхме буен клас, кипящ, цвъртящ, всеки един от нас беше толкова различен в този казан бе-група и всеки имаше име. имаше ник-нейм. правехме си дори и вестник. момчетата го правеха. измисляхме истории и случки с имената си, прякорите ни, прякори на учителите ни, рисувахме карикатури. казваше се вестник зъркелъ. нямахме главен редактор, но вестникът излизаше всеки месец и обикаляше чиновете. после го забраниха. от дирекцията.
ххх
когато хората не могат да се обичат
те измислят ден на любовта
когато не могат да бъдат майки и бащи
независими и свободни
мъртви
празнуват деня на мъртвите
денят на ръждата
на счупването на всички мечти
един ден аз отидох да си купя телефон
защото старият се беше счупил
и онзи от магазина каза – утре няма да съм тук
обади ми се
ще дойда и ще ти продам телефон
това бе все едно лекар
да каже иди да се излекуваш
после ела, ще ти предпиша за лекарство
един лунен ден
ден понеделник
след който следва денят на войната
денят на марс
и после меркурий и юпитер
юпитер с трапчинката
независим и свободен
лекарство което ще взимаш два пъти на ден
в деня на нулата
без мечти
без любов
без майки
без телефон
без телефон най-вече
ххх
свят без надежда, но никакво отчаяние… ….монотонното бръмчене на гласовете, дрънкането на линотипните машини, сякаш хиляди сребърни гривни минават през изстисквачка за дрехи. от време на време покрай краката ни се шмугва някой плъх или пък хлебарка полазва надолу по стената точно среу нас, движейки чевръсто и предпазливо тънички… …е дебел като пухкав мъхнат килим. към единайсет часа пристига продавачът на фъстъци – малоумен арменец, който също е доволен от своята съдба.
ххх
инструкция номер едно за демократични избори: народът е храбър, но хората са страхливи.
ххх
бинт с кръв
това е мартеницата
ххх
денят е сивушка
с влажен поглед
ххх
светофарът на зелено подсвикрква като присмехулник. зеленият светфар подсвирква на пешеходците с два пръста, като хулиган. не, не, като присмехулник. но никой не се обръща.
ДA
притисната локва
пропаст на кладенец
Пробира три хитринки
Не повече
ххх
изпитвам истинска поетична радост от слънчицето, заради което имам топла вода. почти ми се иска да напиша стихотворение за синдрома на самостоплящата се вода, за трите извора през девет планини, за спящи красавици, пазени от бухали, ловящи риба и чакащи някой друг да им донесе бира. бира, която прилича на кехлибар – камък на слънчевите хора, медни отблясъци, чайки, които летят над брега и чакат морето да върне медта, къпини, които издират дрехите в търсене на платовете, потънали в морето и прилепи, криещи се от кредиторите. чисто и просто езоп.
ЕРУДИТСКО ПИСАНЕ
цяла сутрин се
дзверих над
един папирус и чак
по обяд разбрах,
че е нацвъкан от
мухите
КОГАТО ЧЕТЕТЕ КНИГА
чий глас звучи наум
собственият или нечий друг
ххх
цялата тази мръсотия, десетградусовото слънце, топи, калните топки, по северните покриви, извинете че пиша не пунктуално, аппунто покривите текат като в градска тоалетна от липса на благоприятни улуци, дали господ може да улучи някоя джамина в улук, но градът наистина тече като градска тоалетна, а аз уличена в искането си да ме приемат във френската гимназия, за да уча китайски…
ххх
баба
тя винаги иска да ходя при нея
аз никога не го правя
въпреки че се чувствам щастлива там
в редките случаи
когато отивам у баба
нося пелин и кафе пелини
после
слизам в мазето с бутилка
някаква празна бутилка без епитет
махам камък от кацата с зеле
махам капак
и потапям бутилката
ръцете ми замръзват от сол
после
с баба пием ракия със зелева чорба
разказваме си истории
гългучим
четем поезия
картофи във фурната
пасторално и умилително
баба винаги слуша
и винаги казва
че всеки знае нещо
сигурно
и аз
30.07.2014
КОМЕНТАРИ
Анонимен 16.08.2014 13:45 | #4
Наблъскването на думички от ежедневната лексика без никакъв смисъл в нещо като ”поетичен” формат не е поезия… Опитайте се да научите едно от тези стихотворения наизуст. Няма да стане‚ още по-малко пък би могло да привлече публика на рецитал. Слушателите няма да разберат нищо‚ а ще си тръгнат отвратени.
Анонимен 11.08.2014 23:42 | #3
мдаа‚ куцо и сакато вече пише‚ и това духовно нещо го принизиха до ежедневно каканижене‚ това може да го съчини всеки що годе грамотен човек
Анонимен 07.08.2014 10:57 | #2
Горда съм с теб:Страхотно:))
|
