„… така, както Георг Хених в книгата на Вики Пасков прави последната си цигулка – като цигулка за Бога. Отидох в Камен бряг през лятото, седнах под една джанка и два месеца писах стихове – тази книга е резултатът от това писане“.
Това е част от имейла, който получих с покана да кажа няколко думи тази вечер за книгата на Едвин Сугарев „Тезей в лабиринта“ и асоциацията ми веднага беше със Сидхарта, който стои под смокинята 49 дни и медитира, за да намери истината за пробуждането на човека, за освобождаването му от страданието. В стихосбирката джанката не е почетена, но пък има стихотворение „Орехът“ и друго – „Дъхът на дърветата“, появява се и едно смокиново листо… но в стихотворенията присъстват
светлината и мракът, присъства Бог, дори, когато го няма, и който преминава през цялата книга – „да, има го,/ но е навсякъде и тази вездесъщност/ го прави тъй неуловим“. Неуловим, както отговорите на въпросите за битието и за отвъд него, за мига, в който осъзнаваш, „че всичко продължава,/ че смъртта няма царство, а животът –
предел“, дори нас да ни няма – „както ние също ще преминем,/ преродили се в самата светлина“.
Цитирах от стихотворението „Слънце над морето“, в което с изгрева
светлината отново пробива мрака. Но не винаги е така. Внимателният прочит на стихосбирката отвежда в граничното състояние на подготовка за смъртта. Времето, в което си усетил, че старостта скъсява дните, които ти предстоят, че си сам, че животът е по вятъра, че си един наблюдател „приседнал на самия перваз на преживяното“, само свидетел. Казано е честно и откровено.
Темите за смъртта, за тъмното и светлото в живота и постоянното им противоборство, за процепа, през който вероятно ще преминем, за старостта, като подготовка за преминаване през вратата отвъд – това са все теми, които Едвин Сугарев е засягал и в други свои стихосбирки, в книгите си с фрагменти също. Неговата същност е да човърка постоянно най-дълбоките въпроси на битието, най-необяснимите:
Така е, Господи.
Всички въпроси към теб,
натрупани в течение на много векове,
ще си останат без отговор.
И така е, защото,
ти самият си необясним, Господи.
Ти самият си отвъд естеството.
Поетът прави това съвсем целенасочено, но и с присъщото на дзен преоткриване на смисъла в хаоса, „свирукайки нехайно“. Своята духовна и творческа свобода той притежава и отстоява, съчетавайки Изтока и Запада в смисъла на философска и поетическа гледна точка, съумявайки да ги обедини в единна цялост.
Тук, в „Тезей в лабиринта“ има нещо гранично, уж познатите теми са получили нов тласък, думите са сякаш изречени за последен път, казано е онова, за която няма думи, равносметката е безмилостна, няма кой да изпише празните листове в старите тефтери,
миналото, спомените избледняват и пътят е само напред към пресичането на границата на живота и смъртта.
Самата поема „Тезей в лабиринта“, дала названието на цялата
книга, е синтез на раздиращата реалност на съществуването ни, лутането ни из лабиринта, смятайки се за герои, стремежът да постигнем непостижимото, да убием Минотавъра и осъзнаването, че „няма минотавър/ или пък има, но това съм аз самият –/ на лов за себе си съм тръгнал, с остър меч/ преследвам себе си. Когато се намеря,/ ще бъде тежка битка с неизвестен изход“, а връщането ни назад може да стане само по охлювената следа, която сме оставили… Но можем ли да се върнем назад, след като сме съсекли „това нещастно аз,/ заселено в света изцяло лабиринтен,/ или пък то ще ме надвие и погълне/ и минотавърското в мен ще тържествува“, завършва поемата.
Завършва с неразгадан въпрос, на който отговорът не се търси, защото човекът е оставен да броди самотен из лабиринта.
В стихосбирката наред с равносметката, с вечното търсене на истината за смисъла на живота, със справянето или несправянето с болката и старостта – „За живеенето свит в себе си самия,/ за бавното пресъхване,/ за разпрашаването“ – има стихотворения за „налудното ни битие“ с пустите библиотеки, има също стихотворения, които водят читателя из конкретния лабиринт на днешната драма на войната, която поставя най-зловещия въпрос за присъствието на православния Бог. Днес насилието прави смъртта „интимно близка“, а „бог гледа отгоре/ и замисля да изпрати своя син –/ да бъде разпнат отново“, а „След войната“ „Богът, който всички ни отгоре гледа, няма да е същият./ Какъв ти Бог? Та него няма го, изчезна…“, провиква се с болка поетът. Днес ние сме „Хербарий на отминалото“, който „няма да бъде прелистен от никой,/ дори от Бог.“ Актуалното, политическото, консуматорското екологично самоизяждане на
човечеството също е тема на книгата. Едвин Сугарев обаче не е просто мрачен пророк за бъдещето на планетата и нейните обитатели, той протяга длан, казва ни, че има надежда, че „Пътят надолу“, както е наречена последната част на книгата, всъщност е път към светлината, макар стихотворението с това заглавие да не спестява мрака и казва направо:
Да,
няма го,
медът, събран тогава,
сега е лепкав въздух –
полетът през него
така тежи,
тъй бавен пътят е надолу –
към тъмното небе от сбита пръст.
Книгата на Едвин Сугарев не заковава постулати, не дава формули за това какво да правим, как да се „спасим“, а постоянно поставя всичко под съмнение, дори Бог, но съмненията сякаш отпадат в следващото съседно стихотворение „Натура морта“:
Мъртва? Няма нищо мъртво тук, на този свят,
всичко свързано е с фибри и протича
общата енергия помежду всичките природи.
Вълната идва и се връща „и няма нищо драматично в безкрайното редуване/ между живота и смъртта“.
Ние сме, казва поетът, част от това, съществуваме в „междинното
пространство между световете“, в коридора „между разните други животи“, но от всяка наша капка пот на танцуващи около огъня „ще поникне/ огромно дърво – впило корен в планетата/ и крепящо я още – там горе в небето/ със зелените си криле.“
Целостта на Вселената от която сме част е отразена и в целостта на тази промислена,
изповедна и важна не само за творчеството на Едвин Сугарев стихосбирка. Последните три стихотворения в нея завършват, но не затварят книгата. Благодарността към света такъв, какъвто е, молитвата нещо, нещичко от написаното да остане, когато прекрачи онази врата, която той знае, „че е само врата“ и финалът „Кой ще тъгува“ са колкото меланхолични, толкова и жизнени творби.
Много са още нещата, които трябва да се кажат за онова, което съдържа тази обемна по съдържанието и посланията си книга, но нека оставим читателите да влязат в лабиринта ѝ и да осмислят сами стихотворенията в нея. За литературните критици вече не отварям дума – те блажено си почиват върху пяната на деня.
В чудесното стихотворение „Още един кос“ поетът е написал „Приписка“, в която
четем есенцията на неговата работа, (винаги ще твърдя, че Едвин е пред всичко поет, че
поезията е неговия свят):
… Но поезията ли
да описва онова, което наистина е?
Нейната територия е възможното да бъде,
също толкова – и с повече основания –
това, което е невъзможно да бъде. Тъй че косът
все пак е епископ в катедралата на листака,
Бог чува неговата молитва и се забравя в нея –
дори да мисли някой, че просто няма Бог.
„Да се прави поезия, е да се минава през врати, да се узнае какво се вижда зад тях, може би нови врати“, пише нидерландският поет Рутхер Копланд. Мисля, че на Едвин му предстоят нови врати. Дървото над него е разлистено, а корените още му „поверяват
подземните си тайни“.
Силвия Чолева
