Светослав Живков, историк: Академичният разказ не може да се напасва спрямо силните на деня

На 19 и 20 април се навършиха 80 години от присъединяването без военни действия на Вардарска Македония, Беломорието и Западните покрайнини към Царство България, което продължава от април 1941 до есента на 1944 г., когато българските части се оттеглят доброволно. Тогава това е оценявано като решаване най-сетне на националния въпрос чрез обединяване в една държава на разпокъсаната българска общност. Събитието, което в учебниците по история беше или премълчавано, или дефинирано с идеологически етикети, днес се оценява от съвременната българска историография като мирен ревизионизъм на Ньойския договор, който е част от Версайската наказателна система, сътворена от победителите след Първата световна война. Система, която през 30-те години на 20-и век започва да се разклаща поради очевидната й несправедливост спрямо победените.

Д-р Светослав Живков е главен асистент в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава в дисциплините по нова българска история, българските избори (исторически аспекти) и история на избирателното право и изборните системи в света. Изследва конституционната уредба, политическите партии, изборните системи и законодателство в докомунистическа България.

Интервюто е взето с писмени въпроси и отговори. Акцентите са на „Дневник“. Прочетено тук

Д-р Живков, през април 1941 г. България стъпва във Вардарска Македония и Беломорието без участие във военни операции и обявява това като мирно решаване на националния въпрос. Кое от срещаните различни имена на това събитие използва хладнокръвният учен-историк: освобождаване, обединяване, присъединяване, окупация, анексия?

– За огромното мнозинство българи от онази епоха събитията от април 1941 г. се приемат като освобождение на сънародниците, останали по силата на ред предхождащи международни договори (Берлинският от 1878 г., Букурещкият от 1913 г. и Ньойския от 1919 г.) под чужда власт. Така го възприемат както българите от довоенните предели на Царството, така и техните съплеменници от новозаетите земи.

За кои точно земи става въпрос?

– Става дума за по-голямата част от Беломорска Тракия (без долината на река Марица, но с островите Тасос и Самотраки), Драмско (Югоизточна Македония), по-голямата част от Вардарска
Македония (без най-западните ѝ краища – Стружко, Кичевско, Тетовско и Гостиварско, отстъпени на Албания, която тогава е италиански протекторат), Западните покрайнини, Пиротско и Южното Поморавие (Вранско).
Че българските войски са посрещнати като освободители от българското население говорят както документите от епохата, така и спомени на съвременници, включително такива, които впоследствие минават на македонистки позиции.
Дори и да допуснем, че към 1941 г. значителна част от българоезичното население в Повардарието /Вардарска Македония – бел. ред./ вече притежава македонска самоидентификация, то тя е все още по-скоро регионална, отколкото етно-национална и определено не влиза в конфронтация с българизма. Сблъсъкът на идентичности ще се случи по-късно.

Какво е положението в Беломорието?

– Проблемът е по-комплексен в Беломорието. Можем откровено да заявим, че местните гърци възприемат събитията като завладяване, попадане под чужда власт. В периода 1941 – 1944 г. тук над стогодишният българо-гръцки конфликт ескалира.
Между двете световни войни гръцката политика на асимилация на иноезичното население в комбинация с етническо прочистване на неподалите се на претопяване българи и турци и замяната им с гърци бежанци от Османската империя и другаде, променя значително етническата картина. В резултат през 1941 г. опитите на българската държава да ребългаризира чрез колонизационна политика региона не са успешни, дори допълнително повишават напрежението и довеждат до стълкновения, като т.нар. Драмско въстание от есента на 1941 г., което е потушено от българските власти.

А от международна гледна точка кава е била оценката?

– От гледна точка на международното право присъединяването на новите земи представлява по-скоро анексия, тъй като България не просто навлиза в тези територии, а въвежда в тях своя администрация. На практика те са напълно интегрирани към Царството, в тях започват да се прилагат българските закони, да се възстановява българската църковна и просветна мрежа. Ако щете, дори футболните отбори от новите земи се състезават в българското първенство, като „Македония“ (Скопие) достига и до финала през 1942 г.

Обратно, окупационен е статутът на частите на Оста в марионетната Гръцка държава (Ελληνική Πολιτεία). Нейната територия е окупирана от италиански и германски части, а Халкидики в един период – и от български войски, но там администрацията си е гръцка, разбира се – под германски контрол.
Аналогична е ситуацията и със Сърбия на Милан Недич, която е германски протекторат. През 1942 – 1943 г. българският Първи окупационен корпус замества германските части и заема по-голямата част от територията със сръбска администрация – земите почти до Белград. Там имаме българска военна окупация, но администрацията си остава сръбска – под германски контрол.

Задължително е уточнението, че анексията на Беломорието, Вардарска Македония и Пиротско не е международно призната. Противниковият лагер в нито един момент не признава въпросните територии за български, а в Кайро и Лондон резидират гръцкото и югославското правителства в изгнание. Самите германци третират земите като временно отстъпени на България. От друга страна, Германия мълчаливо приема замяната на гръцка, респективно югославска администрация, с българска.

Как е станало възможно това присъединяване? То част от договорките за включване на България в Тристранния пакт ли е?

– Не. Мит е, че България влиза в Тристранния пакт, за да си реши националния въпрос. Определящото за българската ориентация е преди всичко присъствието на германски войски на Дунава и непоколебимото решение на Хитлер да изпрати тези войски на помощ на съюзника си Мусолини, изнемогващ в Гърция. Самото споразумение за включването в Тристранния пакт, подписано от премиера Богдан Филов във Виена на 1 март 1941, няма териториални клаузи. Хитлер устно ни е обещал територии в Беломорието и впоследствие просто си изпълнява думата.

Други са предпоставките от международен характер, за да се стигне до заемането на „новите земи“. На първо място, това е рухването на Версайския ред в края на 30-те години, съществен принос за което има Германия на Хитлер, което отваря път и на българските претенции за ревизия на териториалните клаузи на Ньойския договор. Още април 1939 г. българското външно министерство със специална „директива“ поставя и степенува приоритетите: връщане на Южна Добруджа, Беломорието и Западните покрайнини. Непременно трябва да подчертая две важни подробности. Първо, сред приоритетите не е спомената Вардарска Македония, тази рана в българската душа. До края на март 1941 г. никой български държавник не смята за реалистично заемането на Повардарието.

На второ място, България държи на мирна ревизия на Ньойския договор. Въоръжените ни сили, дори и след модернизацията им от втората половина на 30-те години, отстъпват значително като числен състав и въоръжение на армиите на съседките ни. Опасенията на цар Борис III от включване в активни бойни действия, от превръщането на българската земя в арена на сражения и, не на последно място – от повторение на трагичния изход от Първата световна война, надделяват над каквито и да е териториални аспирации. Неслучайно българският монарх отклонява примамливото предложение на Мусолини от есента на 1940 г. за включване на Царството във войната на Италия срещу Гърция.

Кога и как България получава шанса?

– България получава шанс за Вардарска Македония едва месец след влизането в пакта, след драматичните събития в западната ни съседка. На 25 март Югославия последва България и влиза в Тристранния пакт, но два дни по-късно ген. Симович извършва пробритански преврат и Белград от съюзник става противник на Хитлер.

Планираната кампания срещу Гърция започва на 6 април 1941 г. като война едновременно срещу Гърция и Югославия. В нея не участват български войски, но страната ни оказва логистична помощ на Германия. За няколко дни Югославия е не просто разгромена и подписва безусловна капитулация, но се разпада като държава.

По отношение на териториалните въпроси, още на 27 март Хитлер заявява на обкръжението си, че „Югославия ще бъде заличена“ и че България ще получи територии в Македония. На 6 април фюрерът конкретизира в т.нар. „Общ план на сетнешно организиране администрацията в югославските земи“ – в точка 6, че „Македония (Вардарска – б.м.) ще бъде предадена на България“, без да се уточнява дали става дума за анексиране или просто за окупация. Самият документ не представлява международна спогодба.
На 18 април германската легация в София получава телеграма от Берлин, с която се съобщава, че на българската армия се разрешава да навлезе в гръцка Тракия без района на Марица, в Драмско (до устието на Струма) и в западна посока – до Пирот, Враня, Скопие и долината на Вардар, с обещание, че впоследствие българската зона ще се разшири и „оттатък реката“.
На 19 април – след полученото „позволение“, българските военни части навлизат във Вардарска Македония и Западните покрайнини, а на 20 април – в Беломорието.

Без погодба, без писмено договаряне?

– След вербална нота от германска страна, с която се дава „височайше позволение“. Да повторим, че към 19 – 20 април югославска държава фактически не съществува вече. Що се отнася до Гърция, нейните части в Егейска Македония капитулират още на 9 април. Към 20 април германските войски вече са завзели Лариса в Тесалия, напредват към Термопилите и до края на месеца ще превземат цяла континентална Гърция.

Известно е, че Царство България влага огромни финансови и материални средства по време на управлението в Македония, и не само в инфраструктура и строителство, а във всички сфери. От архивните кинокадри виждаме възторг на населението от пристигането на българите, особено на военните части, но не е широко известно справяла ли се е компетентно и честно администрацията с управлението на тези средства?

– Въпросът е сложен. Факт е, че българската държава инвестира за три години милиарди левове. Но трябва да се признае, че съществуват и сериозни проблеми с българската администрация. На първо място, за много къс период териториите на Царството се увеличават с 46% до над 152 000 кв. км. – като включим и връщането на Южна Добруджа през септгември 1940 г. Една начална интеграция на новоприсъединени земи винаги е съпътствана с трудности. Държавата мъчно може да подсигури достатъчно компетентни административни кадри за тях. В резултат, в Беломорието и Вардарска Македония като чиновници постъпват и лица с неособено високи професионални и морални качества, а това само по себе си е предпоставка за корупция.

А възниква и конфликт между желанията на местните за по-активно участие в управлението на собствените им земи, от една страна, и обективната невъзможност техните претенции да бъдат напълно задоволени по причина, че нямат ценз, административен опит, познания за българското законодателство и неговото функциониране.

Всичко това довежда до леко затихване на първоначалния ентусиазъм, тук-там до недоволство сред по-активните местни българи във Вардарска Македония, че „всичко се командва от София“ и до засилване на традиционните автономистки нагласи.

Какъв е вашият коментар на болезнения въпрос за депортираните евреи от новите земи?

– Депортирането на евреите от „новите земи“ действитгелно е един от болезнените за българското общество въпроси, по който се пише трудно, но по който се и спекулира.
Безспорен факт е трагичната гибел на над 11 000 човеци. „Вдигането“ и началната фаза на депортацията на евреите от „новите земи“ се осъществява в началото на март 1943 г. от българската администрация като част от прилагането на тайната българо-германска спогодба „Белев – Данекер“. Политическата, а в известна степен и моралната, отговорност за тези мерки се носи от българското правителство.

Нужни са обаче няколко уточнения. Първо, могли ли са българските власти да отклонят искането на германците за тази депортация. Отговорът е – по-скоро не без сериозни рискове от пълно ликвидиране на българския суверенитет (германска окупация) или най-малкото – отнемане на „новите земи“. Второ, в началото на 1943 г. вероятно почти никой в България, включително управляващите, не знае, че тези хора отиват на смърт. Официалната информация е, че евреите се концентрират в трудови лагери в полските земи. Трето, ако Беломорието и Вардарска Македония не бяха предадени на България, съдбата на тези евреи нямаше да е по-различна. Същата е тя за евреите от териториите на марионетната Гръцка държава и за онези в Сърбия на Недич.

Може ли, в смисъл разумно ли е, историческите събития – конкретно присъединяването, да бъдат причина за антибългарските настроения днес в Република Северна Македония?

– Не е разумно, разбира се, но при всички нас разумът често отстъпва място на чувствата. Стереотипите, заложени в колективното съзнание на днешните македонци, са много здрави и ще бъдат трудно преодолени.

Не съм сред онези, които дефинитивно смятат, че появата на македонската нация е резултат единствено от политиката на Коминтерна, на Тито и насилията след 1944 г., за това съществуват предпоставки най-малкото от края на XIX в. Но е безспорен факт, че доминиращото влияние на комунистическия фактор в процеса на македонския nation-building превръща войнстващия антибългаризъм в един от фундаментите на съвременния македонизъм. Днешните македонци трябва да намерят начин да примирят македонското си настояще с българското си минало, за да живеят в разбирателство с нас, но най-вече – в мир със себе си.

Разбира се, ние също имаме нашите си трески за дялане и стереотипи, които да преодоляваме. Но пътят, който има да извърви Скопие в това отношение, е по-дълъг и по-труден.

Един концептуален въпрос: Как е създаден българският национален въпрос, кой и защо полага корена на този свръхтравматичен проблем на българската история – във всеки случай не е България, но който България трябва да реши, а не успява с две балкански войни, водени от нея, и участие в още една – Първата световна, та се наложило да разчита на устните обещания на Хитлер?

– Всяка нация в Централна и Югоизточна Европа има своя национален въпрос. Началното обособяване на национални елити тук предхожда появата на националната държава. При всяка една от тези нации мечтата за „целокупна“ държава, включваща всички земи, населени със сънародници, се оказва труднореализируема – в рамките на империите етно-религиозните групи до такава степен са се смесили, че практически е невъзможно изграждането на етнически чисти държави.

Това важи в най-пълна степен за постосманските Балкани. В този смисъл моделът на западната демокрация след Втората световна война и най-вече на европейската интеграция е изключително подходящ за решаването на националните ни въпроси. В крайна сметка, в общество, в което гражданските права се спазват и културните различия се уважават, и българинът, и сърбинът могат да отстояват идентичността си напълно свободно, независимо от това къде живеят.

За това обаче механичната интеграция не е достатъчна. Нужно е огражданственяване на мисленето, мирогледа, ценностите, ако не на абсолютно всички, то на преобладаващата част от представителите на балканските нации.

И накрая въпросът, който задавам на всички историци: Ако е вярно твърдението на Чърчил, че историята се пише от победителите, то как науката история отстоява себе си пред този абсолютно антинаучен, циничен „принцип“?

– В демократичния свят е недопустимо академичният исторически разказ да се напасва спрямо силните на деня. Безспорно, по времето на комунистическата диктатура историческата наука, както и всяка хуманитарна и социална наука впрочем, е била подчинена на идеологическата парадигма на режима. От нейното рухване минаха повече от 30 години, днес историците имат свободата да изследват и пишат това, което им диктуват фактите и собствените им разбирания. Доколкото не всички се възползват пълноценно от тази свобода, проблемът има нравствено-етични измерения.