СБОГОМ, СКЪПОЦЕНЕН КАМЪК, разказ от Атанас Стойчев (1949-2026) )

Сбогом, скъпоценний приятелю! Не можах да те изпратя,
но се надявам да ме посрещнеш!
Обичаме те!

Румен и Виви

СБОГОМ, СКЪПОЦЕНЕН КАМЪК

Удрях на камък
Удрях на камък
Удрях на камък
Не удряй, чух след век
Къде беше досега скъпоценен камък

         Да-да! Той пишеше стихове. Дори казваше, че това стихотворение е посветено на мен. Макар че за него аз не бях никакъв скъпоценен камък. Ще се разбере по-късно.

         Да, пишеше стихове, но не ги публикуваше. Боя се, че и аз съм като неговите стихове, Бях до него, може би, бях в него, но той не ме „публикуваше”.

         Имах двама мъже в моя живот. От първия имах дете.  Той нищо лошо не ми направи. Освен че умря не навреме. Обичах го дълго след това. Докато не срещнах втория.От него не получих нищо. Нищичко! Само тегоби. И защо се мъкнах толкова време след него? Защо мислех за тоя чепат мъж ден и нощ? Сън не ме ловеше. Наричах го „Моят мъж”, но той не беше моят мъж. Имах чувството, че беше ничий. Принадлежеше само на себе си. Ако случайно го подгониш, все едно да гониш вятъра. Казваше се Гавраил, но нямаше нищо общо с ангелското. Беше на около четиридесет години с хубава поддържана брада и очи, които винаги те държаха нащрек. Не беше се женил, нямаше деца, но така пълнеше живота си, сякаш нищо не му липсваше. Имаше ниско чело, но за мен притежаваше висок ум и дарба да подрежда живота си. Но защо не ме слагаше в тази подредба? Сигурно това беше начин да осмисля живота си – да приема и едновременно да отхвърля. Като се замисля, той ми даде всичко с изключение на едно. Никога не ме докосна, не ме целуна, не ме прегърна. Аз исках, но беше под достойнството ми да го кажа и да го поискам…

         Понякога Моят мъж се губеше някъде и аз дълго не го виждах. Това бяха неговите денонощни запои, неговите компании, неговите жени. Нямах достъп до този живот. Връщаше се неочаквано, нищо не разказваше, не се извиняваше, държеше се така, сякаш нищо не се е случило, а и аз не питах. Животът продължаваше.

         Не-не! Много обичам да повтарям „не-не” и „да-да”. Та! Не-не! Не съм амбициозна. Просто се влачех подире му като куче, а той сякаш не ме забелязваше. Иначе не отказваше – да се влача подире му като куче.

         Нищо не го трогваше. Господи, а толкова се стараех. И накрая – нищо! Не-не! Не накрая, още от началото – нищо! Смело мога да кажа, че не съм от жените, които непременно трябва да яхнат някакъв мъж. Или, както казва една моя приятелка, като няма кон, качвам се на магаре. Не, аз исках този мъж. А дали беше кон или магаре, и досега не мога да разбера. Чувала бях, че е минал през доста жени. Защо аз да не бъда една от тях? И на това бях готова.

         Какво ли не направих? Едно от безумните увлечения на Моят мъж беше риболова. Мъкнеше ме по реки, езера, язовири. Често пътят към мястото за риболов беше почти непроходим.  Поне за мене. Колите биваха изоставяни някъде в подножието. Обръщах се към тях, докато се виждаха. Гледах ги с тъга и укор, все едно се разделях с любими хора, изкарвах ги виновни, че са ме изоставили. Но каква файда. Пълзяхме нагоре като шерпи, сякаш щяхме да покоряваме Джомолунгма. Влачехме се, натоварени с багажи, храна, пиене, палатки и тези ужасни пръти, с които се лови риба. Навсякъде имаше комари и аз трябваше да нанасям доста крем по тялото, за да се спася от нахалните животинки. Нищо не помагаше. Сутринта се събуждах подпухнала и недоспала. През деня друга беля. Обикновено слънцето беше жарко и трябваше да се спасявам със слънцезащитен крем. Риболовът траеше поне три дни. Аз имах отделна палатка – алпийка, която през деня се нажежаваше като тиган за пържене на риба, а нощем дълго не изпускаше своята топлина. Бях единствената жена в компанията.

          Бях дъщеря на професор. Казвах се Катерина. Моят мъж казваше, че идвало от  „катеря”. Може би, беше прав, аз наистина бях царица да си намирам катерачески несгоди. Както и в случая.

         Като си помисля какви пикници правеше нашето семейство, направо ми се доплаква. Колата винаги беше близо до водопада, поляната, ресторанта. Храната се носеше в специални кошници, бутилката бяло вино в хладилна чанта – винаги една. А в компанията на Моят мъж алкохолът се лееше като из ведро. Не-не! Не че бях глезена. Спортувах художествена гимнастика и плувах доста добре. Няколко пъти плувахме заедно с Моят мъж в морето и стигахме чак до корабите на рейда. Това беше едно от редките ми удоволствия с Моят мъж.

         Да-да! Не бих казала, че лицето ми е красиво, дори мисля, че си е направо грозно. Единствено усмивката ми го озарява, тогава грейва и тези, които се вторачват в мен, може би, за миг забравят, че лицето ми е несъвършено. Иначе тялото ми беше хубаво с плавни извивки и непокорни гърди, които сякаш нямаха намерение скоро да увисват. Но кой да го види?

         Моят мъж не ме докосваше, но не ме даваше на други мъже. Една нощ по време на поредния риболов един от неговите приятели се промъкна като смок в палатката ми и ме нападна. Развиках се, огласих гората наоколо. Всички от компанията се събудиха и наобиколиха палатката. Провиненият се нахвърли върху Моят мъж, сякаш той бе влязъл в палатката. Де да беше влязъл, нямаше да има викове, най-много тихи стенания. Ама де този късмет?

         Моят мъж почти не бе докоснат, когато се извъртя и удари с крак брадичката на насилника. Изби му два зъба и онзи още през нощта си събра багажа и изчезна. Тогава разбрах, че Моят мъж е тренирал източни бойни изкуства.

         Друго хоби на Моят мъж беше фотографията. Патологичната му страст бяха нощните снимки. Ставаше посред нощ, обаждаше ми се и ходехме заедно на поредното нощно снимане. Веднъж с фенер, друг път с ореол от светещи лампички на главата ми, трети път просто легнала под ясната луна. Беше добър, дори изпращаше снимки за западни списания.

         Третото хоби на Моят мъж беше доста налудничаво. Беше търсач на скъпоценни камъни. Ходили сме на Рилските езера да търсим аквамарин, до Малко Търново за аметист, до Урдините езера за изумруди, до Хасково за опали и тюркоази, на Витоша сме търсили турмалин. Истината е, че понякога намирахме. Моят мъж имаше богата колекция от скъпоценни камъни, но не ги продаваше, само от време на време подаряваше на близки хора. Аз също имах един внушителен аметист, който грижливо пазех на нощното си шкафче.

         Моят мъж плаваше, рейсовете му не бяха кратки, но аз го чаках. За какво ли? Всеки път, когато тръгваше, аз все се надявах, че ще направи някаква стъпка – ще ме прегърне, целуне, дори нещо повече. Нали мъжете като се разделят с жените си, отиват в казармата, заминават на фронта, абе дори да са командировани за два дена, не пропускат последната нощ. Не и Моят мъж, той не държеше дори ръката ми в деня на тръгването.

         Много скоро, след като се качи на кораба за поредния си рейс, получих писмо. Учудих се, той нямаше навика да пише писма, изпращаше само кратки радиограми. Някакво предчувствие ме жегна, че се е случило нещо лошо. С треперещи ръце отворих писмото и зачетох.

         Моят мъж наричаше себе си „вечния четвърти помощник капитан”. Не искаше да върви нагоре, казваше, че четвъртият помощник имал малко задължения, не искал да се обременява, така се чувствал свободен, мислел, че по този начин е по-близо до любимото си занимание – да прави каквото си ще. Моят мъж рядко грешеше, но явно този път бе сбъркал.

         Не беше многословен в говоренето и още по-малко в писането.

          Пишеше, че бил на първата си вахта за рейса. Считало се, че четвъртият помощник е неопитен и капитанът дублирал неговата вахта.

• Хей! – викнал капитанът още в началото на вахтата.

• Не съм „хей” – отвърнал кротко Моят мъж и погледнал капитана в очите.

                   Капитанът се опнал като струна до скъсване. Не обичал да му противоречат, искал да му се подчиняват. Не харесвал вироглавци, предпочитал кротки смирени хорица, които до не го гледат в очите, да се страхуват от него и със сведени очи да очакват поредната му заповед.

• Нали знаеш, че си кафеджията на кораба.

                   Явно капитанът искал да унижи Моят мъж. Вярно че имало такава срамна традиция на корабите, четвъртият помощник да прави кафето на капитана и никой не смеел да я наруши.

                   – Кафето на кораба го прави камериерът, така че обърнете се към него.

                   Гласът му отново бил тих и кротък, но не и умолителен.

• Няма ти да ми кажеш към кого да се обърна. Ти ще направиш кафето.

• Не! – този път твърдо отговорил Моят мъж.

• Ще го направиш! – заканил се капитанът.

                   Вдигнал телефона и се обадил на някого.

След малко на мостика се качили боцмана и още двама моряци. Подхванали го под мишниците и го замъкнали в кухнята да прави злополучното кафе. Но нали Моят мъж е тренирал източни бойни изкуства, на бърза ръка разпердушинил тримата, оставил ги на пода, окървавени и безпомощни. После се качил на мостика, ни лук ял, ни лук мирисал.

• Къде е кафето? – викнал капитанът.

• Няма го – казал уморено.

                   Моят мъж все пак се позадъхал от битката в кухнята. Гласът му прозвучал така, сякаш капитанът е дете, което се провинило и трябва да бъде наказано. Капитанът слязъл долу в кухнята и видял натръшканите мъже.

                   Качил се отново на мостика и казал на Моят мъж, че повече няма живот за него на кораба. Още тази нощ или следващата тези обидени, набити и унизени моряци ще го хвърлят през борда. Той няма да им помага, но няма и да им попречи. Ще успеят, бъди сигурен, заключил капитанът.

                   Даа, казал си Моят мъж, непослушните трябва да бъдат наказвани, за да не заразят др       угите с неподчинение и вироглавство. Отлично знаел, че щом решат, ще му намерят цаката. Боцманът можел да намери не двама, а десет моряка, които до нахлуят в каютата му, да го овържат и да го хвърлят като чучело през борда. И после само убийците ще знаят това, но те никога няма да проговорят. Никой не се наемал да разследва хвърлените или хвърлилите се през борда. А и на практика това било недоказуемо. Но Моят мъж нямал намерение да достави това удоволствие на своите евентуални убийци.

                   Веднага след вахта събудил електромеханика. Били приятели. Помолил за литър чист спирт. Служел за почистване на контакти, но когато закъсвали за алкохол, употребявали умерено, като го смесвали с газирана вода.

• Няма да го изпиеш всичкия, нали? – попитал съненият му приятел.

• Бъди спокоен – отвърнал Моят мъж.

                   После влязъл в каютата, налял си спирт в голяма чаша, разредил с газирана вода и написал писмото до мен.

                   Сигурно съм разбрала, пишеше по-нататък, че бил вятърничав, развейпрах и негодник. Не бил за такава жена като мене.

                   Господи, какво значи „жена като мене”?

                   Неговите жени, продължаваше, били леки не само като морал, но и по характер. Ако ги изоставиш, те бързо те забравят и тутакси намират следващ мъж. Аз съм била друга. Хубаво било, че не сме стигнали по-далеч, защото той по-късно сигурно щял да ме изостави и нарани. А той не искал никой да страда.

         Но аз и така страдах, трябваше да писна още в началото, може би тогава щеше да запее друга песен. Да! И преди страдах, но сега умирам от болка. Защо го направи – и едното, и другото. Ти наистина ме нарани, до смърт ме нарани. Не си искал, не си искал да страдам. Какво ме интересува, че си ме пазил и защо? На кого  говоря? Теб вече те няма. Защо не ти го казах по-рано, преди да… Сега е късно, безвъзвратно късно. Сигурно вече си на дъното или в някоя далечна страна, където почиваш в мир или по-скоро в немир…

         Искал си да имаш нещо чисто и неопетнено в живота си. Да-да! Той си вилнее със своите леки жени, а аз да го чакам чиста и неопетнена. Може би, ако се обичахме истински, ако си лягахме в едно легло, това нямаше да се случи. Чела бях, че едно трепване на крила на пеперуда в единия край на света променя нещата в другия край на света. И защо не трепнах с моите безпомощни крила? Аз съм виновна! Оставих те да умреш и сега нищо не мога да направя. Трябваше да го направя ПРЕДИ, а не СЛЕД. Защо викнах, когато онзи смок се намъкна в палатката. Никой нямаше да разбере. Аз не викам, почти не стена. Но нападателят  сигурно щеше да се похвали. Мъжете обичат да се хвалят с такива подвизи. И тогава щеше да стане страшно. Дали Моят мъж щеше да убие похотливеца, не съм сигурна. Но по-страшното е, че щеше да ме изостави. Неговата съчинена жена щеше да рухне в пропастта и той нямаше да си мръдне пръстта да я спаси. И какво излиза – ни така, ни онака, а така, както е. И ето докъде я докарахме. Има ли изход? Не, вече няма изход. Защото единият от нас не съществува. И да има отвъдно, ние си изгубихме времето в сегашния живот, направо го пропиляхме.

         И той пишеше за отвъдното.

         „Ако има нещо вярно в това, дано да се видим в отвъдното. Там ще бъдем спокойни, скъпа. Защото няма да имаме устни да се целуваме, а не се целунахме, когато ги имахме, ще бъдем без ръце и не можем да се прегръщаме, а не се прегърнахме, когато можехме. Да, ще бъдем спокойни, защото докато имахме устни, ръце, живи жадни тела, ние бяхме неспокойни, изтерзани, страдащи, колебаещи се, нещастни. Боя се, че дори да се срещнем отвъд, ние няма да се познаем. Според мен ние нямаме памет за този живот. Дали в отвъдното или кой знае къде, едно е сигурно, аз ще си отида от този свят. Няма човек, който да оцелее, след като е погълнал един литър чист спирт. Иначе е тъжно. Никога няма да ловим риба, няма да правим снимки, няма да търсим скъпоценни камъни… Няма, няма, няма, нищо няма да правим! А толкова те желаех, ти беше моят скъпоценен камък. Сбогом!”.

         Сбогом! Сбогом на Моят мъж, моя най-истински, най-обичан мъж. И аз много те желаех, и ти за мен бе скъпоценен камък… Не-не! Ти просто беше мъж, издялан от камък.

Росица Бърдарска