„Сбогом, Америка, сбогом, Пловдив“ е 11-тата книга на Евгений Тодоров. Това е един истински пловдивски роман – от първия до последния ред. Част от диалога е написан точно на забравения вече пловдивски жаргон, което прави книгата уникална. Става дума за безценно лексикално богатство, което за първи път се използва в художествена творба.
Действието се развива в днешно време. В продължение само на три дни. Но върху него се наслагват спомени за хора и събития от предишни десетилетия. В повечето случаи реални, но забравени.
Главният герой емигрира преди 40 години – или „възира”, както се казва на пловдивски, в Америка. Донко, избрал някога свободата, най-после се връща в родния си град. И започва да търси живите си приятели. Намира някои от тях и е щастлив. Даже има намерение заедно да реализират една голяма своя мечта – да купи хотел „Тримонциум”, в който сега е отседнал. Готов е да възстановят всичко онова, което е било свързано с младостта и с надеждите им. Но при едно условие – да признаят кой тогава го е предал на милицията. Носталгията към миналото до един момент ги обединява, но скоро се оказва, че са се променили необратимо. Променил се е и градът, променил се е може би и светът. Време е за „сбогом”…
ЕВГЕНИЙ ТОДОРОВ
„СБОГОМ, АМЕРИКА, СБОГОМ, ПЛОВДИВ”
„За сведение на посрещачите бързият влак от София за Пловдив пристига на трети коловоз. С 35 минути закъснение…“
Гласът на гаровата информаторка звучеше тъжно – все едно че тя лично беше виновна за закъснението. Новината не раздвижи никого в чакалнята. А на перона пред трети коловоз нямаше нито един посрещач. От бързия влак се изсипаха десетина пътници и почти на бегом се мушнаха в подлеза – вероятно искаха да наваксат закъснението. На пустия перон остана само един възрастен човек, който очевидно не бързаше за никъде. Той влачеше голям куфар с едната ръка, а в другата стискаше шарена найлонова торбичка, на която се четеше „Всеки вторник – ново зареждане“. Торбичката издаваше откъде човекът се облича – дрехите му бяха очевидно секънд хенд. Под смачканото яке беше навлякъл евтина фланелка с някакъв черно-бял градски пейзаж на гърдите – вероятно пловдивски, защото над него беше изписано „Тримонциум“. Вместо панталон беше нахлузил размъкнат анцуг. Отдалече се набиваха в очи разкривените му маратонки, завещани му сигурно от някой внук. Единствено черната бейзболна шапка с емблема на неизвестен град или клуб отличаваше новопристигналия от останалите пътници. По-добре обаче би му стоял каскет.
Беше среден на ръст, среден на килограми, изглеждаше толкова безинтересен, че даже и да си беше сложил клоунска маска, пак никой нямаше да му обърне внимание. Вероятно беше от онези пенсионери, които искат да се възползват максимално от картите за пътуване с намаление. Може би идваше от някакво затънтено място, защото постоянно въртеше глава – като че ли всичко му бе интересно. Ако човек можеше да се вгледа в очите му обаче, би открил проницателен сиво-син поглед на човек, който умее да преценява моментално видяното.
…Пловдивската гара е имала и по-славни времена, когато на нейния перон са опъвали червени килими и е свирила духова музика в чест на князе, царе и генералисимуси, минавал е Иван Вазов, оглеждала я е, но без да слиза, Грета Гарбо, избухвали са бомби, заложени от атентатори, но днес тя не предлагаше нищо впечатляващо. Отдавна беше минало времето, когато пловдивчани са идвали тук не само за да пътуват, но и да си разходят новите дрехи, да се видят с познати, да се дивят пред пухтящите черни чудовища – локомотивите. Хората вече предпочитаха да пътуват с автобуси и собствените си коли. Железопътният транспорт се крепеше на бедните хора.
Празният влак потегли незнайно закъде. От говорителите обявиха пристигането на следващия – с 60 минути закъснение. Мъжът най-накрая тръгна към входа на подлеза. Слезе по стълбите и отново се спря. От двете му страни светеха витрини, отрупани със стоки. Започна да ги оглежда – като малкия Гаврош от онова стихотворение на Смирненски за бедните дечица в големия град. Може би си мечтаеше да има някое от лъскавите неща, с които търговците от десетките подземни магазини се опитваха да привлекат вниманието на бързащите мъже и жени.
Мъжът се спря най-дълго пред магазинчето, в което продаваха сувенири – фланелки на прочути отбори, шапки, шалове, чаши с различни образи. Оглеждаше внимателно, като човек, който се кани да купи нещо. Отдръпна се крачка назад, извади телефона си, насочи го към магазина и щракна няколко пъти. Светлината на светкавицата, изглежда, проби между окачените фланелки, защото от магазинчето изскочи мъж с недружелюбна физиономия и застана пред витрината – като че ли опазваше секретен обект:
– Какво правим? Шпионираме?
Шпионинът не се разтревожи особено, че е хванат на местопрестъплението:
– Спокойно, работим на различни пазари.
Продавачът, изглежда, не беше убеден, че срещу него стои конкурент, който идва отдалече.
– Къде е твоят пазар?
– Отвъд Океана.
Продавачът огледа внимателно задокеанския си колега – нещо не приличаше на сериозен играч. Огледа картинката на фланелката му, на която беше изобразен местният популярен хотел „Тримонциум“. Картинката беше черно-бяла, под нея пишеше и от коя година е – 1968-а. Хвърли един поглед и на бейзболната шапка, но тя с нищо не привлече професионалното му внимание.
– И какво се търси отвъд Океана? Тримона?
– Тримона е за лична употреба. Иначе се търси горе-долу същото – спорт, президенти, шоубизнес… Е, нямаме Сталин, не се търсят и Левски и Ботев, разбира се… За Путин не знам, не съм пробвал. Впрочем вече напуснах този бизнес – пенсионирах се. Но още ми е интересно.
– Магазин ли си имал?
– Основно произвеждах и продавах на едро. Последният ми удар беше с президента Обама. Тук вървеше ли?
– Ти луд ли си? – продавачът се засмива на наивния въпрос.
– А с какви машини работите? – продължава да пита американецът.
– Не знам, аз само поръчвам. Малките серии в България, по-големите – в Истанбул, излиза по-евтино. Даже с Тодор Живков ги правят в Истанбул.
– А търси ли се?
– Все повече. А Ботев и Левски ги поръчваме в Китай – там ги правят за жълти стотинки.
– То китайците объркаха и моя бизнес – въздъхва американският колега и маха с ръка – бай, ще мина да си купя нещо на връщане. А откъде да мина за спирката към центъра?
– По стълбите вляво.
Мъжът намира спирката пред Гарата и се заглежда в светещото табло, което показва кой номер автобус кога ще дойде и накъде отива. Гледа дълго, но като че ли все не открива това, което търси. Приближи се към група младежи, които чакаха, без да обръщат внимание на таблото, и попита:
– Извинете, „двойката“ минава ли оттук?
Младежите се спогледаха учудено. Едно от момичетата най-после реши да отговори:
– Тук никога не е минавала „двойка“, чичо. Пък и не знам да има такъв автобус въобще.
Мъжът благодари и отново се заглежда в таблото. Очевидно не знае какво да предприеме. Решава се да получи информация от втори източник. Избира мъж на неговата възраст, който прилича на потомствен гражданин:
– Извинете, вярно ли е, че вече няма „двойка“?
Преди да отговори, гражданинът огледа питащия:
– А ти, наборе, откога не си идвал във Филибето?
– Повече от 30 години.
– Личи си. Махнаха „двойката“ отдавна. Махнаха тролеите.
Сложиха светещи табла, дето само ни лъжат. Увеличиха цените. Направиха града на нищо. Поне таксита има колкото искаш – ако имаш пари.
Пред спирката търпеливо чакат поне 5 таксита. Мъжът обаче решава първо да провери цените, които са изписани на предните стъкла. Шофьорът на четвъртото такси отваря прозорчето и подвиква:
– Влизай! По-евтино няма да намериш.
Мъжът се навежда, за да огледа таксиджията. Изглежда, лицето му вдъхва доверие, но все пак проверява тарифата, която е залепена на предното стъкло. А на задното пък пише „Да живее България!“. Това му харесва.
– Окей – подвиква той и посочва куфара.
Шофьорът – сравнително млад мъж, скача и отваря багажника, без да спира да говори:
– Няма да съжаляваш, да знаеш, че ми викат Боби Тънкото. Най-тънката тарифа е при мен и никакви помпи. Давам касова бележка, давам фактури. Можеш да си сложиш колана, може и да не го сложиш. Мога да ти пусна климатика, мога да не го пусна. И целият град ми е като на длан. Къде отиваме?
– До Тримона, хотел „Тримонциум“ – пътникът отваря якето, за да илюстрира поръчката с картинката на гърдите си.
Шофьорът явно е разочарован. На това му се вика „къс курс“. Пътникът усеща разочарованието и решава да удължи курса:
– Но първо ще минем през един адрес. Улица „Чирпан“. Номер 5а.
Боби се замисля:
– Сигурни ли сте, че има такава улица?
– Нищо чудно вече да няма. Но се надявам баня „Тракия“ да е още на мястото си?
– И бани вече няма в Пловдив. Вие май скоро не сте идвали в града?
– От миналия век.
– Дайте друг ориентир.
– Житния пазар. Площад „Шахбазян“.
– Това вече го знам… Иначе откъде сте?
– От много далече.
– А какво има на „Чирпан“ 5а?
– Спомени. Само ще се отбием. Дошъл съм да разгледам града.
– Попаднали сте на точния човек. Мога да ви организирам обиколка по забележителностите.
Донко проявява интерес:
– Например?
– Амфитеатърът, Римският стадион, Стария град, Панагюрското златно съкровище. Цената е символична. Правя го от мерак.
– Ще помисля.
Шофьорът подава визитка:
– Денонощно съм на разположение. Боби – както казах. Фирмата ни е „Севън хилс такси“. „Севън хилс“ означава седем хълма. Пловдив е на седем хълма, както вероятно знаете. Макар да са останали 6. Градът е на 8 хиляди години – най-старият жив град в Европа и четвърти в света. Връстник на Троя и на Тива.
Донко искрено се радва на въодушевлението на своя водач:
– Това за Троя и Тива не го знаех. А аз съм Дон… Донко…
– Идваш със софийския влак, нали?
– С него. Предпочитам да пътувам с влак – като едно време.
– Е, с влак е най-тънко. Да знаеш, че в Пловдив и такситата са евтини – в сравнение с тези в София, да не говорим за Европа.
– Надявам се. Защото в София ме изментиха. От хотела до гарата – дето е… дето е на един хуй разстояние, ми взеха, колкото от О Хера до… Все едно.
Шофьорчето присвива очи и се вглежда в пътника. Езикът, на който говори, му се струва странен. Решава да попита отново:
– Ти откъде всъщност идваш?
Донко малко се колебае:
– От далече… От… майната си. – Доволен е, че е намерил точната дума. – От Америка… Сега ще минем през Тунела, нали? Надявам се, че поне той е на мястото си.
– Там си е. След това свиваме надясно – по „Шести септември“
– При „Чифтето“ – уточнява американецът.
– Това – „Чифтето“, не го знам.
– Беше баня, много стара.
– А, сетих се. Сега там е галерия. Някакво модерно изкуство излагат. Ако искаш, ще я включа в маршрута.
Донко отново не реагира на офертата. Той върти глава наляво и надясно и гледа на града с жадни очи. Наближават Тунела. Пред тях се изправят скалите на тепетата. Донко протяга глава през прозорчето и попива гледката. Изважда телефона си, протяга ръка през прозореца на колата и снима каквото види.
Минават през Тунела и при Чифте баня свиват вдясно. Донко бърза да смени гледната точка, но закъснява. Банята ще остане за следващия път. Целта е близо. Шофьорът спира веднага щом пътникът му дава знак – до градинката, на чието място някога е бил Житният пазар на града. Донко обаче не бърза да отвори вратата. Първо си поема въздух. Вълнува се. Най-после излиза от таксито и пресича улицата. Срещу градинката има няколко сравнително нови кооперации, към които води импровизирана пътека, покрита с изпочупени плочки. Донко е забил очи в земята – като следотърсач. Около пътеката обаче има само боклуци и островчета пожълтяла трева – вероятно междублоковото пространство е било замислено като градинка, но парите са свършили. Все пак на средата на нереализираната градинка стърчеше едно дръвче – стара и крива смокиня. Половината ѝ клони бяха изпочупени, на останалите все още можеха да се видят листа.
Донко се приближи към дръвчето, обиколи го, усмихна му се като на стар приятел. Намери между листата една изсъхнала смокиня, откъсна я и я прибра в джоба си.
Шофьорът го гледаше отдалече и не можеше да разбере какво точно прави клиентът му пред това нещастно дърво. Което даже спонтанно прегръща… Донко тръгна обратно, но се сети нещо и се спря. Извади телефона и се обърна, за да заснеме дръвчето. После си направи селфи. Пресече улицата и тръгна към стария жилищен блок отсреща. Огледа магазините, след това отдели специално внимание на некролозите по вратите на трите входа. Опита се да влезе в първия вход, но вратата бе заключена. Учуди се – едно време вратите не се заключваха. После пресече градинката, отпи вода от чешмичката, снима и нея и се качи обратно в таксито. Хвърли последен поглед и въздъхва тежко:
– Това беше… Трябваше да се уверя, че не е останало нищо. Освен смокинята и чешмичката. Тук беше нашата махала. Улицата се казваше „Чирпан“ и почти нямаше коли. Докато едно лято, това беше много отдавна, преместиха международното шосе. Можеш ли да си представиш? Всички турци, които се връщаха от гурбет, минаваха оттук. Целият свят минаваше. Нашата улица беше връзката между Запада и Изтока!
– Искаш да кажеш, че това е било днешната магистрала?
– Без майтап. Сега обаче… сега трябва някъде да отседна… към Тримона.
– Знам и по-евтини хотели – подхвърля шофьорчето.
– Как реши, че не ми е мястото в Тримона? – Донко е малко засегнат.
– Познавам си клиентите… Не се сърди. Не съм карал клиент до Тримона с анцуг. Впрочем само веднъж – бяха някаква мутри, но техните анцузи са други, лъскави. И имаха ланци.
– Това да познаваш клиентите си е голямо изкуство – не се сърди Донко. – Учи се много години. Та много ли е дебело там?
– Знам ли? Поне 100 евро трябва да е.
– Ще го понеса.
– Освен това да те предупредя, че дотук минахме… 4 долара.
Донко се усмихва, рови из джобовете си дълго. Шофьорчето следи напрегнато търсенето на парите. Накрая Донко намира някаква банкнота и я подава:
– Кийп дъ чейндж – промърморва машинално. – Без ресто. И да знаеш, че Тримона е не само хотел. Той е… история.
Банкнотата е от 20 долара. Шофьорчето я опипва подозрително – изглежда, се опасява, че може да е фалшива.
– Ама това са много пари.
– Плащам за още една услуга – да ми носиш куфара по стълбите.
Шофьорчето решава, че за 20 долара си заслужава.
…Спират пред стълбите на Тримона, Боби бързо влиза в ролята, която му е възложена, отваря ритуално вратата на таксито, след това вади куфара.
Донко върви по стълбите с високо вдигната глава, оглежда се да види дали някой го гледа, но наоколо е пусто. На вратата портиерът го оглежда високомерно, но като вижда, че има и носач на куфар, се усмихва любезно – за всеки случай, и даже прави лек поклон пред госта. Боби Тънкото оставя куфара пред рецепцията и след като получава знак „свободно“, се оттегля.
Донко трябва да изчака няколко туристки с дръпнати очи, които се регистрират.Запазва си място с куфара и тръгва да оглежда фоайето, навлиза към лоби бара, но там няма жива душа, след което се връща при багажа си.
На рецепцията стои млада жена с вид на евродепутатка: стилно костюмче, очила, служебна усмивка. Видът на новодошлия изтрива усмивката от лицето ѝ.
– Имате ли резервация? – пита тя хладно съмнително облечения клиент, оглеждайки го от горе до долу.
Донко също оглежда рецепционистката с любопитство.
– А вие какво ще ми предложите? – пита той с тона на клиент, свикнал на по-любезно обслужване.
Служителката е малко изненадана от реакцията на възрастния мъж. ѝ
– Ние сме хотел – ако сте видели надписа.
– Аха! – На Донко очевидно не му липсва артистизъм. – А аз помислих, че сте поликлиника. Защото в хотелите посрещат с „Добре дошли, господине“. Или поне „С какво можем да ви помогнем?“. Можете да ми помогнете със стая. С изглед към тепетата, ако може.
– Струва 166 лева на вечер – предупреждава служителката. – Със закуска.
Донко не се притеснява от цената.
– Това прави под 100 долара, нали?
– Малко под.
– Грийт. – Донко е доволен от цената. – А апартаментите ви колко струват?
Рецепционистката е очаквала всичко, но не и такъв въпрос.
– Можем да ви предложим стая бизнес класа – ако искате нещо по-удобно.
Донко обаче държи на нещо още по-добро.
– А президентски апартамент сигурно нямате?
Служителката започва да подозира, че мъжът срещу нея може да не е в ред, и търси с поглед колеги, които биха могли да ѝ се притекат на помощ.
– Защо? Вие на коя страна сте президент?
– Все още съм кандидат за президент. Но искам да пробвам как живеят президентите. Явно обаче сте от онези,които няма да гласуват за мен. Вземам обикновената стая.
– За колко време? – Не знам. Поне за 5 дни… Не, за 6.
Служителката нещо чука на компютъра.
– Прави близо хиляда лева – ако това смятате – усмихва се Донко. – Само че забравих да ви предупредя, че имам резервация. И като редовен клиент на един известен посредник би трябвало да ми е начислена сериозна отстъпка. Ето ви паспорта да проверите по името.
Момичето поема паспорта, на чиято корица пише „Юнайтед стейтс“, проверява резервацията и веднага се оглежда за пиколото. Най-после се е убедила, че клиентът е по-сериозен от това, което изглежда. Ако се съди по отстъпката.
Пиколото най-после се появява, оглежда клиента и въздъхва като човек, на когото се налага да извърши нещо благотворително.
Момичето подава картата за стаята и още две картончета:
– Закуската е в ресторанта вдясно, мое дясно. Паспорта ще можете да си го вземете след половин час.
Преди да тръгне към стаята си, Донко се навежда към рецепционистката и прошепва:
– Не сте ли чували за богати хора, които нарочно се обличат като лузъри? Или за тайни клиенти? Има написани книги по въпроса…
8 въпроса към Евгений Тодоров
-
Г-н Тодоров, новата ви книга е „Сбогом, Америка, сбогом, Пловдив“. Какво повече може да кажете за нея на читателите, които я чакат с нетърпение?
Не знам дали има жанр „пловдивски роман”. Става дума за нещо такова – действието се развива в Пловдив, героите са пловдивчани – някои от тях са или напомнят на реално съществуващи наши съграждани, и най-интересното – част от диалога възстановява пловдивския жаргон от близкото минало. Мисля, че друго подобна книга не се е появявала или поне аз не знам.
