САНТА БАРБАРА – САН АНТОНИО ПРЕЗ СКОПИЕ, Никола Г. Алтънков

През октомври 1980 г. излезе от печат епохалното издание на Харвардския университет Harvard Encyclopedia of American Ethnic Groups (Харвардска енциклопедия на американските етнически групи). Представете си: 120 американски учени на 1104 страници са описали 149 етнически групи. Изданието съдържа 87 карти и 116 таблици, голям формат А-4 и тежи 2.5 кг. Не зная дали Националната библиотека притежава екземпляр, но аз имам енциклопедията, между другото понеже съм авторът на „БЪЛГАРИ”: 4 страници ситен шрифт, стр. 186-189, веднага след Боснянски мюсюлмани и преди Булгари (виж Татари), Бургенландери (виж Австрийци) и Буряти (виж Калмици).

Сега, след като се изфуках, да ви кажа историята. Не на самата енциклопедия, но на неща свързани с нея.     

Горе-долу по това време (1979 г.) беше публикувана моята книга The Bulgarian–Americans (Българо-Американците), а и от няколко години преди това бях си намерил ниша в американската историография – това беше „специалист/експерт по въпросите на българите в Америка”. Не съм я търсил и фактически ми взе много време и усилия да се отърва от тая ниша и накрая успях – в полза на „специалист-експерт по българска история”, но това е вече друга глава.

Искам да кажа, че с участието ми на научни форуми, изнасяне на доклади, публикуване на мои статии и есета в научни списания и други подобни богоугодни дела, името ми стана известно – естествено между тези, които се интересуват от етнически проблеми, а те не са малко понеже САЩ е страна на емигранти и всичко свързано с тях е от интерес. Не само за науката, както и ще разберете.

Мадам Ан Орлов, техническият редактор на бъдещата енциклопедия, се свърза с мен още в началото на 1979 и ме запита дали бих станал сътрудник на Харвард като участник в замисленото издание. Отговорът беше „Да”, но стана въпрос и за „Македонци”. Там работата се запъна както винаги когато стане въпрос за тия непослушковци. В моята книга аз твърдях, че те са българи, а поддържах и същото становище във всичко, което излизаше под мое име.

На Мадам Орлов това беше добре известно, но тя не искаше да се замесва в нашите балкански проблеми, а като американка-прагматичка предпочиташе да се придържа към реалността. Щом ИМА македонци в САЩ, а то имаше (даже само църквите им спонсорирани от Скопие бяха вече комай повече от нашите) кой го интересува какви са, що са – има ги и трябва да бъдат описани. Точка. Тя ми съобщи да си пиша за българите, а за македонците – ще видим.

Ще видим, няма да видим, обади ми се и колега-учен, с който се познавахме и ми съобщи, че е говорил с Ан Орлов и ми предлага да напишем съвместно двете статии. Аз се съгласих – лековерно, както се разбра по-късно.

В процес на съвместната ни работа, още в подготвителния стадий се разбра, че тая няма да я бъде. Той имаше идеи различни от моите относно произхода на българите, а по въпроса с македонците въобще нямаше съгласие. Развалихме калимерата и това беше.

Забравих за македонците и се зарадвах като излезе енциклопедията. Прелистих насам-натам и видях, че статията за македонците НЕ е подписана. Уникално, понеже останалите 148 статии бях подписани от авторите им. Но не съм бил единственият учуден.

Още на 6 октомври 1980, когато енциклопедията топла-топла е излизала от печат, най-големият американски политически седмичник TIME помести рецензия на видно място, като акцента ѝ бе върху мистерията с неподписаната статия. Научната и обществената стойност на енциклопедията не бяха разисквани, а единствено кой е авторът и защо името му е скрито. Списанието подхвърли на двумилионната си читателска публика мнението, че причината за анонимността е страхът на автора от рекриминация, т.е. обвинение, заплаха. И важно и многозначително добавя:

Очаква се, че отделната статия за Македонците ще смути и разтревожи Гърците, както и Българите, понеже исторически погледнато Македония е била част от Южна България и Северна Гърция.

Виж ги ти редакторите от TIME Magazine – да не им се надяваш! Подобно нещо не би се случило нито в Германия, нито във Франция. Но американците си знаят работата. Ние не си знаем нашата.

Мисля, че знам кой е анонимният автор, но, разбира се, няма да ви кажа. Той щом не иска да си каже името, кой пък съм аз да диктувам?

Няколко години след тая случка, по-точно, пролетта на 1984, ми се обади професор Ватро Мурвар от Уисконсинския университет в Мадисон да ме покани за участие на 79тият годишен форум на Американската Социологическа Асоциация в Сан Антонио, Тексас. Каза ми, че организира сесия посветена на т.нар. „потънали нации”. Аз мога да говоря за македонците. Чудесно, добре, кога – края на август 1984 г.

Станах член на Асоциацията и се хванах за главата. Огромна, тя е от 1905 г. и има 52 специализирани секции – в САЩ социологията е страхотно на почит и е много популярна наука, а помня Стоян Михайлов (да, членът на ЦК) ми беше казал, че до негово време – 1970те години – е нямало катедра по социология в университета. Аферим! Издават 10 професионални научни списания, членовете са 5,000, сега сигурно са повече.

Приготвих се и отлитам от Санта Барбара до Сан Антонио. Форумът трае пет дни от 27 до 31 август. Нови чудеса: оказва се, че са насрочени 255 отделни сесии, моята е през първия ден, номер 17, назована „Нации без държави I”. Ватро ми каза, че поради големия интерес ще има и втора сесия, която ще бъде на следващия ден под същото име, само II.

Подобни научни форуми и сесии са от интерес не само за участниците, освен това не само учени участват в тях, както и в разискванията. Не става въпрос само за социологията. Държавни учреждения, министерства и агенции като Държавния департамент (Министерството на външните работи), Пентагона, ЦРУ, финансови, образователни и какви ли не агенции черпят информация от подобни сбирки, общуват с участниците, сключват – при подчертан интерес – договори за съвместна работа и какво ли не още, с други думи практическата стойност на науката не остава неоползотворена. А и участниците завързват полезни връзки, понякога си търсят и намират работа, участие в други, спомагателни дейности и т.н. Нищо не остава хей-така, без да бъде използвано по някакъв начин.

Моята сесия беше от 10:30 сутринта. По правило първият ден от всеки научен форум е с най-многобройно посещение, зависи, разбира се и от характера и стойността на предлаганите доклади. Все пак, рядко се случва да имаш повече от двайсетина посетители, те са обикновено учени, които имат специфичен интерес от сесията.

А като пристигнах в залата – малка, за около 50-60 души – беше пълна. След 15 минути нямаше место и имаше поне 30 души извън нея, вратите отворени. Явно интересът не е само научен. Така се и оказа. Председателствуваше професор Мурвар, първият доклад беше на професор Щтиепан Местрович (внук на прочутия хърватски скулптор): Хърватско – потънала нация в социологическа перспектива, след това Суамджит Аурора: Пунджаб днес: потънала нация? И дойде моят ред.

Докладът ми бе озаглавен: Нов подход към македонският национализъм. Тезата ми – общо взето – беше, че за разлика от нациите, които са се оказали без държави, с други думи са потопени, потънали, все още неодържавени, македонският национализъм първо създаде държава, а след това се зае да изгражда нейните традиционни атрибути: език, история, култура, църква и традиции. Ставаше въпрос, разбира се, за казионната и несериозна Македония като федеративна единица в Югославия преди 1991 г. Чудно ли е, че това продължава и досега?

Пълна аномалия и противоречие с „нормалния” път за създаване на държава от нация, която се е изградила исторически, но поради различно стечение на обстоятелства в момента се намира без държавна изява. За такива се смятаха Хърватско (самият Мурвар и Местрович бяха хърватски националисти и дърпаха, разбира се, научното килимче към себе си), Пунджаб, Порто Рико, Квебек и т.н. Последните две бяха разглеждани на другата сесия, за която ще стане дума. Влезе в употреба и Бретон. Феноменът две държави – една нация (Молдова-Румъния, Косово-Албания, Сърбия-Република Српска, България-Македония) още не бе известен на Балканите, бе специфичен само за Азия (Корея, Виетнам).

Втората сесия – на другия ден от 12:30 след обяд. Водещ бе отново професор Мурвар, а докладчици бяха Карол Шмид: Квебек през 1980те години: потисната нация или Канадска покрайнина? През 1967 г. френският президент генерал дьо Гол бе предизвикал дипломатически скандал при посещението си във френско-говорещия Квебек, Канада, където се беше провикнал „Vive le Quebec Libre!” (Да живее свободен Квебек!). След нея говори Уилиам Дъглас на тема: Западно-Европейски национализъм: Променлива хипотеза и накрая Уилиам Велес Порто Рико: потъваща или изплуваща нация?

И този проблем беше – и продължава да бъде – от голям интерес за САЩ, понеже Карибският архипелаг все още има статут на американска колония, а жителите му не изглеждат съгласни да станат напълно независими. Сега те имат американско гражданство, не могат да гласуват за щатски органи на властта, включително за президент, но не плащат федерални данъци. И не са недоволни.

Понеже сесиите и докладите се знаят месеци преди провеждането на форума се дава възможност на заинтересувани институции или лица да присъстват или поне да влязат във връзка с докладчиците. Беше периода на Студената война и САЩ имаха интереси на Балканите, съответно възела Югославия-България-Гърция. Да не споменаваме и Порто Рико. Това се отрази и в Сан Антонио. Двете сесии преминаха много успешно, но като че ли ударението се премести от научната върху политическата страна на разискваните проблеми. В този тон бяха и оживените прения, както и предлаганите и разисквани решения на местно, както и на международно ниво.

Всичко приключи чудесно и много над очакванията (главно моите). Имаше много свободно време и място за всичко, включително лудории, даже и сухарски изглеждащите професори и те са хора.

Сан Антонио прекрасно изненадва – не е „типичен” Тексас, даже по някакъв начин напомня на Филаделфия, или Балтимор или Кливланд, но е много, много приятен град, тогава беще около 800,000 души, колкото Сан Диего или Сан Франциско в Калифорния, но със специфичен дъх, мирис и аромат.

Там е АЛАМО, католическата мисия, където през март 1836 година мексиканската армия, водена от президента генерал де Санта Ана разбива и унищожава защитниците на Тексаската революция. Нови тексаски части си отмъщават месец по-късно, но мястото става нарицателно за куража и издръжливостта на жилавите тексасци. Джон Уейн игра в холивудски филм със същия сюжет и Дейви Крокет, един от загиналите, сега е американски национален герой. Мястото е легендарно, досущ като нашето Панагюрище или Батак. Тогава Тексас е бил отделна република с дипломатическо представителство в Париж и чак по-късно се присъединява към САЩ.

Центъра на Сан Антонио е много красив, особено улиците покрай реката, където плуват лодки и салове и повечето от тях са ресторанти и кафенета, които особено вечерно време са феерия. Домакините се бяха погрижили за всичко, имаше представления, развлечения и въобще „хепънинги” всяка вечер. Но черешката на тортата беше – Мехико! Да отидеш до Рим и да не видиш Папата!

От Сан Антонио до Ларедо са около 150 мили (250 клм.) – три часа с кола. До Рио Гранде, познати места от романите на Карл Май, юношеска романтика, която открих, че не липсва и на самите американци. Но разочарованието от реката (Рио Гранде) беше върховно. Видя ми се като Перловската река, малка, тесна и сиво-жълтеникава  По моста и си в Мексико – от другата страна е Нуево Ларедо: народ, бар до бар, курви, наркотици пет за лев и сребро! Трябваше да се върнем вечерта, но г-н Алтънков пренощува и със съжаление се върнах. Там е като у дома: цигания, простотия, беднотия и много гот! А, бе, не ти се връща, само дето не говорят български.

Viva Mexico! Viva Nuevo Laredo! Viva San Antonio! Viva Bulgaria!

Никола Г. Алтънков

22 април 2021 г.