САМО ТОЛКОВА, из новата книга на Анго Боянов

ЕПИТАФИЯ

О, как мечтаех аз да бъда мъх,

посят върху планински камък!

Да ме огрява слънцето

и да ме бръснат бури,

а облаците да ме плашат

с непостоянство и светкавици.

О, как мечтаех само

да съм живинка на пътя

и вървейки – тихомълком

да проглеждам…

Разбрах накрая,

че не бе мечта, а вик,

опрян

в трептенето на Бога.

И навик –

сутрин да се будиш –

прозрачен, лек, самодостатъчен

и неизменчиво уверен,

че си само спомен от роса.

ПРИРОДНО ЯВЛЕНИЕ

Дори поезията вече

не може да ни съживи.

По-разредена стана.

И дълбоко безразлична.

Минава покрай нас

с пренебрежително намигване

и чезне… Като последната блеснà

от въдицата на рибаря.

А как се радвахме на тънкия ù блясък…

В изневиделица прозираха

 любов, възторг и бяс.

Сега са други редовете ѝ – на тясно е.

Озърне се, поеме дъх и… гасне.

Заплетена в разпътни междуредия.

РЕНЕСАНСОВ ПОРТРЕТ

Жената спи,

дори сънува –

с едва забележима нежност,

но в нея никога не спят

заоблените сенки на греха.

От тях прозира смисъла на злото.

И се разбира как грехът е този,

който съживява

и ни въздига. Нас – мъжете.

За да зачеваме оттук нататък

върху олтар от с`ълзи

и под небе за покаяние.

ВИДЕНИЕ

Мечта ли е

да слезе Мона Лиза от картината

и – като предана жена –

да те прегърне?

Несигурна мечта. Но въз-възторжена…

А аз мечтаех точно за обратното:

да те кача в най-пъстрата,

най-вечната,

най-моята картина.

Да се усмихваш по-непредвидимо,

по-загадъчно

и с нужната разсеяност…

Небрежно поразгърдена

и непременно – в позлатена рамка…

О, моля те – след толкова години –

поспри за миг. Да се погледаме…

Докато съсухрените ни мечти

се разминават.

АНГЕЛИКА

На метри от върха,

където облаците се превръщат

в бели платноходки…

Под сянката на затревените скали,

където дивите кози си дават среща…

Там някъде –

в изневиделица се осмелихме

да закръглим острите ъгли

на недодяланите ни природи.

Като уплашени слепци

нахлухме в себе си.

И се увлякохме в живеца

на нашето безсмъртие.

Разпукахме дори жуженето.

Невидимата точка на жужене.

И се заклех да те запомня –

неопитомена…

Завихрена в потта от мускус

и от ангелика*.

* билка, която се смята, че е женското проявление на женшена.

МОЛИТВА ЗА СВЕСТЯВАНЕ

Сбъднаха се нечии мечти…

Вече всички сме безупречно уплашени.

Всички сме подстригани и преброени

и отдадени на неизмерно чакане.

Чакаме да стане утре,

за да можем по-уверено да чакаме.

О, мироносице, Мария Магдалена,

благослови душите ни и слез при нас

дано ни трепне нещо под лъжичката…

И да ни дойде сила –

да развържем примката

на безцелебното ни чакане.

ОНEЗИ ГОРЕ

Колко пъти да обличам

розовата дреха

на това обречено човечество?

Избеляла е от носене и вече

всички шевове

от само себе си се късат.

Розовата дреха на успеха

тихомълком си изпява песента.

Но това не е от вчера.

Във въздуха се носи нова песен.

На онези горе.

Онези горе са се наговорили

и старателно се готвят

да ни напъхат в друга кройка.

По-изчистена

откъм колани, басти и ревери

по-добре прихваната при кръста,

по-премерена…

И с една единствена каишка –

близко до гръкляна.

ЗАДУШНИЦА

По восъка ще ме познаеш

и по лепкавия пламък

на фитила.

Свещта безгрижно ще мъждука

и отегчено ще просъсква.

Ще ù бъде все едно,

дали ще забележиш в нея

засъхнали следи от моя допир.

На капки ще усещаш светлината ми.

По пръстите ти ще се стича

и ще попива в спомен…

И нищо повече не ще се случи…