Само между нас, нови стихове от Вилдан Байрямова

Защо не те заобичах, Господи, и сега ми го връщаш!

Защо се беше извърнал, когато те виках в тъмното

с пресъхнало гърло и с крилата пречупени се молех за тиха прегръдка.

Но вървях, Господи, с нокти катерех към светлината безпътна.

И когато я виждах горе на хълма, тичах натам да я стигна,

ненаситният мрак я поглъщаше злостен и гладен,

аз протягах ръце да се хвана за клони и камъни стъпкани,

И се молех, и плаках, и пях, и сълзите събирах в дланите.

Но защо не питаш, Господи, как невидимият се обича

щом си крие лицето и светлината му е далеч и измамна,

и наказваш, и съдиш без милост за всичкото тичане,

а от венеца ти трънен кръвта ти се стича и капе в душите ни –

докато дишаме и се давим в морета пресъхнали, и мълчим, и се трепем

в пустиня от камъни без душа и в ръцете си с ризите мръсните.

А ти ни се смееш отгоре за всичкото драпане и крясък към светлото.

А ти ни се смееш и когато някога се обърнеш и спреш, ще е късно.

Тогава ще яхнем душите си, нали друго не ни е останало на земята,

само стигмата, Господи, на безнадеждните люде сред бездушните камъни.

Само раните от крилата ни скъсани ще останат да викат, неизпратени

от онези, дето не чуха. И за тебе ще викат, Господи, като мен необичаните.

10.11.2023

По пътя

Превъртяха се дните и пътеките се извиха стръмни нагоре –

не знам накъде, но ги грабнаха вятърни мелници

и разпръсват праха им безпътно по морета и гробове.

И стърчим като колове вбити в пръстта на пустините пепелни.

Колко още остава и ще има ли още, онзи горе не казва –

мълчи си, негодникът и само знаци ни праща да го обичаме.

А ние се трепем да спираме времето с пръсти в часовника смазани,

да преобръщаме вятъра и сгрешените пътища на вечното тичане.

Няма връщане, връщане няма и неизбродни са мътните сънища.

И горчив е вкусът на пръстта от сълзите и крясъка бликнала.

Не е време за падане и молитва, няма кой да прости наистина –

любовта е разпятие, а Голготата изпитание лично е.

Всеки ден е подарък, всяка нощ е прегръдка небесна.

Всеки дъх – запетая във все по-краткото изречение

на светлината и пътя, изгубени в битките днешните,

в премълчаните тайни и греховете, и проклятията неизречени.

И когато се вкопчим в своите облаци и поемем нагоре,

светлина запалете да виждаме пътя, да горят ходилата ни

и, кълна се, Луната ще си мълчи, глух свидетел на всичко сторено.

После горе само онзи негодник ще ни раздава

 чашите в небесната кръчма и ключа за стаите.

Само между нас

Защо ли и тя си тръгва надолу по хълма с превита от ядове гърбица,

наказва ни, няма да се обърне да си простим и сбогуваме в тъмното – вместо

да ни прегърне с усмивка и да ни хвърли в небето при птиците

да се хванем за тях и да се изтръгнем от покривите на дните си стръмни.

Сякаш бяхме изгубени, а хлябът бодеше в гърлата и захарта ни горчеше,

ръцете ни все се протягаха и искаха още от залъка и от чуждото щастие.

Но изгаряха залезите, отлитаха и безсънните изгреви бързо изтичаха,

а ние крещяхме с луната и после я търсехме с опърлени пръсти.

Защо ли вече думите не жигосват, сякаш някой погребал е огъня им –

душите ни ли умряха, сърцата ни ли откраднаха и без дъх ни оставиха – кой

какво ни отне или с ръцете си ние го заровихме гневни,

та надеждите дрипави свиха се по кьошетата мрачните стихнали…

Между нас да остане – думата клетва до кръв е и само ние си знаем

защо сме тук още и събираме длани, и се озъртаме, и търсим се нощем  –

да не изпуснем изгрева, да не оставим пепел и прах след себе си в залеза.

Смърт е другото и тъжно бдение, ако спрем да се искаме утре и още!

Нямам друго за казване, едното мълчание ми остана и така ще си ида.

Ще намерите неизпитото вино и тетрадки и снимки до свещите.

Не четете, тръпчиви са и ще е време за пламък и зидане –

не за сълзи и за окайване, а за възкръсване от пепелищата.

25 ноември 2023