Нация, която не цени интелигентността, е обречена на гибел.
Историята на руската интелигенция е история на руската мисъл. Но не и на всяка мисъл. Интелигенцията е и нравствена категория. Едва ли някой ще включи в историята на руската интелигенция Победоносцев* и Константин Леонтиев**.
Но Леонтиев поне би трябвало да бъде включван в историята на руската мисъл.
За руската интелигенция са характерни определени убеждения. Преди всичко
тя никога не е била националистическа и не е имала усещането за превъзходство
над „обикновения народ“, над „населението“ (в съвременния оттенък на неговото значение).
В другите езици думата „интелигенция“
се определя като „заимствана от руския“.
Аз бих определил понятието „интелигенция“ като интелектуално независима част на обществото. Това не са просто образованите хора или хората, работещи в умствената сфера, в сферата на интелектуалния труд. Интелектуалната независимост е извънредно важна особеност на интелигенцията.
Независимост от партийни, съсловни, класови, професионални, верски, търговски и дори просто кариерни интереси. Ако обаче един интелигент влиза според своите убеждения в партия, изискваща от него безусловна дисциплина и действия в разрез с неговото мнение, тази „доброволна самопродажба в робство“ не му дава правото да се смята за интелигент. Както престава да бъде лекар онзи, който не лекува в съответствие с получените медицински знания.
––––-
* Константин Победоносцев (1827–1907) – руски учен-правист и държавник, писател и преводач, смятан за главен представител на руския консерватизъм и за сивия кардинал в имперската политика при управлението на неговия ученик Александър III.
** Константин Леонтиев (1831–1891) – руски дипломат, мислител с религиозно-консервативна нагласа, философ, писател, литературен критик, публицист.
По същия начин интелигентът губи интелектуалната си свобода и престава да бъде интелигент, когато е принуден да следва сляпо догмите на някакво учение. Губи я дори когато от упорство отказва да преразгледа собствения си мироглед или възгледите, които си е изградил. Наред с това човек, който не уважава интелектуалната свобода на другите и ги преследва за убежденията им, не може да се смята за интелигент, тъй като интелектуалната свобода предполага уважение към тази свобода, където и по какъвто и начин тя да се проявява. Тук влиза в сила моралният фактор. Интелектуалната свобода в известна степен винаги е явление от морално естество. А моралът е единствената власт, чиято сила не само не лишава човека от свобода, а му я гарантира.
Човек, който не се подчинява на нищо друго освен на собствената си съвест,
на нея той може да се подчинява абсолютно свободно. Това е единственото свойство на съвестта. Разбира се, навсякъде има интелигенция и интелигентни хора, а не просто хора на умствения труд – без тях в известна пропорция не може да съ- ществува никоя страна.
Но за Русия интелигенцията е особено характерна. Не защото Русия е особена страна,
а русите са някакъв особен народ, а по силата на историческите обстоятелства. В Русия благодарение на колебливостта (или, както сега е прието да се казва, „прозрачността“) на границите между съсловията и относително лесното преминаване от едно обществено състояние в друго са създадени специфични условия за формиране на лица, не принадлежащи по същество към нито една обществена група, поради което са свободни от социална идеология.
В необразованите обществени слоеве това води до образуване на групи от скитащи хора: „босяци“, казаци, различен тип „бегълци“, оттеглили се в покрайнините на държавата, и прочие. Но когато тези избегнали съсловните ограничения хора са били още свободни благодарение на успешното си образование, знанието на чужди езици и на доброто възпитание – от тях се изграждали интелигенти.
Интелигентите при всички режими
са се оказвали нещо като „вътрешна опозиция“.
Първата масова изява на интелигентите е Декабристкото въстание. Сред декабристите преобладават хора, които свободно се изправят срещу съсловните си интереси. Показателно е обаче, че именно интелектуалната свобода е попречила на декабристите да извоюват победа: те не успяват да се обеди- нят в единна и сплотена партия, да имат единна програма. Интелигентските движения рядко побеждават, но това не бива да буди съжаление. Това е орга- низационна слабост на интелигенцията, но е важна духовната, нравствената ѝ сила – на хората на интелектуалната свобода, чието предназначение е да творят, а не да потискат другите.
Интелигенцията обаче винаги е била постоянна мишена за нападки от страна на държавата. И първото, което държавата прави, за да укрепи властта си, е стремежът да унищожи интелигенцията и всичко, което спомага за нейното създаване.
От самото си идване на власт болшевиките арестуват, интернират и прогонват
от страната интелигентите, закриват кръжоци и дружества, дори наглед съвсем безобидните места, където се среща интелигенцията (ресторанти, кафенета, научни дружества); болшевишкото правителство не допуска свободни слушатели в университетите, закрива вестници и списания, в които се обсъждат общи мирогледни въпроси, стреми се да дискредитира интели- генцията в очите на народа, измамно обединява интелигенцията с буржоаз ята и дворянството, старае се да я дискредитира нравствено, организирайки скалъпени съдебни процеси, пречи на изучаването на чужди езици и препят- ства пътуванията на учени, писатели и художници в чужбина (или напротив, прогонва ги, но завинаги).
„Тайната свобода“ на интелигенцията винаги най-много е тревожила държавата, особено тираничната и идеологизирана държава.
Две основни качества определят интелигентността
на интелигента: европейската образованост
(именно европейската) и интелектуалната свобода.
Ще попитате: защо „европейската“ и нима не всяка образованост определя принадлежността към интелигенцията? Всяка, разбира се… Но европейската култура има една особена черта: опира се на познаването на другите култури – на съвременните и съществувалите преди. Тя се базира преди всичко на усвояването на древните култури на Близкия изток, Египет и Средиземноморската античност. Именно тези три култури са залегнали в основата на християнството. Християнството е обявило религията за извъннационална и наднационална. „Няма разлика между иудеин и елин.“1
Оттук и търпимостта на европейската култура към другите култури и способността към тяхното творческо овладяване. Европейските университети са преди всичко най-големите пазители и „усвоители“ на други култури, където те са се преосмисляли като „свои“, нужни, целебни и захранващи.
И така, първата черта на интелигента
е европейската образованост.
Преминаваме към втората черта – интелектуалната свобода. Именно тя отличава интелигента от обикновения „образованец“ (сполучлив термин на А. И. Солженицин). Образованият човек може да продава знанията си, да работи в полза на злодейска държава, за партия, за тясно разбрана националност. С една дума „образованецът“ може да не е свободен, а да бъде наемник.
Огромна грешка е да се обвинява интелигенцията за убийството на Александър II – „царя Освободител“ или да се причисляват към интелигентите различни хора, възможно и умствено надарени, но дисциплинирано изпълняващи заповеди на някаква пар- тия, повече или по-малко властна и т ранична.
Робството винаги е било чуждо на интелигенцията и когато един свободен преди това човек се реши да продаде свободата си на някаква организация, да стане неин интелектуален роб (това не се отнася за образованите хора, които, ра- ботейки срещу заплащане, не се лишават от свободата на избор), той престава да бъде интелигент.
Струва ми се, че в „Бесове“ Достоевски ясно е показал в какво се превръща човек, продал интелектуалната си свобода и действащ по указания от „центъра“, който освен това се оказва и мним. Ставрогин, единственият персонаж в „Бесове“, който като че ли не изгубва независимостта си (фамилията му сякаш сама говори за неговата независимост: да си спомним ставропигиалните, т.е. независимите от местните йерарси, манастири), също се оказва в плен на Верховенски и неговия заговор и, губейки независимостта си след извършеното престъпление (или няколко престъпления), завършва живота си със самоубийство.
Но какво задържа интелигенцията в границите на интелектуалната лична свобода? Ако интелигентът не се под- чинява на външни въздействия, не означава ли, че той губи ориентирите си? И какво може да обединява хора, които не зависят от външни причини и не се под- чиняват на натрапените им условия? Не означава ли интелектуалната свобода, че интелигентите са обречени на крайна самота?
Неподчинението на интелигента на външни въздействия, на партийни директиви, държавни интереси или агресивни идеологии съвсем не означава слабост, а напротив свидетелства за силата му, за неговата способност да се съпротивлява, да отстоява своята чест и почтеност, да си извоюва добра репутация и най- главното – да бъде личност. Силата е в него самия – съвестта.
Съвестта може да го обедини с други хора на съвестта, понеже тя се проявява предимно с еднакви вътрешни изисквания към човека и опазва неговата свобода. Ако човек се подчинява на съвестта, това означава, че притежава достатъчно сила да проти- востои на външните изисквания, които в една или друга степен могат да го закрепостят. Враг на съвестта е чувството, обединяващо хората в стадо – стадното начало. Интелигентите, присъединили се към стадото, губят интелигентността си и образованието им става безполезно – преди всичко безполезно за тях самите като личности. Да не забравяме, че евопейската култура е личностна култура. Кое в руската интелигенция е нациа нално руско?
Мисля, че това е стремежът към интелектуална свобода и независимост, най-вече от държавата. Още преди появата на интелигенция като повече или по-малко споена от стремежа си към интелектуална свобода група от народа, стремежът към независимост от държавата е принуждавал хората да бягат в казачество срещу изконно враждебните земеделски степни народи, а от ХVІ век насетне – в Сибир да откриват и усвояват нови и нови места. Да отиват на север към Студеното море, да живеят по своя воля в суровите условия на Руския север.
А след това идва старообрядството! Отново бягство в горите, стремеж да не потъпкваш съвестта си, стигащ до самоизгаряне. До самоизгаряне, но не и до въоръжен бунт. Не напомнят ли тези самоизга- ряния на безсмислената изява на декабристите на Сенатския площад? Хората не се подчиняват, но не щурмуват Зимния дворец, впрочем най-незащитения дворец на монарси в Европа.
Декабристката изява на площада разкрива за първи път наличие на силна група на интелигенция в Русия. Силна не с грубата си сила, а с високото си нравствено равнище, което ѝ дава възможност да не се съобразява със съ- словните си и професионални интереси. Пренебрежението към собствените интереси и високият нравствен дух изиграват лоша шега на руската интелигенция. Твърде много и твърде искрено говори тя за своята вина пред народа и народът успява да повярва във вината на интелигенцията. Откъсналите се от селячеството слоеве на населението започват да смятат, че гнилата и бъбрива интелигенция е ви- новна пред тях и им е „задължена“.
Резултатът е революция, а по-точно бунт срещу образованите, добросъвестни, беззащитни и лишени от опора хора. Терорът над интелигенцията от страна на изхвърлените от нормалните обществени структури хора (за което помага и Първата световна война) за- почва веднага след Октомврийския преврат. Ужасено от терора през 1936– 1939 г., обществото забравя, че тогава са изтребени много по-малко хора в сравнение с предшестващите години. Въображението на масите е поразено от това, че партийците започват да убиват, дори с маскарадна съдебна тър- жественост, собствените си съпартийци. Докато изтребването на интелигенцията се е смятало за естествено: нали сами са признавали вината си пред народа…
Подложената на морални и физически мъчения интелигенция, а заедно с нея и духовенството (онази най-голяма част от него, която се придържа към твърдата вяра), се държат изключително достойно. Колко героизъм е проявен, колко мъченици е имало в невидимите за обществото „каторжнически подземия“. Но малцина знаят за това. Документите са съставяни само по признания, потвърждаващи следователската концепция за едно или друго „дело“.
Всичко, което не е потвърждавало предварително разработения от следователя сценарий на „престъплението“, не се е запазвало или просто не се е записвало. Сега, когато започват да се публикуват различни „дела“ от архивите, интелигенцията отново е разпъната на кръст.
На разпятието е вече мъртвата интелигенция, която е безсилна да се защити. Мой дълг е като „свидетел на века“ да я защитя поне в спомените си. Но какво зная аз? Моят кръг от спомени е твърде тесен и твърде неустойчив, за да се изправи срещу вълната от тенденциозно съставени документи. Но все пак някой трябва да противопос- тави истината на следователската гледна точка.
И това е толкова по-страшно, защото тълпата е склонна да вярва повече на лошото и скандалното, отколкото на благородното и обичайното. А през годините на ленинско-сталинските репресии обичайна бе именно съпротивата. И аз свидетелствам: интелигенцията издържа с чест тежките изпитания на ХХ век.
За руската интелигенция.
Писмо до редакцията на сп. „Новый мир“ 1993 г.
Днешната обстановка ме кара да се обърна с писмо, в което откликвам – и вече не за първи път – на въпроса какво е положението, какви са ролята и значението на интелигенцията в нашето общество? Това не е статия, това
е именно писмо, в което авторът говори, макар и не в строг ред, но както си представя нещата днес, както го задължава да говори собственият му житейски опит.
И така, какво е това интелигенция? Как аз я виждам и разбирам? Понятието е чисто руско и съдържанието му е предимно асоциативно-емоционално. Освен това поради особеностите на руското историческо минало, ние, руските хора, често предпочитаме емоционалните концепти пред логическите определения.
Преживях много исторически събития, нагледах се на извънредно много удивителни неща и затова мога да говоря за руската интелигенция, без да ѝ давам точно определение, а само размишлявайки за онези нейни най-добри представители, които според мен могат да бъдат причислени към категорията на интелигентите.
В чуждите езици и в речниците думата „интелигенция“ обикновено се превежда не самостоятелно, а заедно с прилагателното „руска“. А. И. Солженицин е безусловно прав: интелигентът е не само образован човек, да не говорим за оня, когото той обозначава като „образованец“ (нещо като „самозванец“ или „празнодумец“), това може и да звучи малко рязко, но под това определение Александър Исаевич разбира слой от образовани хора, обаче продажни, просто слаби духом. Интелигентът е представител на професия, свързана с умствения труд (инженер, лекар, учен, художник, писател), и човек, притежаващ умствена почтеност. Мен лично ме смущава разпространеният израз „творческа интелигенция“ – сякаш някаква част от интелигенцията може да бъде „нетворческа“.
Всички интелигенти в една или друга степен „творят“, а от друга страна, човек, който пише, преподава и твори произведения на изкуството, но го прави по поръчка като задача с „идеологическа подплата“ по изискване на дадена партия, на държавата или на някой поръчител, от моя гледна точка съвсем
не е интелигент, а наемник.
Според моя жизнен опит към интелигенцията принадлежат само хора, свободни в своите убеждения, не зависещи от икономически, партийни и държавни принуди и не подчиняващи се на идеологически задължения.
Основен принцип на интелигентността е интелектуалната свобода, свободата като нравствена категория. Интелигентният човек не е свободен един- ствено
от своята съвест и от своята мисъл. Убеден съм впрочем, че можеш да не бъдеш свободен и от приети веднъж завинаги принципи. Това се отнася за хора
с „ограничен разсъдък“, отстояващи свои стари, изказани някога от тях или дори прокарани в живота мисли, които сами сковават свободата си. Достоевски нарича такива убеждения „мундири“, а хората с „убеждения по длъжност“ – хора в мундири.
Човек трябва да има право да променя убежденията си, когато има сериозни причини от нравствен характер. Но ако сменя убежденията си от изгода, това е висша безнравственост. Ако интелигентният човек след размисъл стига до други мисли, усещайки своята неправота, особено по въпроси, свър- зани с морала, това не го злепоставя. Съвестта е не само ангел-пазител на човешката чест,
тя е водач на свободата на човека, грижи се свободата да не се превръща
в произвол, а при объркани житейски обстоятелства, особено в съвременния живот, му посочва истинския път.
Въпросът за нравствените основи на интелигентността е толкова важен, че ще се спра по-обстойно на него. Преди всичко бих искал да кажа, че учените не винаги са интелигентни. Не са интелигентни, когато се затварят прекалено в своята специалност и забравят кой и как може да се възползва от плодовете на техния труд. И тогава, подчинявайки всичко на интересите на специалността си, жертват интересите на хората или културните ценности.
Най-елементарният случай е, когато хората работят в интересите на вой- ната или правят опити, свързани с опасност за човека и страдания за живот- ните. Общо взето грижата за специалността и задълбочаването ѝ съвсем не е лошо правило в живота. Още повече че в Русия твърде много непрофесионалисти се захващат с нещо, което не им е работа. Това важи не само за науката, но и за изкуството и политиката, в която също трябва да има професионализъм.
Аз ценя високо професионалистите и професионализма, но то невинаги съвпада с онова, което наричам интелигенти и интелигентност. Освен това бих казал: интелигентността в Русия е преди всичко независимост на мисълта, съчетана
с европейско образование. (Защо европейско – ще кажа по-нататък). Независимост от всичко, което я ограничава – било, повтарям, партийност, деспотично властваща над поведението на човека и неговата съвест, икономически и кариерни съображения и дори професионални интереси, ако
те излизат извън границите на допустимото от съвестта.
Спомням си кръжока на руската интелигенция, събиращ се в Петроград през 1920-те години около забележителния руски философ Александър Александрович Мейер – кръжока на „вторничаните“, получил по-късно названието „Воскресение“ (мейеровци промениха деня на сбирките си от вторник за неделя). Главното за „вторничани“ беше интелектуалната свобода – свобода от изискванията на властта, на времето, материалната изгода и страничните мнения (какво ще каже княгиня Маря Алексевна*)/ Финална фраза в комедията на Грибоедов „От ума си тегли“. Фраза-символ на еснафска лицемерна зависимост от чуждо мнение. – Б.р./ Интелектуалната свобода определяше мирогледното поведение на такива хора като самия А. А. Мейер и заобикалящите го К. А. Половцев, С. А. Асколдов-Алексеев, Г. Федотов, Н. П. Анциферов, М. В. Юдина, Н. И. Конрад, К. С. Петров- Водкин, Л. А. Орбели, Н. В. Пигулевская и много други.
Руската интелигенция издържа изпитанието на нашето Смутно време и мой дълг като човек – свидетел на века – е да възстановя справедливото отношение към нея. Твърде често употребяваме израза „гнила интелигенция“, представяме си я като слаба и колеблива, защото сме свикнали да се доверяваме на следователското осветляване на делата, на пресата и марксистката идеология, смятаща само работниците за „класа-хегемон“. Но в следствените дела са се запазвали само онези документи, които са подкрепяли следователските версии, получени от следствените понякога с изтезания, и не само физически. Най-страшно е било положението на семейните. Неограниченият произвол на следователите е заплашвал с изтезания членовете на семействата и ние нямаме право да съдим строго онези, които, без дори да вникват в същността на подписваните документи, са потвърждавали версиите на сле- дователите (така
е например в знаменитото „Дело на академиците“ от 1929– 1930 г.).
Колко благородни и мъжествени бяха интелигентите измежду потомствените дворяни! Често си спомням за Георгий Михайлович Осоргин, разстрелян на 28 октомври 1929 г. на остров Соловки. Той вече беше в килията на смъртниците, когато неочаквано за соловецките власти при него пристигна жена му (родена
по баща Голицина). Изненадата дойде от пълното безре- дие в тогавашните лагери: властите на материка не знаеха за произвола на началниците на острова.
След като дава честна дума да не казва на жена си какво го очаква, дворянинът Осоргин бе пуснат от килията на смъртниците за свиждане с нея. И той изпълни обещанието, дадено на палачите. Година след кратката среща Голицина заминава за Париж, без да знае, че още на следващия ден Георгий Михайлович е разстрелян.
Или еднокракият професор по балистика Покровски, който се съпротивляваше и удряше при Светите порти (уви, вече разрушени от реставраторите) с дървения си крак конвойните, само за да не се чувства част от „послушното стадо“.
Или Г. Г. Тайбалин. Рискувайки живота си, той бе приютил в своя лазарет старец мюсюлманин, „най-добрия певец на Стара Бухара“, съвсем беззащитен, който
не знаеше нито дума руски и вече само заради това обречен на смърт.
Мъжеството на руската интелигенция, запазила убежденията си десетки години при най-жесток произвол на идеологизираната съветска власт и заги- ваща
в пълна неизвестност, ме е поразявало, поразява ме и досега. Прекланям се пред руската интелигенция от по-старото, вече отишло си поколение. Тя издържа изпитанията на червения терор, започнал не през 1936 или 1937 г., а веднага след идването на болшевиките на власт.
Колкото по-силна бе съпротивата на интелигенцията, толкова по-ожесточени бяха действията срещу нея. За съпротивата на интелигенцията можем да съдим по жестоките мерки, насочени срещу нея, по това как беше разгонен Петроградският университет, каква чистка се извършваше сред студентите,
на колко учени бе забранено да преподават, как се реформираха програмите
в училищата и висшите учебни заведения, как се насаждаше тъй наречената политическа грамотност и на какви изпитания бяха подложени желаещите
да постъпят във висшите училища. Вузовете бяха затворени за де- цата
на интелигенцията, а за работниците бяха създадени работнически факултети.
И въпреки това в университетските градове възникваха кръжоци
за самообразование и за онези, които учеха в университетите; петербургските професори А. И. Введенски и С. И. Поварнин четяха лекции в домовете си,
където преподаваха логика, а А. Ф. Лосев издаваше философските си трудове със собствени средства.
Руската интелигенция навлезе в епохата на Червения октомври калена в съпротивата си срещу царското правителство. Не само А. А. Мейер събираше около себе си интелигенцията, като използваше опита си да обединява, добит още по време на заточенията и затворите при царското правителство. През есента на 1922 г. бяха нужни два парахода („Пруссия“ и „Бургомистр Хаген“),
за да бъде изселена от Русия само онази част от интелигенцията, срещу която
не можеха да бъдат приложени обичайните мерки предвид нейната общоевропейска известност.
За пример могат да послужат стотици и хиляди учени, художници и му- зиканти, които запазиха духовната си самостоятелност или дори активно се съпротивляваха на идеологическия терор – в историческата наука, литературознанието, в биологията, философията, лингвистиката… Зад гърба
на главатарите на различните разобличителни кампании стояха тълпи от полу знайковци, полуинтелигенти, които провеждаха терора и чрез тази изгодна за тях работа се сдобиваха с учени степени и академични звания.
Смея да твърдя, че те не бяха интелигенти в старинния смисъл на тази дума. Няма нищо по-опасно от полузнайковците. Те са убедени, че знаят всичко или поне най-важното и действат нагло и „безкомпромисно“. Колко хора бяха изхвърлени от тях на улицата! Останалите се налагаше да подпомагат не само
А. А. Ахматова, но и Б. М. Ейхенбаум, Д. Е. Максимов, К. Л. Комарович, дори
и академик Л. А. Орбели, докато не му дадоха отделна лаборатория.
Академик И. Ю. Крачковски плащаше със собствени средства заплатите
на сътрудниците си, когато заниманията по древни източни езици бяха обявени
за реакционни.
Но кои са първите руски интелигенти? Ако Владимир Мономах не бе написал своето „Поучение“ предимно за князете, неговата добросъвестност и владеенето на пет езика биха могли да станат основание да бъде причислен към първите руски интелигенти. Но поведението му не винаги е съответствало на вечните и всеобщи правила на морала. Съвестта му е била ограничена от княжеските грижи.
Всъщност първият интелигент в Русия в края на ХV – началото на ХVІ век е бил Максим Грек – човек с италианска и гръцка образованост, който преди монашеството носи името Михаил Триволис и принадлежи към кръга от учени
на Алдо Мануцио. В Русия е преследван, затварян и едва след смъртта си
е причислен към светците. С живота си в Русия той сякаш прокарва пътя на мнозина интелигенти.
Княз Андрей Курбски би бил интелигент, ако, бидейки военачалник, не се беше „разграничил“ от Иван Грозни. Като княз е имал право да избира своя сюзерен, но като воин, командващ войските, е избягал в противовес на съвестта си.
Истински интелигенти в Русия не е имало и през ХVІІ век. Имало е образовани хора според европейските мерки. Но висока руска интелигенция в съвременния смисъл още не е съществувала в Древна Русия. Безсмислено е да си задаваме въпроса била ли е културата на Русия преди Петър „изостанала“ или не, висока ли е била или ниска. Нелепо е култу- рата да се сравнява „според ръста“ – коя
е по-висока, а коя пониска.
Русия, която създава забележителна архитектура (при това извънредно разнообразна по своите стилови особености), възвишена хорова музика, изключително красива църковна обредност, която съхранява най-ценни реликви от религиозната древност, прочути фрески и икони, но не познава университетската наука, представлява особен тип култура с високо религиозна и художествена практика. Неправилно е да се мисли, че интелигенцията
се е появила непосред- ствено след преминаването на Русия на позициите
на западноевропейската култура (европейска тя винаги е била).
При Петър не е имало интелигенция. За създаването ѝ е било нужно да бъдат обединени университетските знания със свободно мислене и свободна изява
на мирогледа. Петър се е опасявал от появата на независими хора. Той сякаш
е пред- чувствал, че те са опасни за държавата и е избягвал да се среща със западноев- ропейски мислители. По време на пътуванията си и пребиваването
в Западна Европа са го интересували преди всичко „професионалистите“: държавници, военни, строители, моряци и работници – капитани на кораби, дърводелци, корабостроители, всички, които са могли да осъществяват идеите му, а не да ги създават.
Може би затова е установявал най-добри отношения със средно- талантливи архитекти и не се е разбрал с Леблон*, който му предложил свой план за изграждането на Петербург. / * Жан-Батист Александър Леблон, френски архитект, поканен от Петър през 1716 г. за „генерален архитект“ на Санкт Петербург, където умира през 1719 г. –Б.р./
И може би е бил прав. В указанията му, понякога съпровождани с малки скици, учудва самостоятелността на градо- строителната му концепция. Той се е чувствал по-свободно сред талантливите и енергични практици, отколкото сред теоретиците и мислителите.
Европа е тържествувала в Русия при Петър, защото той успява да въз- станови
в известна степен прекъснатия от татаро-монголското иго път „от Варягите към Гърците“ и да построи в неговото начало Петербург.
Именно това иго издига непреодолима стена със Запада, но не установява трайни културни връзки с Изтока, макар че руският владетел приема под своя скиптър на равни начала Казанското и Астраханското царства, като признава техните князе и велможи. Петър възстановява връзките с Европа, но пътьом лишава Русия от земските събори, премахва патриаршеството и още по-силно закрепостява селяните.
Основен проблем за Русия винаги е бил проблемът на Севера и Юга, а не на Запада и Изтока, дори в нейните Балкански, Кавказки или Туркестански войни. Защитата на християнството е била за Русия и защита на европей- ските принципи на културата: личностна,персонифицирана, интелектуално свободна. Тъкмо затова руската интелигенция възприема с възторг освобож- даването на християнските народи на Балканите и самата тя е била преследвана за същите тези европейски принципи.
Първите истински, типично руски интелигенти се появяват в края на ХVІІІ – началото на ХІХ век: Сумароков, Новиков, Радишчев, Карамзин. Към тях не може да бъде причислен дори Державин, който е твърде зависим от властите.
Пушкин несъмнено е интелигент. Той не е получавал като подаръци златни табакери и макар да се е издържал главно от хонорари, в творчеството си
не е зависел от тях. Избрал е пътя на свободата и „живеел сам“. Интелигенцията се изявява като духовна общност на 14 декември 1825 г. на Сенатския площад. Въстанието на декабристите бележи появата на голям брой духовно свободни хора. Декабристите се изправят публично срещу своите съсловни интереси и срещу професионалните си интереси (включително военните).
Те действат по повеля на съвестта, а „тайните им съюзи“ не ги задължават
да следват някаква „партийна линия“. Същевременно в Русия се заражда тероризъм, а „професионалните революционери“, всички тези Ткачови
и Нечаеви* (а може би и Чернишевски?) са подчертано антиинтелигентни личности. / * Революционни дейци – радетели за физическо унищожаване и тероризиране на „особено вредни“ лица; в противовес на нравствените основи, заложени от декабристите, оправдават всичко аморално, ако служи на интересите на революцията. Сергей Нечаев (1847–1882) през 1873 г. е осъден на 20 години и затворен в единична килия в Петропавловската крепост, където умира. Делото на Нечаев е в основата на знаменития роман на Ф. М. Достоевски „Бесове“, в който прототип на Пьотър Верховенски е самият Нечаев.- Б.р./
Не са интелигенти и онези, които застават на колене пред „народа“ или „работническата класа“, без да принадлежат към тях. Но самият работник, притежавайки достатъчно висок професионален и непрофесионален кръгозор и природна съвестност (а те не са били малко, докато не започват да се вършат престъпления в името на „работническата класа“), може да се доближи до това, което наричаме природна интелигентност.
Но да се върнем към нашето време.
През първото десетилетие на съветската власт е засилена духовната ак- тивност на интелигенцията. През това десетилетие репресиите са насочени предимно към интелигенцията. През следващите тридесет години репресиите са не само срещу интелигенцията (срещу нея винаги ги е имало), но и срещу селячеството, макар и досега наричано „неуко“, защото притежава своя хилядолетна култура.
Градското и селското духовенство, чиито отделни представители още преди революцията се проявяват като интелигенти (отец Павел Флоренски), отново излъчва от средата си редица забележителни представители на интелигенцията (Сергей Булгаков, Викторин Добронравов, Александър Елчанинов и други). И така, по-голямата част от руската интелигенция не може да бъде обвинена в отстъпничество. Бих могъл да посоча десетки имена на хора, чест- но изживели живота си, без да се оправдават с това, че „ние вярвахме“, „ние смятахме така“, „такова беше времето“, „всички правеха така“, „тогава още не разбирахме“, „бяхме като хипнотизирани“…
Тези хора изключват себе си от общността на интелигентните, чието задължение винаги е било и си остава: да знаят, да разбират, да се съпротивляват, да запазват духовната си самостоятелност и да не участват в лъжата. Няма да споменавам имената на всички онези самозвани интелигенти, чието участие в различни кампании и разработки от самото начало не е било случайно. Много са, но не бива да се вини заради тях цялата руска интелигенция, която толкова години е била репресирана.
Освен това, ако я нямаше старата интелигенция, не би имало и по-млади дисиденти. Интелигенцията през цялото време е главен враг на съветската власт, тъй като е независима.
Годините на борба на държавата с интелигенцията бяха същевременно години, когато в официалния език изчезнаха понятията чест, съвест, човешко достойнство, вярност на принципите, правдивост, безпристрастност, по- рядъчност, благородство.
Репутацията на човека беше подменена с характеристиката на „триъгълниците“*, в които тези понятия и представи напълно липсваха, а понятието интелигентност бе сведено до понятието професия на умствения труд.
/ * Става дума за психогеометричния тест на Сюзън Делинджър, специалист по подготовка на управленски кадри, с пет геометрични фигури, по който се оценяват доминиращите черти на характера, особеностите на поведението и стила на живот на човека.- Б.р./
Неуважението към интелигенцията и днес е неуважение към паметта на хиляди и хиляди хора, мъжествено издържали разпитите и изтезанията, останали честни в лагерите и в заточение, по време на гоненията срещу различни направления в науката. В бъдеще, когато започнат да се публикуват отделни дела на ЧК, ОГПУ или КГБ, трябва да се има предвид, че в протоколите на следствието са включвани само материалите, потвърждаващи предварително подготвената от следователя версия.
Безследно са изчезвали от делата онези, които са „помогнали на следствието“ или са давали предварителни сведения за ареста – агентурните данни. От делата са изчезнали всички прояви на мъжество на следствените. Арестуваните не са освобождавани: „Органите не задържат току-тъй!“ Тази мисъл с годините се налагаше все повече. Затова и днес „делата“ трябва да се публикуват само с коментар – на научна основа.
Интересно е как интелигентните хора изслушваха своите присъди. Ще си позволя да разкажа още някои спомени.
Беше през 1928 г., някъде в началото на октомври. Всички нас ни из- викаха по делото на студентския кръжок „Космическа академия на науките“ и Братството на Серафим Саровски при началника на затвора (ДПЗ – Дом за предварително задържане на Шпалерная улица в Ленинград). Началникът седеше намръщен с важен и крайно мрачен вид, а ние стояхме прави. Най-отпред стоеше Игор Евгениевич Аничков, получил възпитанието си в чужбина, типичен представител на старата руска интелиген-
Със задгробен глас началникът обяви: „Чуйте присъдата“. Отлично си спомням, че той произнесе думата „присъда“ с ударение на правилната сричка. След това бавно и важно започна да чете присъдата – неизвестно чия, тъй като съд нямаше. През цялото време Игор Евгениевич стоеше със скучаещ вид. Щом началникът приключи с четенето, той небрежно по- пита: „Това ли е всичко? Можем ли да вървим?“ И без да дочака отговор, тръгна към изхода. Последвахме го покрай стъписания конвой.
Беше великолепно. Качеството, определящо характера на руската интелигенция – отвраще- нието към деспотизма, – е възпитало у нея непоколебимост и чувство за собствено достойнство.
Какво всъщност явление е интелигенцията – западно или източно? Отговорът на този въпрос е заложен в това дали приемаме Русия като Запад или като Изток. Една от главните опори на интелигентността е характерът на образоваността. За руската интелигентност образоваността винаги е била от чисто западен тип. Ако Русия е Изток или дори Евразия, западноевропейският характер на нейната образованост дава възможност на интелигенцията с лекота да се откъсне от народа и с това донякъде да се оправдае отрицателното отношение към нея на господстващата в Русия прослойка от полуинтелигенция, полуоб- разовани хора и образованци.
И дали не поради това, дали не от желание да се откъсне едното от другото, евразийството придобива у нас през последните години мракобесен, черен характер?
В действителност Русия съвсем не е Евразия. Тъй като различието на културите, а не условната граница, прокарана по картата, разделя Запада от Изтока. По религия и култура Русия без съмнение е Европа. При това в ней- ната култура не може да се открие рязко различие между западния Петербург и източния Владивосток.
Руската култура винаги е била по своя характер европейска култура и е носила в себе си трите отличителни особености, свързани с християнството: личностно начало, възприемчивост към другите култури (универсализъм) и стремеж към свобода. По своята култура Русия се отличава от страните на Запада не повече, отколкото се различават те помежду си: Англия от Франция или Холандия от Швейцария. В Европа има много култури. Главната свързваща среда на Русия със Запада е, разбира се, интелигенцията, макар и не само тя.
За Русия проблемът „Изток – Запад“ играе по-малка роля, отколкото връзките „Юг – Север“. На това, изглежда, никой не е обръщал особено вни- мание, но е именно така. Погледнете картата на Европа, конкретно на Източна Европа. Ще видите, че главни пътища за комуникации дълго време са били реките, те чащи предимно по меридианна посока от север на юг или от юг на север. Те свързват басейните на Балтийско и Черно море в крайна сметка със Средиземноморието.
Пътят „от Варяги към Гърци“ е бил главният търговски път, както и военен, а също и за разпространяване на културата. Авторът на „Повест за изминалите години“ от ХІ век именно така описва географските предели на Русия, започвайки с водораздела, „Оковски лес“*, по посока на реките, които водят началото си оттам: кои реки към кое море текат. Граници няма – има посоки на течението на реките.
Русия е имала два равноправни центъра по тези пътища – Новгород и Киев. От север са идвали наети и поканени варяги. На север се настаняват Рюриковци, които се спускат на юг към Киев и се разполагат като държавна сила по целия път от Ладога до Херсонес. От юг от Византия с помощта на българско посредничество идва духовната култура, европейската религия на християнството, тясно свързала Русия със Западна Европа. Ако руската култура се определя като съединяваща главните култури на Европа през Х–ХІІ век, тя трябва да се определя като Скандовизантия, а не Евразия.
Номадите от изток и от южните степи на Русия твърде малко са допринесли за създаването на Русия, дори когато се установяват в пределите на руските княжества като наемна военна сила. Русите се смесват преди всичко с угро-финските народи, с които, според легендата, заедно призовават братята Рюрик, Синеус и Трувор. (Виж „Повест за изминалите години“ около 862 г.) / В „Повест за изминалите години“ този горски масив е описан като център, от който водят началото си трите велики реки: Днепър тече на юг, Двина – на север и Волга – на изток.- Б.р./
Реша [казаха.} русите, чудите [бъдещите естонци ], словените и кривичите и весите [вепси, угро-финско племе]: „Земята наша е голяма и изобилна, а нареда [държавна организация] в нея няма. Да дойдете да княжувате и да ни владеете.“
И по-нататък:
И по онези градове главни находници (пришълци) са варягите, а първи населници в Новгород са словените, в Полоцк са кривичите [славянско племе], в Ростов са мерите [угро-финско племе], в Белоозеро весите, в Муром муромите [угро-финско племе]; и всичките тези ги владееше Рюрик.
Характерно е, че всички източни сюжети в древноруската литература са дошли при нас от юг чрез гръцко посредничество или от Запад. Културните връзки с Изтока са били крайно ограничени и едва през ХVІ век се появяват източни мотиви в нашия орнамент. Полоцк, бъдещият център на Белорусия, също възниква на речните тър- говски пътища. И трите столици – Новгород, Киев и Полоцк – са имали за свои храмове храмовете на света София – „Премъдрост Божия“. Чрез тях като промисъл е белязано културното единство на трите източнославянски народа. Само изключително жестокото татарско-монголско нашествие, чиито разрушителни последствия могат да бъдат омаловажавани единствено от желание да ни свързват на всяка цена с Изтока, е успяло да унищожи това единство на Русия, скрепено с храмовете на София – символи
на мъдростта за устройството на света в неговото единство. Всичко това съвсем не означа- ва, че Русия неизменно е имала съюзници на Запад и противници
на Изток, историята не го потвърждава по никакъв начин, но нали съвсем не става дума за военни съюзи, а за изворите на руската национална култура.
Тези извори са различни за Русия и за Изтока, но това съвсем не отрича, а по-скоро обуславя сегашната необходимост от взаимно разбирателство и взаимопомощ. Именно в този, а не в някакъв друг смисъл трябва да се разбира днес идеята за евразийството. Всяка страна има свой Изток и свой Запад, свой Юг и свой Север, и онова, което за една страна е Изток, за нейните съседи е Запад. Мирното съседство обаче се състои тъкмо в това, етническите граници
да не се превръщат в политически „граници под ключ“ и разнообра- зието да не накърнява, а да обогатява.
„Ако врагът не се предава, го унищожават!“ – казва Горки. Веднъж това изказване стана предсказание – това е факт, но дали то не действа и в наше време? Та нали и в наше време една национална интелигенция унищожава друга, в някои случаи – с оръжие в ръка. И в наше време интелигенцията е подла- гана на осмиване и унищожаване, и то от страна на кого? От страна на друга част от интелигенцията, а ако е така, това означава, че „другата“ част, необос- новано си е присвоила определението „интелигенция“.
Дискусиите, различното виждане за света и неговото бъдеще, разбира се, са свойствени на интелигенцията, но взаимното унищожаване е привнесено сред нея от същия Горки, от същите полузнайковци и „образованци“, да не говорим за ЧК-ГПУ-НКВД-КГБ. Нима и днес цялата тежест на бремето и всички исторически задачи, възложени на интелигенцията, могат да бъдат решени единствено чрез безкрайни разпри и взаимно озлобяване, които я извеждат извън пределите на интелигентността, докато цялата история на културата, както и неотдавнашният ни практически опит, ни подсказват съв- сем друг, противоположен път?
И нима както преди ще започнем „по болшевишки“ да подценяваме интелигенцията и нейната роля в живота на нашите народи?
Превод Мария Петкова
Глава от книгата „Руската култура“
