Роден съм в Пловдив, където получих средното си образование. Завърших медицина във ВМИ – София. Работих като лекар в провинцията и в ИСУЛ.
През 1975 година емигрирах в Западна Германия. Сътрудничих за кратко в „Дойче веле“, след което продължих работа по специалността си. Немски гражданин съм. Пища проза, периодично представяна от български лит-сайтове, и за чекмеджето, което пази тишина на неизразимата ми признателност и обич към речта на „мама и на татка“. Мисля, че човек получава най-ценните съвети от неосъзнатите си несполуки. Затова вярявам във Волята „на Оногова, който Го е пратил“. Всичко останало би било ненужно описание на делничността ми.
Руптра
На моя учител Ференц Воща, който ни съветваше
да не помним провалите си
Първи бяха машините. После дойдоха хората с кирки и лопати: и копаха, и ровиха, докато се показаха белите каменни зъби на древния град.
Мястото за разкопки посочи професор Превáла – световно известният археолог, по чиито предварителни изчисления селище-то трябва да е погинало някъде в края на неолита.
„Тримата влъхви” – една обрулена от времето скална фо-рмация, стърчаща сред гола поляна в южния край на града ни – се състои от три варовикови стълба и няколко обли камъка, налягали като камили край тях. Професор Превáла, възпълен, неподозирано подвижен за телосложението си човек, застана до тях и рече, запо-чваме оттука. А влъхвите и камилите, попитахме го. Тях ще преместим на по-подходящо място, отговори, и багерът заби зъби в плътта на Времето. Любопитният рови, любознателният – зида, за-яви тържествено господин градоначалникът преди двамата да направят първата копка. Името „Тримата влъхви” даде професор Превáла, а ние го одобрихме. Нашият град е средностатистически, и ако добавим „във всяко отношение”, няма да сме далеч от истината: не ни липсват идеи и желание, но градската ни управа е по средата на мандата си и не мисли още за избори. Ще я изберем отново, защото ще обещае да ги изпълни.
* * *
Пролетта беше дъждовна, което възпрепятства работите: изкопите се напълниха с вода, част от изхвърлената пръст се свлече и ги затлачи отново. Седнал в централното градско кафене, господин професорът пишеше и пиеше мълчаливо ябълковото си вино. Двамата му асистенти се мяркаха рядко по улиците, не е изключено да е имало и финансови проблеми. Така или иначе, „Тримата влъхви” се превърна в тъжна гледка. Бяхме готови да помогнем с каквото можем, но професорът не пожела съдействие по някакви негови съображения и, щем – не щем, се примирихме с фактическото положение.
Валежите спряха в средата, и разкопките потръгнаха отново в края на май. В средата на юни, зациклиха отново – този път по сериозни здравословни причини: професорът показа признаци на остра амнезия, придружена от сърдечна недостатъчност и бе откаран в болница. Разбрахме, че е прескочил трапа, ала не можа да се върне повече към работата си.
Замести го друг – професор Ривалски, авторитет по класическа археология и палеография[1], който живееше в малката си каравана на обекта. Разкопките възстановиха ритъма си и първите каменни зидове се появиха в края на юли. Покриви липсваха, били са сламени очевидно, но артефактите изобилстваха: каменни и метални сечива, керамични съдове за вино, зехтин и жито, лекити[2] за балсам и благовония, чирепи, черепи, два добре съхранени скелета – и не на последно място – стотици глинени плочки с клиновидни текстове. Пристигаха постоянно журналисти и скоро стана ясно, че покрай „Тримата влъхви” светът започва да ни забелязва. Работеше се усърдно и резултатите започваха да привличат неудържимо вниманието на любопитни посетители от близо и далеч. „Строежът на Айфеловата кула едва ли е предизвиквал по-жив интерес”, написа някакъв остроумен журналист. Започна и строежа на новото ни кметство.
С професор Ривалски се запознах лично при разкопките: ходех на обекта, за да правя скици за акварелите на „Тримата влъхви”. Защо разреши, при условие да не им слагам дати, не го попитах. По-близки станахме, когато му подарих един по негов избор. Мисля, че с времето се харесахме взаимно и го поканих на гости. Показах му завършените акварели, той си купи още един и пожела да го нарисувам. Защо точно в десен полуанфас, не разбрах, но така станахме и приятели. Професорът не беше много приказлив човек, което се видя и на акварела, но не скри изненадата си: очаквал водните бои по-скоро да размият наследствената му, по неговите думи, мълчаливост. Станахме си още по-симпатични, и бях приятно изненадан, когато ми подари един античен лекит от личната си колекция.
* * *
Есента беше дълга. Работите продължиха докъм средата на ноември, и екипът си тръгна с видимо нежелание. През зимата направих още дузина скици, за подготвяната в местната библиотека изложба. Изпратих му една с изглед към главната градска порта на „Тримата влъхви”, отговори ми с кратко писмо и копие на статията си, отпечатана в последната книжка на списание
„е-Archeo-logy”[3]. Прочетох я два пъти, не само защото беше посветена на за-бележителните разкопки в родния ми град; разчетените и увлекателно интерпретирани клиновидни текстове впечатляваха не по-малко от теорията, че, цитирам, „всички тези сложни кoмбинaции oт на пръв поглед гeoметрични символи, свидетелстват по недвусмислен начин за изобилие от абстрактни идеи, концептуални схеми, емоционални състояния, метафизични тълкувания на факти, както описания на събития и религиозни ритуали – всички вкупом доказателство за възходящото развитие на една още недостатъчно проучена, древна култура.” (Записал съм цитата в дневника си, той помни по-добре.) Писмото завършваше с пожелания за възможно най-скорошна среща при главната порта на „Тримата влъхви”.
Роден и израснал съм на улица „Усмивка”. Живея и се надявам да доживея дните си усмихнат тук. Недалеч от моята, е го-лямата къща на Карел Йермарж – наследник на чешки пивовари, напълно обездвижен след автомобилна катастрофа преди няколко години. С Карел сме съученици. За него се грижи госпожа Силви Йермарж – жената, която разхожда кокер шпаньола им редовно по два пъти дневно. Тя е овдовялата му рано сестра. Милата дама и кучето ú страдат от някаква болест, която подсилва приликата им. Двамата са неразделна част от еднообразния иначе пейзаж на ежедневието ми. Винаги съм искал да ги нарисувам и този път се заех наистина. Поканих ги да дойдат в ателието, за да ми позират, и тя се обърна към кучето: „Чу ли, Иржи? Любезният съсед иска да ни нарисува, трябва да се приготвим подобаващо за случая, момче.” Кучето клекна и се прозя до сълзи. „Разчувства се – рече. – Трябва само да ни дадете адреса си,” Бях изненадан, че не ме позна. Стана ми неудобно и, все още озадачен, обясних кой съм, сочейки къщата, в която винаги съм живял. Не дойдоха изобщо. Затова ги рисувах по памет, и имаше защо да бъда доволен от акварела. Спрях ги по време на една от сутрешните им разходка и го показах. „Хубаво куче. Жената също” – рече госпожа Йермарж. И подкани Иржи да тръгват.
Обяснявах си поведението ú лесно – до деня, когато прочетох краткото съобщението във вестника: „Полицията търси съдействие за идентифициране на мъж и жена, забравили без обясними причини адреса и самоличността си.” Звучеше като съобщение за кацнали на централния площад извънземни. Подобни съобщения се появиха и в следващите няколко дни. Едва тогава осъзнах, че артериосклерозата не е причина това да се случва на все повече и повече мои съграждани.
Подготовката за самостоятелната изложба погълна голяма част от времето и вниманието ми до средата на май. Скромното ú откриване се състоя на шейсет и шестия ми рожден ден. Интересът може да се нарече по-скоро сдържан: продадох само акварелът „Дамата с шпаньола.” Откупи го главната сестра на градската поликлиника. При последната среща на улицата, госпожа Йермарж не отвърна на поздрава ми. По-странно ми се видя изражението – лицето ú беше бледо и без бръчки: гладко, на порцеланова балерина сякаш, а кучето я гледаше с угрижено съчувствие.
* * *
Професор Ривалски и асистентите му се върнаха на обекта в началото на юни. Беше задушен предиобед, времето се развали още същата нощ, но опънаха голям брезентов навес, така че една част от работите можеха да продължат под него: пресяване на пръст, сортиране, класифициране, опис и маркиране на всичко по-ценно. Професорът ми предложи да скицирам отделни артефакти и макар срещу скромно заплащане, не отклоних молбата му. (Към „приех безусловно” съм добавил и „с удоволствие” в дневника си.) Веднъж ме попита за броя на готовите скици до момента. Въпреки че ги бях броил предишния ден, не можах да си спомня. Отдадох го на рутината, еднообразието и нетърпимата горещина под навеса. Щом времето се оправи, професорът слезе при разкопките и не след дълго разкриха „Бингозалата”. (Така нарече едно помещение с кръгли каменни маси в средата и останките на два човешки скелета, стиснали потъмнели сикли[4] в някогашните си – сега оголени пръстови фаланги[5] – шепи, под тях.) След разкопаването и на „The clay library”[6] – широко помещение, обзаведено с травертинови рафтове и купища разхвърляни по тях клинописни плочки. „Празнувахме шумно и до полунощ”, припомня дневникът ми.
Радостта на професор Ривалски беше неописуема, когато на следващия ден включи компютъра с всички му програми и приложения. „Виж!” – рече, а прашният град сякаш просветна и отвори всичките си порти. – Скоро ще видим и душата му, приятелю. Компютърът е само машина, чиято памет, оправдава безполезността ú. Очакват ни още много изненади, повярвайте.”
Не спомена какви. Знам, обаче, че голямата пристигна в пламтящия край на август: скицирах една бронзова статуетка, когато осъзнах, че професорът не диша. Погледът му се премести бавно върху мен и разбрах, че се готви да изрече, не, по-скоро да извика: „Еврика!”. За малко да го стори, ала само пое дълбоко въздух. После сложи една глинена плочка в джоба си, изключи ма-шината и слезе на обекта. През „Лемура” (така беше обозначил голямата източна порта върху работната скица) мина, сякаш прекоси време-пространството с широките си бермуди и с прашни сандали.
Същата вечер работих до късно. На листа се появиха едра, фигура и дългата ú сянка пред широкия отвор на висока каменна врата. Показах му завършения акварел на следващата сутрин, но мислеше очевидно за нещо по-важно, защото му хвърли само бегъл поглед, преди да го остави настрана. Няколко дни по-късно ми обясни: „Намирам акварела ви чудесен. Бях тръгнал към дома на главния жрец и реших да мина през източната порта, но и сега не знам как и защо се озовах в Глинената библиотека. Когато човек не знае къде…” Телефонът в джоба му звънеше и не успя да довърши мисълта си. Дали можем да се видим довечера, попита, когато разговорът приключи. Поканата да ми гостува, прие без да размишлява дълго.
Пристигна късно. В мъгляво-жълтите ореоли на уличните лампи кръжаха облаци еднодневки. Седяхме на моравата посред малкия ми двор на по чаша охладено вино и през повечето време слушах. „Когато човек не знае къде отива, през портата минава само сянката му” – продължи мисълта си от вчера, след една бавна глътка професорът, сочейки гръкляна си . – През тази току-що мина сянката на неръкотворното ви вино.” Хуморът не беше случаен: долях му, той разклати чашата и я поднесе към чувствителния си нос. „Знаете ли, приятелю? Вчера медитирах… Да, виното ви е наистина люлка и майчина песен едновременно. Преди три години правиха ремонт на къщата ми. Преместихме библиотеката на долния етаж, но все още я търся на горния. И тя, като всяка друга, е хранилище на добри духове и сенките им. Дори без покрив, Глинената библиотека е пак библиотека. В плочката, която бях взел със себе си, се натъкнах на една тайнствена дума, която не ми даваше покой, докато отговорът изведнъж светна, като по индукция, в главата ми. Нали ви казах, че вчера медитирах. Медитация и индук-ция са сходни понятия – като сянка и памет, в абстрактния смисъл. Думата, която разчетох е „руптра”, което означава „вирус на паметта”. Сега вече знам коя е бедата, сполетяла неочаквано древния град.” Посегнах да му долея, но покри чашата си с длан. „Благодаря, нека виното остане само неръкотворно – изрече с усмивка. – Неръкотворните неща са по-дълготрайни, както знаем… Впрочем, ще ви помоля, за още една глътка. Достатъчно, благодаря…. Дойдох тук да заместя временно професор Превáла, докато се възстанови. Добре, разкопки като разкопки, рекох си, и приех поканата. Смятам, че археологията и хазарта са първи братовчеди… Вижте сателита – посочи нощното небе. – Една малка точка в небето, натъпкана със светещи фантазии. И докато разчитам палеографските тайни на тази изчезнала праисторическа общност, в която – не е ли любопитно? – жените и мъжете са говорили на различни езици, се питам… Наздраве! Хиляди писмени паметници говорят за една зряла култура на социални отношения, определяни от раз-ходи, приходи, дългове, заеми, данъци и всякакви, не по-различни от нашите смешни, ала всесилни навици. – Професорът се засмя тихо. – Искате ли да чуете историята на една мъдро остаряла пра-историческа крава?… Още един сателит, погледнете …, ето там…, вдясно от Таурус[7]… Един ден собственикът ú я повел към кланицата, а по пътя, бедната, му рекла: „Прародителите ми са били диви и затова свободни, сега аз ще платя сметката за опитомяването им.“ Върху гърба на същата плочка има и нейна рисунка. Трябва да призная, че не смогвам да ú се нагледам. Толкова неръкотворно и въздействащо одухотворена е, че всички крави рисувани по-късно, са чисто и просто упадък на изобразителното изкуство, както се оплакал веднъж Пикáсо.”
Виното разбулваше тайните си. Светлините в къщата оттатък улицата гаснеха една подир друга: госпожа Йермарж си ляга винаги в единайсет. Професор Ривалски се надигна от мястото си. „Градът на човека с кравата е жив – рече, взирайки се упорито в циферблата на часовника си. – Времето не се движи само напред, очевидно. Няма никакво съмнение, че чувствата на древните не са по-малко объркани от нашите. Мислите ми са още при кравата, но сега ще ми трябва такси.”
Изпратих го до улицата. „Парите никога не стигат – каза преди да захлопне вратата. – Никому… и никога. ” Стори ми се, че го напомня на себе си, докато шофьорът кима усмихнат.
На следващата сутрин станах рано. По път към „Тримата влъхви” се отбих в закусвалнята. Минаваше десет и имаше само двама посетители, които разменяха мисли на дълги паузи. Седнах недалеч от тях, сервитьорката ми донесе кафето и продължи да щрака по телефона си. „Скоро ще осъмнем и с епидемия…, не се ли вземат бързи мерки” – рече единият мъж…. – Казват, че болестта била някакъв вид … внушение.”… „Индукция – помогна другият . – Търсят причината в разкопките „Тримата влъхви”, както чувам. Изглажда бръчките”… „Кои бръчки? – ухили се първият. – и погледна часовника си. – Да забравяш, когато ти е удобно е голямо удобство…. По-добре изобщо да не го открият…. Ставам, закъснях. Изглежда злото има и полезна страна. До утре.”
Докато въртя педали към „Тримата влъхви”, ми се мяркаше порцелановото лице на госпожа Йермарж. Може някой да не взема слуховете за истина – мислех си. – Но шепотът ú очевидно стига до хората по индукция.
Намерих професор Ривалски в Глинената библиотека. Не ме усети: седеше с гръб към мен, сянката му беше обедна и съм започнал неволно да я скицирам. Отначало ръката ми се движеше трудно, после постепенно се разкърши. Печеше непоносимо и отидох да я довърша на сянка под навеса. Поработих и върху някакъв артефакт. Този ден професорът не се върна под навеса изобщо. Чак като си тръгвах забелязах, че сянката му се е сляла с оранжевия залез.
Професор Ривалски дойде неочаквано у дома две седмици по-късно. Завари ме да поливам моравата. Поканих го седне н му предложих чаша охладено вино. Отказа. Държеше се странно „Нося акварела, който ми направихте в гръб. Забравили сте да го подпишете – рече. – Дошъл съм и да си кажем сбогом. Разкопките ще продължат, ако се намерят пари, напролет. Най-хубавото е, че успях да разгадая причината за неизбежния край на някогашния град. Руптра! Извинете, ако се повтарям… , но не помня… Май ви говорих за това при предишното си гостуване. Бих искал да прибавя още нещо… Един от асистентите и двама от общите работници са забравили имената и адресите си, надявам се да е само временно. Този вирус се предава само по …” Не можеше да намери думата и се наложи да помагам. „Точно така. По индукция, разбира се. Благодаря за подписа… Чуйте как есенната вечер диша,.. Това е сянката на Времето.
II
„16.09. Трябва да купя някакъв подарък за рождения ден на племеницата… (?).” „27.10. Дотук времето е по-меко от мериносовия ми пуловер. Завърших третия акварел. Циганското лято е още тук.” „10.11. Тази сутрин хубавото време си тръгва. Вчера видях още няколко души с лица без бръчки. Все още не съм получил обещаната студия от проф. Ривалски. Събудих се с хубави идеи за нова самостоятелна изложба напролет.” „13.12. Първи сняг. Натрупал е рехаво и дебело. Смятам да направя снежния човек, но още му търся име. Малко хремав съм, листа за липов чай имам за цяла зима. Видях котешки стъпки на кухненския прозорец. забел.: Водeнето на дневник не е чак толкова старомодно….”
Това съм написал. Не погледнах кога бях го правил за последен път, но реших да надникна и в един от по-старите дневници. Прелиствах го и с изненада прочетох неща, които не помня да са се случвали някога: никога не съм бил влюбен в някоя си Ема, не съм ú гостувал в Прага, не съм баща на дъщеричката ú. Дъщеричка?! Не беше ли… Да, знам, че не всичко на този свят е възможно. За болка от раздяла след някакво пътуване с момиче ми напомнят редове и междуредия. И за много други болки, но всички опити да ги подредя и свържа са напразни. Защо, не мога да си обясня; не мога да проумея и защо като се видя в огледалото ми се струва, че бръчките по лицето ми са по-малко отпреди. Може да е самовнушение, трябва да вземам лекарствата против хипертония редовно… Какво беше името на миналогодишния снежен човек е още не-що, което не мога да си спомня.
Мисълта, че чувствата, които някога съм доверявал на дневниците си, са чужди сънища, ме споходи, като излязох да разчистя снега пред входната врата. Режещата миризма на студ ме разведри, но се отказах да направя снежния човек. Вместо това си направих чай и се качих да го пия в ателието. Оттам видях как новият раздавач пуска нещо в пощенската кутия. (Старият – копие на пощальона Рулен[8] и един вид продължение на малката улица „Усмивка”, беше преместен на друга длъжност, защото започнал да забравя адреси и имена на получатели.) Рисувал съм го няколко пъти и сега ми липсват жилавата походка и точността му. Твърдението, че няма незаменими хора, е просто невярно.
Беше обещаната от професор Ривалски студия върху откритите в „Тримата влъхви” клиновидни текстове и следното, писано на ръка, писмо:
Драги приятелю,
Надявам се, че ви намирам в добро здраве и разположение на духа. Изпращам копие на ръкописа от завършеното само преди дни изследване, както бях ви обещал. Бързам да обясня, че веднага след завръщането си у дома, изпаднах в някакво странно състояние на амнезия, относно събития и преживявания свързани работа ми на обект „Тримата влъхви”. Слава Богу, към момента тя се намира в рецесия, така че, успях да напредна значително за сравнително кратко време. Освен неизбежните общи, в студията ще намерите и заключения, хвърлящи светлина върху причините за този непознат на археологията феномен.
Докато пиша писмото, хвърлям поглед и към последния ви не по-малко странен акварел на стената над камината – оня, на който ще остана, завинаги седнал с гръб към зрителя в древната Глинена библиотека, насаме със сянката си. Сцената, така както въздейства (на мен поне)е като сянка на спомен за нещо, което е чакало да бъде открито за науката от векове. Предполагам не сте забравили разговора, в който ви разказах за всички тези неразбираеми за всеки поглед клиновидни знаци, подредени в повтарящи се сложни комбинации, геометрични фигури и символи, които не просто разказват, а пренасят през времето смисъла на aбcтраĸтни идеи, конструкции и планове – физически доказателства за устремния възход на една непозната досега цивилизация, развила забележителна култура в опита си да открие смисъла на житейската преходност – един нерешен и от „модерната”ни ци-вилизация проблем. Не помня дали в последния ни разговор споме-нах, че вирусът не пощади и хора от обкръжението ми. но едно е ясно: руптра причинява разпад на всякакъв вид памет, и колкото по-дълбоко потъвам в съдържанието на клинописите, толкова по-убеден съм, че тя е причина за злополучието на този древен народ. „Който не помни, разчита само на суровото си настояще”.
Нетърпелив да се върна възможно най-скоро към работата на „Тримата влъхви.” Ваш С. Ривалски.”
П.П. Пропуснах да отбележа още нещо много важно: при ниски температури, вирусът умира за около два месеца. Според последните прогнози, тази зима ще бъде дълга и мразовита.
Подписът на професора е разточителен: заема цялата последна трета от страницата. Усещах, че темата започва да ми втръсва, затова отложих дочитането за по-късно. Писмото прочетох още веднъж и слязох да направя снежния човек. Кръстих го Руптра и тръгнах към центъра. Снегът шепнеше – по-тих от всякога.
Преди да вляза в кафенето на главната улица, си купих нов скицник. Седнах до витрината да наблюдавам минувачите и започнах да наблюдавам и рисувам лицата на минувачите. Когато свърших, се свечеряваше. Кафето беше студено. Не ставаше за нищо и си тръгнах.
Изненадах се като отворих скицника вкъщи. Не можех да си спомня кога съм нарисувал едно лице за всички, които бях наблюдавал. Забодох листа на вратата, и докато го съзерцавам разпознах някои свои черти в него. Отделни лица различавах само когато затворя клепачи. Гледах сякаш отвътре навън и виждах като през чужди очи. Светът изглеждаше различен: мярнаха ми се стотици усмивки, порцелановото лице на госпожа Йермарж, прозявката на Лиза, оставила котешките си стъпки в снега на перваза и отегчения поглед на сервитьорката, докато отброявам дребните монети за кафето. Накрая всичко се завъртя в кръг, разбърка се и хванах скицника и молива отново.
Скицирах по памет, когато позвъни телефонът от клуба на художниците. „Разбра ли какво ни сполетя? – попита председателят. – В града шета на воля някакъв непознат вирус. Дали и доколко е вярно, не мога да кажа. Но упорито се говори, че засягал паметта. Напоследък забелязвам, че бръчките около устата на жена ми стават все по-малко. За своите не съм толкова сигурен.” Несигурността на хумора му беше ясно доловима. Посмях се, когато добави „надявам се да ставам по-рядко за тоалетната, ако всичко това е истина. При теб как стоят нещата?” Отговорих, че имам някои проблеми, свързани с бъдещи планове. „Аз говоря за миналото – рече. – Обаждам се да ти кажа, че в събота кметът ще информира гражданството с повече подробности по случая. Кой ден сме днеска?” „Мисля, че е вторник. Добре, ще се видим в събота” – отговорих. Облякох се добре и излязох. На връщане от „Тримата влъхви” ми беше по-студено. Четох студията до късно, избягвайки по-дългите бележки под линия. Вниманието ми привлече коментара, относно „непредвидимите социални и политически проблеми, с които предстои да се сблъскат властите при една неизбежна масова амнезия и последващ безпорядък, защото, ако хаосът се оправдава с правата, редът се подчинява на задълженията си – пишеше професор Ривалски – което, от своя страна, води до логичното заключение, че сблъсъкът между маси и власт е неизбежен. Под линия цитираше тезата за „метежната война” на Меснер[9]. Заспал съм с отворената на това място студия. Справка за Меснер направих на следващата сутрин.
Станах призори. Първата ми работа беше да стъкна камината. През нощта беше излязъл северен вятър, и докато разчиствам навятата пред входната врата преспа, снежинките бръскаха остро насреща ми. Направих си горещ чай, после седнах да дочета студията. Този път вървеше по-гладко, и при едно описание на неолитния дом, изпитвах чувството, че съм нощувал в него. Добре изложени, подробностите помагаха на въображението му: мъже, жени, деца, обреди, ритуали, и вяра, че смъртта е единствената врата към всяка неизбежност. „Врата, отключена за всички”, коментираше професорът. Любопитно четиво пред запалена камина – въпреки всички термини, цитати и препратки. Навън снегът стигаше вече до пояс, облаците слизаха все по-ниско. Мъж със снежна шапка мина под увисналия над уличната ограда клон на кипариса като през отворена врата. Шапката му падна, но не се наведе да я вдиг-не. Описал съм глухо-нямата сцена и в дневника, който водя вече ежедневно.
„Сряда. Днес рисувах през целия предиобед, светлината е по-прозрачна. Зимните пейзажи се продават все по-трудно. Пос-ледните два дни валя по-слабо и с по-дълги прекъсвания. Четвър-тък. Снегоринът разчисти улицата, но зарови тротоарите. Сле-добед препрочитах студията. Дневникът се оказва приказлив съ-беседник. Петък. Снощи облаците се разкъсаха. Сибирски вятър и студ, ледените висулки са по-дълги от туристическия ми бас-тун. Ще почистя непременно улуците напролет. Четенето на студията ми разкрива още поле за размисъл, но имам и някои възражения. Трябвало е да стана палеонтолог. Утре е събота – сре-ща с кмета!”
На клинописната памет – за разлика от собствената – се доверих като на таблицата за умножение. Последните страници прочетох без особени проблеми. Текстовете от разшифрованите глинени плочки бяха, сами по себе си, глинени дневници, водени от добросъвестен свидетел и очевидно заможен гражданин, свидетелстващ добросъвестно за бедите нанесени от вирусът „руптра”, връхлетял града коварно и поголовно:
„валя две седмици поред на третата повиках управителя на имотите си и му казах събери всичката прислуга с всичките налични ведра и […]но и това не стигна да се изхвърли водата от къщи и […] та погина много добитък в ония дни всичко то зърно подгизна и прогни и голям глад със страшен мор настъпва във […] година и тогава се вдигнах да отида при гадателя на града […] питам какво ще стане сега с тоя народ и добитък пари имам казах му ала пари не се […] а той ми рече идва и по-лошо готве-те се щото руптра е за […] само на ден път оттука и идва да взееме паметта на народа ти и той ще остане без минало и то-гава и няма и боговете да ви помогнат […] бъдеще няма да доча-кате така ми рече още а сега си върви вика и ела пак след три де-на […] опечалих се и отчаях та се върнах в голямата ми каменна […] да чакам залеза на третия ден както ми беше заръчал […] а той ми казва говорих пак боговете ви тази зима ще е мека топла и безснежна […]. не чакайте милост и добра надежда отникъде така ми рече и в края на шестия ден видях да сe задава поличба […] голяма напаст … и един след друг взехме всички да губим паметта си а тогава пак отидох при гадателя и той ми рече знаех че ще дойдеш затова […] с боговете а те рекоха кажи на тоя жалостив мъж че […] падне ли дебел сняг и не скове студ дъното на всички кладенци руптра ще изтреби хората на града му до крак напролет и ние […]нищо няма да ви утеши и да ви помогне […] и стана а не беше уж леплива и прихватна тая болест дето дойде да ни затрие до крак”
Сред безкрайно изобилие от непълноти и теоретично обосновани предположения, професор Ривалски стигаше до извода, че „руптра” е един непознат на посмодерната ни наука „тип електромагнитен импулс, предаващ се съобразно свойството на суперпозицията, което го прави извънредно коварен и опасен.” Както и очаквах, спах неспокойно.
* * *
Събудих се с усещане за ведрост. Небето беше чисто, сту-дът светеше синьо в дългите ледунки пред прозореца. Не бях допил чая, когато позвъни телефонът и председателят на местния арт клуб ми напомни за срещата с кмета. Натроших хляб за премръзналите пилци, посипах заледената пътечка до улицата с топла пепел от камината, и докато отключвам пътната врата, зърнах госпопожа Силви Йермарж и Иржи, тръгнали на първата си за деня разходка. Кокер шпаньолът ме залая весело, завъртя опашка, и се поздравихме отдалеч. Усмивката на госпожата беше прозрачна като дъха ú, а когато се приближи съвсем видях, че част от бръчките се бяха върнали на лицето ú. Едва се сдържах да изрека колко се радвам да ги видя отново. Едва. Щом като си спомням такива незначителни неща, рекох си по път към кметството, значи животът е по-упорит и от страховете ми.
Голямата зала беше, кажи-речи, празна. Преброих общо двайсетина души – мъжете с шапки, жените и с шалове на главите. Говорителката на кмета се появи със закъснение: само да съобщи, че кметът се е загубил някъде на връщане от областната здравна инспекция. „Полицията е в течение на случая и в момента го издирва” – обяви видимо объркана, раздаде няколко копия от представения пред инспекцията „ситуационен доклад” и вместо „довиждане”, каза „добро утро”. Копията не стигаха за всички, но председателят на артклуба получи едно, и веднага се отправихме към най-близкото ателие, за да фотокопираме един екземпляр и за мен. Забелязах някои от познатите бръчки по лицето му и се пошегувах, че с тях изглежда къде по-артистично. А той отвърна в театралн-оперетен маниер: „Казах същото на жена ми, но тя не пожела да повярва изобщо. Очаквам утре да се сдобие с повече.” Беше много студено и побързахме да се приберем.
От фотокопието не можах да прочета и един ред, затова сe заех да възстановя най-нечетливите букви и знаци, когато се прибрах вкъщи. Още от първите редове ставаше ясно, че в желанието си да бъде убедителен, кметът говори едва ли не от името на професор Ривалски. Позоваваше се и на някои други, по негово внушение, „достоверни източници”, според които броят на поразените от руптра граждани, възлизащ на петдесет и седем процента, към момента, ще продължи да се покачва, а „социалната алиенация”[10] , с всичките ú непредвидими последици, да се задълбочава. „Бедст-вието чука на вратата ни!” Нямаше съмнение, че беше почукало и на неговата, щом го търсеше полицията. На административните указания, медицински предписания за спазването им и призиви за „емпатия, съпричастност и взаимна солидарност”, не посветих го-лямо внимание: политиката присъстваше дори в междуредията и това ме дразнеше. Така че колкото повече чета, толкова по-слабо долавях кухото им дрънчене. Изречението „Истината е, че не знаем какво очакваме” звучеше откровено като малодушие. За изход от кризата, кметът залагаше страхливо на „една продължителна и студена зима – единствената енергия, способна да възпре надвис-налата над живота ни угроза”. Страхът е зиморничав: четирите ма-шинописни страници на доклада стигнаха да запаля огъня в камината.
Писмото до професор Ривалски седнах да напиша още същия следобед. Излязох да го пусна и на връщане срещнах госпожа Силви Йермарж. „Последната нощ беше ледена, усетихте ли, съседе? Тази сутрин брат ми, просто ей така, от само себе си някак, си спомни таблицата за умножение. Вярвате ли? – попита, и добрите бръчки около устата и очите осветиха кротката ú усмивка.
„Смирение, което преодолява страха се нарича вяра”, пише в дневника ми. Чии са думите, дори не се питам.
К р а й
1] Палеография – историко-филологическе приложна наука за праисторически писмености
[2] лекит – древен съд за благовонни масла и балсами
[3] електонно списание за археология
[4] сикли (шекели) – древни сребърни монети
[5] костите на дланта
[6] clay library (англ.) – глинена библиотека
[7] Таурус – звезда в съзвездието „Телец”
[8] „Пощальонът Рулен” – картина от ван Гог
[9] Евгений Меснер – руски царски офицер, автор на концепцията за хибридната война
[10] алиенация – отчужденост, отчуждаване; мед.: душевно разстройство
