Роден съм в Пловдив, където получих средното си образование. Завърших медицина във ВМИ – София. Работих като лекар в провинцията и в ИСУЛ.
През 1975 година емигрирах в Западна Германия. Сътрудничих за кратко в „Дойче веле“, след което продължих работа по специалността си. Немски гражданин съм. Пища проза, периодично представяна от български лит-сайтове, и за чекмеджето, което пази тишина на неизразимата ми признателност и обич към речта на „мама и на татка“. Мисля, че човек получава най-ценните съвети от неосъзнатите си несполуки. Затова вярявам във Волята „на Оногова, който Го е пратил“. Всичко останало би било ненужно описание на делничността ми.           

Руптра

На моя учител Ференц Воща,                                                                                     който ни съветваше
да не помним провалите си

                                                

 Първи бяха машините. После дойдоха хората с кирки и лопати: и копаха, и ровиха, докато се показаха белите каменни зъби на древния град.

Мястото за разкопки посочи професор Превáла – световно известният археолог, по чиито предварителни изчисления селище-то трябва да е погинало някъде в края на неолита.

„Тримата влъхви” – една обрулена от времето скална фо-рмация, стърчаща сред гола поляна в южния край на града ни – се     състои от три варовикови стълба и няколко обли камъка, налягали като камили край тях. Професор Превáла, възпълен, неподозирано  подвижен за телосложението си човек, застана до тях и рече, запо-чваме оттука. А влъхвите и камилите, попитахме го. Тях ще пре-местим на по-подходящо място, отговори, и багерът заби зъби в плътта на Времето. Любопитният рови, любознателният – зида, за-яви тържествено господин градоначалникът преди двамата да нап-равят първата копка. Името „Тримата влъхви” даде професор Пре-вáла, а ние го одобрихме. Нашият град е средностатистически, и ако добавим „във всяко отношение”, няма да сме далеч от истина-та: не ни липсват идеи и желание, но градската ни управа е по сре-дата на мандата си и не мисли още за избори. Ще я изберем отно-во, защото ще обещае да ги изпълни.

*  *  *

Пролетта беше дъждовна, което възпрепятства работите: изкопите се напълниха с вода, част от изхвърлената пръст се свле-че и ги затлачи отново. Седнал в централното градско кафене, гос-подин професорът пишеше и пиеше мълчаливо ябълковото си ви-но. Двамата му асистенти се мяркаха рядко по улиците, не е изк-лючено да е имало и финансови проблеми. Така или иначе, „Три-мата влъхви” се превърна в тъжна гледка. Бяхме готови да помог-нем с каквото можем, но професорът не пожела съдействие по ня-какви негови съображения и, щем – не щем, се примирихме с фак-тическото положение.

Валежите спряха в средата, и разкопките потръгнаха отно-во в края на май. В средата на юни, зациклиха отново – този път по сериозни здравословни причини: професорът показа признаци на остра амнезия, придружена от сърдечна недостатъчност и бе от-каран в болница. Разбрахме, че е прескочил трапа, ала не можа да се върне повече към работата си.

Замести го друг – професор Ривалски, авторитет по кла-сическа археология и палеография[1], който живееше в малката си  каравана на обекта. Разкопките възстановиха ритъма си и първите каменни зидове се появиха в края на юли. Покриви липсваха, били са сламени очевидно, но артефактите изобилстваха: каменни и ме-тални сечива, керамични съдове за вино, зехтин и жито, лекити[2] за балсам и благовония, чирепи, черепи, два добре съхранени скелета – и не на последно място – стотици глинени плочки с клиновидни текстове. Пристигаха постоянно журналисти и скоро стана ясно, че покрай „Тримата влъхви” светът започва да ни забелязва. Рабо-теше се усърдно и резултатите започваха да привличат неудържи-мо вниманието на любопитни посетители от близо и далеч. „Стро-ежът на Айфеловата кула едва ли е предизвиквал по-жив интерес”, написа някакъв остроумен журналист. Започна и строежа на ново-то ни кметство.

С професор Ривалски се запознах лично при разкопките: ходех на обекта, за да правя скици за акварелите на „Тримата влъ-хви”. Защо разреши, при условие да не им слагам дати,  не го по-питах. По-близки станахме, когато му подарих един по негов из-бор. Мисля, че с времето се харесахме взаимно и го поканих на го-сти. Показах му завършените акварели, той си купи още един и по-жела да го нарисувам. Защо точно в десен полуанфас, не разбрах, но така станахме и приятели. Професорът не беше много приказ-лив човек, което се видя и на акварела, но не скри изненадата си: очаквал водните бои по-скоро да размият наследствената му, по неговите думи, мълчаливост. Станахме си още по-симпатични, и бях приятно изненадан, когато ми подари един античен лекит от личната  си колекция.

*  *  *

Есента беше дълга. Работите продължиха докъм средата на ноември, и екипът си тръгна с видимо нежелание. През зимата направих още дузина скици, за подготвяната в местната библиоте-ка изложба. Изпратих му една с изглед към главната градска порта на „Тримата влъхви”, отговори ми с кратко писмо и копие на ста-тията си, отпечатана в последната книжка на списание „е-Archeo-logy”[3]. Прочетох я два пъти, не само защото беше посветена на за-бележителните разкопки в родния ми град;  разчетените и увлека-телно интерпретирани клиновидни текстове впечатляваха не по-малко от теорията, че, цитирам, „всички тези сложни кoмбинaции oт на пръв поглед гeoметрични символи, свидетелстват по недвус-мислен начин за изобилие от абстрактни идеи, концептуални схе-ми, емоционални състояния, метафизични тълкувания на факти, както описания на събития и религиозни ритуали – всички вкупом  доказателство за възходящото развитие на една още недостатъчно проучена, древна култура.” (Записал съм цитата в дневника си, той помни по-добре.) Писмото завършваше с пожелания за възможно най-скорошна среща при главната порта на „Тримата влъхви”.

Роден и израснал съм на улица „Усмивка”. Живея и се на-дявам да доживея дните си усмихнат тук. Недалеч от моята, е го-лямата къща на Карел Йермарж – наследник на чешки пивовари, напълно обездвижен след автомобилна катастрофа преди няколко години. С Карел сме съученици. За него се грижи госпожа Силви Йермарж – жената, която разхожда кокер шпаньола им редовно по два пъти дневно. Тя е овдовялата му рано сестра. Милата дама и кучето ú страдат от някаква болест, която подсилва приликата им. Двамата са неразделна част от еднообразния иначе пейзаж на еже-дневието ми. Винаги съм искал да ги нарисувам и този път се заех наистина. Поканих ги да дойдат в ателието, за да ми позират, и тя се обърна към кучето: „Чу ли, Иржи? Любезният съсед иска да ни нарисува, трябва да се приготвим подобаващо за случая, момче.” Кучето клекна и се прозя до сълзи. „Разчувства се – рече. – Трябва само да ни дадете адреса си,” Бях изненадан, че не ме позна. Стана ми неудобно и, все още озадачен, обясних кой съм, сочейки къща-та, в която винаги съм живял. Не дойдоха изобщо. Затова ги рису-вах по памет, и имаше защо да бъда доволен от акварела. Спрях ги по време на една от сутрешните им разходка и го показах. „Хубаво куче. Жената също” – рече госпожа Йермарж. И подкани Иржи да тръгват.

Обяснявах си поведението ú лесно – до деня, когато про-четох краткото съобщението във вестника: „Полицията търси съ-действие за идентифициране на мъж и жена, забравили без обяс-ними причини адреса и самоличността си.” Звучеше като съобще-ние за кацнали на централния площад извънземни. Подобни съоб-щения се появиха и в следващите няколко дни. Едва тогава осъз-нах, че артериосклерозата не е причина това да се случва на все повече и повече мои съграждани.

Подготовката за самостоятелната изложба погълна голя-ма част от времето и вниманието ми до средата на май. Скромното ú откриване се състоя на шейсет и шестия ми рожден ден. Интере-сът може да се нарече по-скоро сдържан: продадох само акварелът „Дамата с шпаньола.” Откупи го главната сестра на градската по-ликлиника. При последната среща на улицата, госпожа Йермарж не отвърна на поздрава ми. По-странно ми се видя изражението – лицето ú беше бледо и без бръчки: гладко, на порцеланова балери-на сякаш, а кучето я гледаше с угрижено съчувствие.

*  *  *

Професор Ривалски и асистентите му се върнаха на обек-та в началото на юни. Беше задушен предиобед, времето се разва-ли още същата нощ, но опънаха голям брезентов навес, така че ед-на част от работите можеха да продължат под него: пресяване на пръст, сортиране, класифициране, опис и маркиране на всичко по-ценно. Професорът ми предложи да скицирам отделни артефакти и макар срещу скромно заплащане, не отклоних молбата му. (Към „приех безусловно” съм добавил и „с удоволствие” в дневника си.) Веднъж ме попита за броя на готовите скици до момента. Въпреки че ги бях броил предишния ден, не можах да си спомня. Отдадох го на рутината, еднообразието и нетърпимата горещина под наве-са. Щом времето се оправи, професорът слезе при разкопките и не след дълго разкриха „Бингозалата”. (Така нарече едно помещение с кръгли каменни маси в средата и останките на два човешки ске-лета, стиснали потъмнели сикли[4] в някогашните си – сега оголени пръстови фаланги[5] – шепи, под тях.) След разкопаването и на „The clay library”[6] – широко помещение, обзаведено с травертинови ра-фтове и купища разхвърляни по тях клинописни плочки. „Празну-вахме шумно и до полунощ”, припомня дневникът ми.

Радостта на професор Ривалски беше неописуема, когато на следващия ден включи компютъра с всички му програми и при-ложения. „Виж!” – рече, а прашният град сякаш просветна и отво-ри всичките си порти. – Скоро ще видим и душата му, приятелю. Компютърът е само машина, чиято памет, оправдава безполезност-та ú. Очакват ни още много изненади, повярвайте.”

Не спомена какви. Знам, обаче, че голямата пристигна в пламтящия край на август: скицирах една бронзова статуетка, ко-гато осъзнах, че професорът не диша. Погледът му се премести бавно върху мен и разбрах, че се готви да изрече, не, по-скоро да извика: „Еврика!”. За малко да го стори, ала само пое дълбоко въ-здух. После сложи една глинена плочка в джоба си, изключи ма-шината и слезе на обекта. През „Лемура” (така беше обозначил го-лямата източна порта върху работната скица) мина, сякаш прекоси време-пространството с широките си бермуди и с прашни сандали.

Същата вечер работих до късно. На листа се появиха едра, фигура и дългата ú сянка пред широкия отвор на висока каменна врата. Показах му завършения  акварел на следващата сутрин, но  мислеше очевидно за нещо по-важно, защото му хвърли само бе-гъл поглед, преди да го остави настрана. Няколко дни по-късно ми обясни: „Намирам акварела ви чудесен. Бях тръгнал към дома на главния жрец и реших да мина през източната порта, но и сега не знам как и защо се озовах в Глинената библиотека. Когато човек не знае къде …” Телефонът в джоба му звънеше и не успя да до-върши мисълта си. Дали можем да се видим довечера, попита, ко-гато разговорът приключи. Поканата да ми гостува, прие без да размишлява дълго.

Пристигна късно. В мъгляво-жълтите ореоли на уличните лампи кръжаха облаци еднодневки. Седяхме на моравата посред малкия ми двор на по чаша охладено вино и през повечето време слушах. „Когато човек не знае къде отива, през портата минава са-мо сянката му” – продължи мисълта си от вчера, след една бавна глътка професорът, сочейки гръкляна си  . – През тази току-що ми-на сянката на неръкотворното ви вино.” Хуморът не беше случаен : долях му, той разклати чашата и я поднесе към чувствителния си нос. „Знаете ли, приятелю? Вчера медитирах… Да, виното ви е на-истина люлка и майчина песен едновременно. Преди три години правиха ремонт на къщата ми. Преместихме библиотеката на дол-ния етаж, но все още я търся на горния. И тя, като всяка друга, е хранилище на добри духове и сенките им. Дори без покрив, Глине-ната библиотека е пак библиотека. В плочката, която бях взел със себе си, се натъкнах на една тайнствена дума, която не ми даваше покой, докато отговорът изведнъж светна, като по индукция, в гла-вата ми. Нали ви казах, че вчера медитирах. Медитация и индук-ция са сходни понятия – като сянка и памет, в абстрактния сми-съл. Думата, която разчетох е „руптра”, което означава „вирус на паметта”. Сега вече знам коя е бедата, сполетяла  неочаквано древ-ния град.” Посегнах да му долея, но покри чашата си с длан. „Бла-годаря, нека виното остане само неръкотворно – изрече с усмивка. – Неръкотворните неща са по-дълготрайни, както знаем… Впро-чем, ще ви помоля, за още една глътка. Достатъчно, благодаря…. Дойдох тук да заместя временно професор Превáла, докато се въз-станови. Добре, разкопки като разкопки, рекох си, и приех покана-та. Смятам, че археологията и хазарта са първи братовчеди… Виж-те сателита  – посочи нощното небе. – Една малка точка в небето, натъпкана със светещи фантазии. И докато разчитам палеографс-ките тайни на тази изчезнала праисторическа общност, в която –  не е ли любопитно? – жените и мъжете са говорили на различни езици, се питам… Наздраве! Хиляди писмени паметници говорят за една зряла култура на социални отношения, определяни от раз-ходи, приходи, дългове, заеми, данъци и всякакви, не по-различни  от нашите смешни, ала всесилни навици. – Професорът се засмя тихо. – Искате ли да чуете историята на една мъдро остаряла пра-историческа крава?… Още един сателит, погледнете …, ето там…, вдясно от Таурус[7]… Един ден собственикът ú я повел към клани-цата, а по пътя, бедната, му рекла: „Прародителите ми са били ди-ви и затова свободни, сега аз ще платя сметката за опитомяването им. Върху гърба на същата плочка има и нейна рисунка. Трябва да призная, че не смогвам да ú се нагледам. Толкова неръкотворно и въздействащо одухотворена е, че всички крави рисувани по-късно, са чисто и просто упадък на изобразителното изкуство, както се оплакал веднъж Пикáсо.”

Виното разбулваше тайните си. Светлините в къщата отта-тък улицата гаснеха една подир друга: госпожа Йермарж си ляга винаги в единайсет. Професор Ривалски се надигна от мястото си. „Градът на човека с кравата е жив – рече, взирайки се упорито в циферблата на часовника си. – Времето не се движи само напред, очевидно. Няма никакво съмнение, че чувствата на древните не са по-малко объркани от нашите. Мислите ми са още при кравата, но сега ще ми трябва такси.”

Изпратих го до улицата. „Парите никога не стигат – каза преди да захлопне вратата. – Никому… и никога. ” Стори ми се, че го напомня на себе си, докато шофьорът кима усмихнат.

На следващата сутрин станах рано. По път към „Тримата влъхви” се отбих в закусвалнята. Минаваше десет и имаше само двама посетители, които разменяха мисли на дълги паузи. Седнах недалеч от тях, сервитьорката ми донесе кафето и продължи да щрака по телефона си. „Скоро ще осъмнем и с епидемия…, не се ли вземат бързи мерки” – рече единият мъж…. – Казват, че болест-та била някакъв вид … внушение.”… „Индукция – помогна дру-гият . – Търсят причината в разкопките „Тримата влъхви”, както чувам. Изглажда бръчките”… „Кои бръчки? – ухили се първият. – и погледна часовника си. – Да забравяш, когато ти е удобно е голя-мо удобство…. По-добре изобщо да не го открият…. Ставам, закъ-снях. Изглежда злото има и полезна страна. До утре.”

Докато въртя педали към „Тримата влъхви”, ми се мярка-ше порцелановото лице на госпожа Йермарж. Може някой да не взема слуховете за истина – мислех си.  – Но шепотът ú очевидно  стига до хората по индукция.

Намерих професор Ривалски в Глинената библиотека. Не ме усети: седеше с гръб към мен, сянката му беше обедна и съм за-почнал неволно да я скицирам. Отначало ръката ми се движеше трудно, после постепенно се разкърши. Печеше непоносимо и оти-дох да я довърша на сянка под навеса. Поработих и върху някакъв артефакт. Този ден професорът не се върна под навеса изобщо. Чак като си тръгвах забелязах, че сянката му се е сляла с оранже-вия залез.

Професор Ривалски дойде неочаквано у дома две седмици по-късно. Завари ме да поливам моравата. Поканих го седне н му предложих чаша охладено вино. Отказа. Държеше се странно „Но-ся акваререла, който ми направихте в гръб. Забравили сте да го по-дпишете – рече. – Дошъл съм и да си кажем сбогом. Разкопките ще продължат, ако се намерят пари,  напролет. Най-хубавото е, че успях да разгадая причината за неизбежния край на някогашния град. Руптра! Извинете, ако се повтарям… , но не помня… Май ви говорих за това при предишното си гостуване. Бих искал да приба-вя още нещо… Един от асистентите и двама от общите работници са забравили имената и адресите си, надявам се да е само времен-но. Този вирус се предава само по …” Не можеше да намери дума-та и се наложи да помагам. „Точно така. По индукция, разбира се. Благодаря за подписа… Чуйте как есенната вечер диша,.. Това е сянката на Времето.

II

 

16.09. Трябва да купя някакъв подарък за рождения ден на племеницата… (?).” „27.10. Дотук времето е по-меко от мери-носовия ми пуловер. Завърших третия акварел. Циганското лято е още тук.” „10.11. Тази сутрин хубавото време си тръгва. Вчера видях още няколко души с лица без бръчки. Все още не съм получил обещаната студия от проф. Ривалски. Събудих се с хубави идеи за нова самостоятелна изложба напролет.” „13.12. Първи сняг. Натрупал е рехаво и дебело. Смятам да направя снежния човек, но още му търся име. Малко хремав съм, листа за липов чай имам за цяла зима. Видях котешки стъпки на кухненския прозорец. забел. : Водeнето на дневник не е чак толкова старомодно….”

Това съм написал. Не погледнах кога бях го правил за пос-леден път, но реших да надникна и в един от по-старите дневници. Прелиствах го и с изненада прочетох неща, които не помня да са се случвали някога: никога не съм бил влюбен в някоя си Ема, не съм ú гостувал в Прага, не съм баща на дъщеричката ú. Дъщерич-ка?! Не беше ли… Да, знам, че не всичко на този свят е възможно. За болка от раздяла след някакво пътуване с момиче ми напомнят редове и междуредия. И за много други болки, но всички опити да ги подредя и свържа са напразни. Защо, не мога да си обясня; не мога да проумея и защо като се видя в огледалото ми се струва, че бръчките по лицето ми са по-малко отпреди. Може да е самовну-шение, трябва да вземам лекарствата против хипертония редовно … Какво беше името на миналогодишния снежен човек е още не-що, което не мога да си спомня.

Мисълта, че чувствата, които някога съм доверявал на дневниците си, са чужди сънища, ме споходи, като излязох да раз-чистя снега пред входната врата. Режещата миризма на студ ме ра-зведри, но се отказах да направя снежния човек. Вместо това си направих чай и се качих да го пия в ателието. Оттам видях как но-вият раздавач пуска нещо в пощенската кутия. (Старият – копие  на пощальона Рулен[8] и един вид продължение на малката улица „Усмивка”, беше преместен на друга длъжност, защото започнал да забравя адреси и имена на получатели.) Рисувал съм го няколко пъти и сега ми липсват жилавата походка и точността му. Твърде-нието, че няма незаменими хора, е просто невярно.

Беше обещаната от професор Ривалски студия върху отк-ритите в „Тримата влъхви” клиновидни текстове и следното, писа-но на ръка, писмо:

 Драги приятелю,

Надявам се, че ви намирам в добро здраве и разположение на духа. Изпращам копие на ръкописа от завършеното само преди дни изследване, както бях ви обещал. Бързам да обясня, че веднага след завръщането си у дома, изпаднах в някакво странно състоя-ние на амнезия, относно събития и преживявания свързани рабо-та ми на обект „Тримата влъхви”. Слава Богу, към момента тя се намира в рецесия, така че, успях да напредна значително за сравнително кратко време.  Освен неизбежните общи, в студия-та ще намерите и заключения, хвърлящи светлина върху причини-те за този непознат на археологията феномен.

Докато пиша писмото, хвърлям поглед и към последния ви не по-малко странен акварел на стената над камината – оня, на който ще остана, завинаги седнал с гръб към зрителя в древната Глинена библиотека, насаме със сянката си. Сцената, така как-то въздейства (на мен поне)е като сянка на спомен за нещо, кое-то е чакало да бъде открито за науката от векове. Предполагам не сте забравили разговора, в който ви разказах за всички тези  неразбираеми за всеки поглед клиновидни знаци, подредени в пов-тарящи се сложни комбинации, геометрич-ни фигури и символи, които не просто разказват, а пренасят през времето смисъла на aбcтраĸтни идеи, конструкции и планове – физически доказател-ства за устремния възход на една непозната досега цивилизация, развила забележителна култура в опита си да открие смисъла на  житейската преходност – един нерешен и от „модерната”ни ци-вилизация проблем. Не помня дали в последния ни разговор споме-нах, че вирусът не пощади и хора от обкръжението ми. но едно е ясно: руптра причинява разпад на всякакъв вид памет, и колкото по-дълбоко потъвам в съдържанието на клинописите, толкова по-убеден съм, че тя е причина за злополучието на този древен  народ. „Който не помни, разчита само на суровото си настоя-ще”.  

Нетърпелив да се върна възможно най-скоро към работа-та на „Тримата влъхви.” Ваш  С. Ривалски.”

           П.П. Пропуснах да отбележа още нещо много важно: при ниски температури, вирусът умира за около два месеца. Според последните прогнози, тази зима ще бъде дълга и мразовита.

Подписът на професора е разточителен: заема цялата пос-ледна трета от страницата. Усещах, че темата започва да ми втръс-ва, затова отложих дочитането за по-късно. Писмото прочетох още веднъж и слязох да направя снежния човек. Кръстих го Руптра и  тръгнах към центъра. Снегът шепнеше – по-тих от всякога.

Преди да вляза в кафенето на главната улица, си купих нов скицник. Седнах до витрината да наблюдавам минувачите и започчнах да наблюдавам и рисувам лицата на минувачите. Когато свърших, се свечеряваше. Кафето беше студено. Не ставаше за ни-що и си тръгнах.

Изненадах се като отворих скицника вкъщи. Не можех да си спомня кога съм нарисувал едно лице за всички, които бях наб- людавал. Забодох листа на вратата, и докато го съзерцавам разпоз-нах някои свои черти в него. Отделни лица различавах само когато затворя клепачи. Гледах сякаш отвътре навън и виждах като през чужди очи. Светът изглеждаше различен: мярнаха ми се стотици  усмивки, порцелановото лице на госпожа Йермарж, прозявката на Лиза, оставила котешките си стъпки в снега на перваза и отегче-ния поглед на сервитьорката, докато отброявам дребните монети за кафето. Накрая всичко се завъртя в кръг, разбърка се и хванах скицника и молива отново.

Скицирах по памет, когато позвъни телефонът от клуба на художниците. „Разбра ли какво ни сполетя? – попита председате-лят. – В града шета на воля някакъв непознат вирус. Дали и доко-лко е вярно, не мога да кажа. Но упорито се говори, че засягал па-метта. Напоследък забелязвам, че бръчките около устата на жена ми стават все по-малко. За своите не съм толкова сигурен.” Неси-гурността на хумора му беше ясно доловима. Посмях се, когато добави „надявам се да ставам по-рядко за тоалетната, ако всичко това е истина. При теб как стоят нещата?” Отговорих, че имам ня-кои проблеми, свързани с бъдещи планове. „Аз говоря за миналото  – рече. – Обаждам се да ти кажа, че в събота кметът ще информира гражданството с повече подробности по случая. Кой ден сме днес-ка?”  „Мисля, че е вторник. Добре, ще се видим в събота” – отгово-рих. Облякох се добре и излязох. На връщане от „Тримата влъхви” ми беше по-студено. Четох студията до късно, избягвайки по-дългите бележки под линия. Вниманието ми привлече коментара, от-носно „непредвидимите социални и политически проблеми, с кои-то предстои да се сблъскат властите при една неизбежна масова амнезия и последващ безпорядък, защото, ако хаосът се оправдава с правата, редът се подчинява на задългженията си –пишеше про-фесор Ривалски– което, от своя страна,  води до логичното заклю-чение, че сблъсъкът между маси и власт е неизбежен. Под линия цитираше тезата за „метежната война” на Меснер[9]. Заспал съм с отворената на това място студия. Справка за Меснер направих на следващата сутрин.

Станах призори. Първата ми работа беше да стъкна ками-ната. През нощта беше излязъл северен вятър, и докато разчиствам навятата пред входната врата преспа, снежинките бръскаха остро насреща ми. Направих си горещ чай, после седнах да дочета сту-дията. Този път вървеше по-гладко, и при едно описание на неоли-тния дом, изпитвах чувството, че съм нощувал в него. Добре изло-жени, подробностите помагаха на въображението му: мъже, жени, деца, обреди, ритуали, и вяра, че смъртта е единствената врата към всяка неизбежност. „Врата, отключена за всички”, коментираше професорът. Любопитно четиво пред запалена камина –  въпреки всички термини, цитати и препратки. Навън снегът стигаше вече до пояс, облаците слизаха все по-ниско. Мъж със снежна шапка мина под увисналия над уличната ограда клон на кипариса като през отворена врата. Шапката му падна, но не се наведе да я вдиг-не. Описал съм глухо-нямата сцена и в дневника, който водя вече ежедневно.

 „Сряда. Днес рисувах през целия предиобед, светлината е по-прозрачна. Зимните пейзажи се продават все по-трудно. Пос-ледните два дни валя по-слабо и с по-дълги прекъсвания.  Четвър-тък. Снегоринът разчисти улицата, но зарови тротоарите. Сле-добед препрочитах студията. Дневникът се оказва приказлив съ-беседник.  Петък. Снощи облаците се разкъсаха. Сибирски вятър и студ, ледените висулки са по-дълги от туристическия ми бас-тун.  Ще почистя непременно улуците напролет. Четенето на студията ми разкрива още поле за размисъл,  но имам и някои въз-ражения. Трябвало е да стана палеонтолог. Утре е събота – сре-ща с кмета!”

На клинописната памет – за разлика от собствената – се доверих като на таблицата за умножение. Последните страници прочетох без особени проблеми. Текстовете от разшифрованите глинени плочки бяха, сами по себе си, глинени дневници, водени от добросъвестен свидетел и очевидно заможен гражданин, свиде-телстващ добросъвестно за бедите нанесени от вирусът „руптра”, връхлетял града коварно и поголовно:

валя две седмици поред на третата повиках управителя на имотите си и му казах събери всичката прислуга с всичките   налични ведра и […]но и това не стигна да се изхвърли водата от къщи и […] та погина много добитък в ония дни  всичко то зърно подгизна и прогни и голям глад със страшен мор настъпва във  […] година и тогава се вдигнах  да отида при гадателя на града […] питам какво ще стане сега с тоя народ и добитък пари имам казах му ала пари не се […]  а той ми рече  идва и по-лошо  готве-те се щото руптра  е за […] само на ден път оттука и идва да взееме паметта на народа ти и той ще остане без минало и то-гава и няма и боговете да ви помогнат […] бъдеще няма да доча-кате  така ми рече още а сега си върви вика и ела пак след три де-на […] опечалих се и отчаях та се върнах в голямата  ми каменна […] да чакам залеза на третия ден както ми беше заръчал […] а той ми казва  говорих пак боговете ви  тази зима ще е мека топла и безснежна […]. не чакайте милост и добра надежда отникъде така ми рече и в края на шестия ден видях да сe задава поличба […] голяма напаст … и един след друг взехме всички да губим паметта си  а тогава пак отидох при гадателя и той ми рече знаех че ще дойдеш затова […] с боговете   а те рекоха кажи на тоя жалостив мъж че […] падне ли дебел сняг и не скове студ дъното на всички кладенци руптра ще изтреби хората на града му  до крак напролет  и ние […]нищо няма да ви утеши и да ви помогне […] и стана  а не беше уж леплива и прихватна тая болест дето дойде да ни затрие до крак”    

Сред безкрайно изобилие от непълноти и теоретично обо-сновани предположения, професор Ривалски  стигаше до извода, че „руптра” е един непознат на посмодерната ни наука „тип елект-ромагнитен импулс, предаващ се съобразно свойството на супер-позицията, което го прави извънредно коварен и опасен.” Както и очаквах, спах неспокойно.

*  *  *

Събудих се с усещане за ведрост. Небето беше чисто, сту-дът светеше синьо в дългите ледунки пред прозореца. Не бях допил чая, когато позвъни телефонът и председателят на местния арт клуб ми напомни за срещата с кмета. Натроших хляб за премръз-налите пилци, посипах заледената пътечка до улицата с топла пепел от камината, и докато отключвам пътната врата, зърнах госпо-пожа Силви Йермарж и Иржи, тръгнали на първата си за деня раз-ходка. Кокер шпаньолът ме залая весело, завъртя опашка, и се поз-дравихме отдалеч. Усмивката на госпожата беше прозрачна като дъха ú, а когато се приближи съвсем видях, че част от бръчките се бяха върнали на лицето ú. Едва се сдържах да изрека колко се рад-вам да ги видя отново. Едва. Щом като си спомням такива незна-чителни неща, рекох си по път към кметството, значи животът е по -упорит и от страховете ми.

Голямата зала беше, кажи-речи, празна. Преброих общо двайсетина души – мъжете с шапки, жените и с шалове на главите. Говорителката на кмета се появи със закъснение: само да съобщи, че кметът се е загубил някъде на връщане от областната здравна инспекция. „Полицията е в течение на случая и в момента го изди-рва” – обяви видимо объркана, раздаде няколко копия от предста-вения пред инспекцията „ситуационен доклад” и вместо „довиж-дане”, каза „добро утро”. Копията не стигаха за всички, но предсе-дателят на артклуба получи едно, и веднага се отправихме към най -близкото ателие, за да фотокопираме един екземпляр и за мен. Забелязах някои от познатите бръчки по лицето му и се пошегувах, че с тях изглежда къде по-артистично. А той отвърна в театралн-оперетен маниер:: „Казах същото на жена ми, но тя не пожела да повярва изобщо. Очаквам утре да се сдобие с повече.” Беше много студено и побързахме да се приберем.

От фотокопието не можах да прочета и един ред, затова сe заех да възстановя най-нечетливите букви и знаци, когато се приб- рах вкъщи. Още от първите редове ставаше ясно, че в желанието си да бъде убедителен, кметът говори едва ли не от името на про-фесор Ривалски. Позоваваше се и на някои други, по негово вну-шение, „достоверни източници”, според които броят на поразените от руптра граждани, възлизащ на петдесет и седем процента, към момента, ще продължи да се покачва, а „социалната алиенация”[10] , с всичките ú непредвидими последици, да се задълбочава. „Бедст-вието чука на вратата ни!” Нямаше съмнение, че беше почукало и на неговата, щом го търсеше полицията. На административните указания, медицински предписания за спазването им и призиви за „емпатия, съпричастност и взаимна солидарност”, не посветих го-лямо внимание: политиката присъстваше дори в междуредията и това ме дразнеше. Така че колкото повече чета, толкова по-слабо долавях кухото им дрънчене. Изречението „Истината е, че не знаем какво очакваме” звучеше откровено като малодушие. За изход от кризата, кметът залагаше страхливо на „една продължителна и студена зима – единствената енергия, способна да възпре надвис-налата над живота ни угроза”. Страхът е зиморничав: четирите ма-шинописни страници на доклада стигнаха да запаля огъня в ками-ната.

Писмото до професор Ривалски седнах да напиша още съ-щия следобед. Излязох да го пусна и на връщане срещнах госпожа  Силви Йермарж. „Последната нощ беше ледена, усетихте ли, съсе-де? Тази сутрин брат ми, просто ей така, от само себе си някак, си спомни таблицата за умножение. Вярвате ли? – попита, и добрите бръчки около устата и очите осветиха кротката ú усмивка.

„Смирение, което преодолява страха се нарича вяра”, пише в дневника ми. Чии са думите, дори не се питам.

К р а й

1] Палеография  – историко-филологическе приложна наука за праисторически писмености

[2] лекит – древен съд за благовонни масла и балсами

[3]  електонно списание за археология

[4] сикли (шекели)– древни сребърни монети

[5]  костите на дланта

[6]  clay library  (англ.) –  глинена библиотека

[7] Таурус – звезда в съзвездието „Телец”

[8]  „Пощальонът Рулен” – картина от ван Гог

[9]  Евгений Меснер –  руски царски офицер, автор на концепцията за хибридната война

[10] алиенация – отчужденост, отчуждаване;  мед.:  душевно разстройство