Румен Леонидов: С вируса Господ ни дава знаци, но ние само от парични разбираме

– Точно в разгара на епидемията, посред Великден, бе убит брутално Милен Цветков, един от най-стойностните и остроeзични български телевизионни водещи. Докога безнаказано млади джигити от богати семейства ще сеят смърт на пътя?

– Проблемът не опира само до много богатите семейства. Те са около 10 процента от населението към момента. Това е само повод да излеем истеричния си гняв срещу онези, които са неприкосновени. И понеже нямаме читава опозиция, нито лява, нито дясна, а и сме под всеобща карантина, фейсбук кипна като помийна яма.

Всъщност на този Великден убитите са двама – известният, безкомпромисен журналист и неизвестният младеж, чието черно бъдеще е повече от сигурно, ако богатите му родители не го отърват от затвора. А не бива, 15 години самота и унижения могат да те доведат и до самоубийство. Сега убиецът е на 22, на 37 ще излезе. Ще има време да се осъществи като баща, родител, нормален човек. Но едва ли ще е нормален, едва ли го чака онова, което досега е очаквал от бъдещето.

Жал ми е за това дете, но стореното не е грешка, а грях. Наказанието трябва да се изтърпи, безусловно. А за Милен може само да страдаме. При това той беше пример за професионална дързост. Като Лили Маринкова, като Светла Петрова, които също като него до съвсем скоро бяха лишени от медийни изяви, в които са безспорни асове.

Утешавам се, че беше убит един осъществен човек, но ще ни гнети, че такива като него отдавна са изчезващ вид, единици сред масовката…  А ако върнем лентата, ще видим, че почти винаги по Великден или Коледа даваме кръвен данък за общите ни вини, наречени овчедушие, егоизъм, липса на лично достойнство, завистничество, злост, доведено до безразсъдно говорене. И никаква солидарност, а само безкрайно бездействие. Дават ни знаци, но ние от знаци, освен парични, не разбираме.

– Вярвате ли, че този път виновникът за смъртта на Милен Цветков ще получи справедлива присъда и ще прекара в затвора отсъденото му време?

– Не вярвам, но се надявам. Това, че съчувствам на този млад грешник, който можеше да ми бъде и дете, син или племенник, не означава, че искам милост за него… Преди прошката стои разкаянието, а след покаянието идва изкуплението. И чак сетне грешникът може да моли, да проси оскърбените и унижените за прошка. Това трябва да се изучава в училище… Ала навярно вместо 15 години този убиец ще получи присъда 7 – 7 и половина, и след 5 лета и зими ще излезе на свобода… А може и вече трескаво да му дирят каква по-лека длъжност да му намерят в затвора – библиотекар, лафкаджия или не знам какво. Не знам дали е чел някога книги, дали е разглеждал албуми с живопис освен порно списания… А и не не искам да знам.

Но този грях, ако не го изкупи тук, долу, горе няма да гори в ада, защото ад няма, но душата му ще е обречена завинаги на самота, тъмнина и зъзнене. Няма значение дали вашите читатели вярват в това, или не, дали на богатите им минава през акъла подобна възможност, това няма как да се размине на всеки от нас, който не иска да знае, че смъртта е друг начин на съществуване.

– Мъжки ли се държи българинът в битката с коронавируса?

– Българинът е събирателно понятие. Отдавна не се унифицирам с масовката. Чужда ми е. Мнозинството често пъти ме отвращава. А малцинството интелигентни, мислещи и образовани хора с характер ме обнадеждават, че не всичко е загубено. Така е било от време оно, националното самосъзнание у нас е силово, а не духовно. То се изразява по време на футболни мачове и виенето на хора пред Народния театър, в който влизат да гледат представления само онези, които не могат да рипат ръченица. Дивият патриотизъм, граничещ с идиотизъм, замени дивия капитализъм, който ни клатеше доскоро.

Гледам и чувам клетви под потретите на Левски и Ботев, примесени с омрази към съседни народи или към местни малцинства и различни от нас етноси… Не съм оптимист, че този българин ще схване нещо от онова, което се случва. И защо ни сполетя. Но на безбожници и самонадеяни самохвалчовци не бива да се отварят очите. Те и без друго виждат само бутовете агнешко във фурната.

– С кои страхове и забрани се справяме най-трудно? Успяваме ли да се примирим с ограниченията в името на сигурността?

– Няма място за страхове, макар че всички в първите часове преминахме през първичната паника. 30 години минаха и отвикнахме от всякакви забрани, от строгостта на законите. Заменихме страха от властите с гяволък, срама от онова време, какво ще кажат околните за нас, с цинизъм, непукизъм, с реваншизъм – щом всички правят това, защо и аз да не го върша.

И тези процеси не са само у нас – глобализацията се изроди в глобализъм. Но свободата е скъпо удоволствие. Ние политическата я получихме даром от Москва, за сметка на икономическата.

А ограниченията, за които питате, по време на пандемия, са нещо нормално. Както и гладът по време на война, черната борса по време на стокова криза, както и отслабването по време на принудителен глад…

Няма какво да хленчим, дойде, пристигна като знамение, мъчи се този вирус да ни промени ментално, но не може. А най-доброто, което може да ни стори, е да ни сепне. Да спре досегашното ни битуване по инерция, с примирението, но не без смирение. Лошите са модел за подражание – от екраните на телевизорите до филмите за масова консумация. Доброто зъзне някъде у нас, но ние не му даваме глас и начин на изява. Надеждата ми е пак в отделните същности, благородни и благи, съчувстващи и състрадателни, които без да мислят, са готови по всяко време да се притекат на помощ на ближния… Има ги, има ги, разбира се, ала са уязвими като пламъчето в домашното ми кандило.

– Каква е личната ви рецепта за успешно справяне с принудителната изолация?

– Не съм лекар, нито готвач, нямам готов рецептурник. Опитвам се, доколкото ми позволяват скромните възможности, да провиждам накъде върви човечеството, и от години очаквам то да започне да се очовечава. Да спре да озверява за плът, лукс, вещи, наркотици, да изкуфява със скоростта на светлината.

Изолацията ни е продиктувана от медицински страхове и опасности. Инак оставането насаме със себе си е задължително умствено упражнение. Разговорите със съвестта си, с малкия вътрешния страж у теб. Усамотението не е самота. Човек се чувства самотен, когато въобще не е разбран, когато всички са му обърнали гръб. Поради това, че казва неща, които са опасни, неудобни, различни от чувството за самосъхранение.

Казват, че трябва да сме благодарни на този вирус – прибрани за дълго вкъщи, при най-близките, при децата и книгите, при ужасното бездействие, контра на досегашното ни поведение. Ние не живеем, а животът ни живее – това трябва да проумеем, ако искаме да сме пълноценни човеци, а не впрегатни добитъци, отглеждани за доене на пари.

Не вярвам, че който досега не е бил човечен, изпитанието ще го промени и той ще се прероди в човек. Затова Господ пусна метлата си. Да даде шанс на новите индигови поколения по-лесно да превземат управлението на държавите и света. Вирусът удари и ще удря най-самозабравите се корпорации. Според протестантските разбирания, щом Господ ти е дал талант да правиш пари, прави ги, денонощно, ако трябва, спирай само докато се молиш, продължавай да осъществяващ божия си дар, докато задоволиш своите потребности. Но тези потребности се оказаха безгранични, колкото е безгранична и ненаситна човешката алчност.

Така двигателят на света, протестантството, посегна на себе си, посегна и на Бога. На негово място се разпростря новата Китайска империя, чиито евтини и страхотно разнообразни стоки буквално удавиха световните пазари. Сега Господът на всички богове реши друго, спря въртенето на Земята, за да може една част от нас да слязат по-приемливо от тази въртележка.

Но остава този бяс по печалби на всяка цена и без капка почтеност спрямо природата, земята, спрямо обикновения, редови гражданин, спрямо пълната забрава по отношение на по-скромния и естествен начин на живот. Този вирус сега ни стопира, той може би спря Третата световна война, а това, което ни си случва, е само предварителна репетиция за нея. И затова няма да ни се размине нито лесно, нито леко.

Обречени сме оттук насетне да живеем под угрозата на поредния вирус убиец, на поредната пандемия, защото това не е първият вирус, предишните се разпростряха локално и не ги възприехме като последно предупреждение, а като поредната новина. Не се взеха никакви мерки. И сегашният коронавирус унищожава хората като нашествие на милиарди невидими ята от скакалци. Да си спомним за тях, за бедствията, предизвикани от греховете на фараона в Древния Египет, преди скакалците са бурите, наводненията, гнойните циреи по кожите, градушките, щръклиците по говедата, жабите по площадите, реките от кръв и мъртви риби, билионите мушици и прочие. Това е началото на еврейската история, която се е спънала в Златния Телец. Историята наистина се повтаря, но невинаги като фарс. Засега е драматична комедия, ала утре може да е и невиждана трагедия.

– Защо вирусът толкова лесно успя да преобърне свръх подредения ни свят? Възприемате ли заразата като своеобразно наказание за това, че станахме твърде податливи на изкушения, ненаситни за благини, слепи за истински стойностните неща?

– Аз съм вярващ човек, не съм религиозен, не съм суеверен, по-скоро съм набожен и живея в пълна хармония със себе си, с моя Бог, със Световния Създател. И ще кажа: на Небето му писна от нас. Прати вирус, който изяжда остатъците от живота на всички нас, които сме живели в тоталитарните общества – столетниците, които помнят хитлеризма, ние, които живеем още с комунизма, със съветско-азиатския социализъм, онези, които видяха царството на короната и свинефермата на каскета, но не мирясваме, опитът ни е злочест, злобеем срещу всичко и всички, защото живеем без Бог.  Без познанието, че щом животът има край, и смъртта не е безкрайна. Цитат от Иван Радоев. Кой е той ли? Вижте в Гугъл.