Румен Леонидов: Журналистиката вече не е „перо и меч“, а медиатор между Черния връх на властниците и долините на Народните потоци

– У нас все още дишат „Рицари на поезията“ като Борис Христов. Той издържа на славата и суетата и остана верен на своята изключителна лирика, не се изкуши от масовите житейски компромиси, предпочете да се отдели от рицарските тълпи, предвождани от Санчо Панса.

– Ако вярваме на статистиката, тя ни казва, че през последната година голям процент българи не са хващали книга, като голямата част от тях са все млади хора. Отново ли липсата на интерес към книгите започва да взема връх, както беше в началото на демокрацията?

– Някога у нас книгата даваше единствената възможност да надникнем в останалата част на света, живял някога или живеещ зад Желязната завеса. Днес публиката от млади, и не толкова млади люде, е раздробена по интереси. Книгите, които предлагат повечето издатели, са предимно развлекателна литература, изпипана халтура, четива – слънчогледови семки – просълзяваш се и даваш на съседката също да сълзи. Високата, смислена книга е рядка птица в кафеза на днешната глобализация. Тя понякога е твърде странна и плаши по-обикновените читатели, друг път е твърде специализирана и изисква от тях предварителна подготовка. Става дума за книгата като изкуство – не на издаване, оформление и корици, а като пробив в масовата култура, в наследената от соца култура на възприятие. За съжаление, всеки сръчен словесен фокусник днес може да мине за магьосник. Глобализацията заличи с един замах националните особености  на някога различните писателски стилове. Днес почти всички преводни заглавия си приличат, героите са еднотипни,  в родната  книжнина стилистиката е пластмасова, езикът им мяза на безизразен превод. Причината е, че книгоиздаването у нас и по света отдавна не е вид просвещение, не е помощно средство за просветление, а масов продукт за хора с духовна недостатъчност.

– Попаднах на нещо, което е написал Димо Райков, писател и колега журналист: „Когато свободата умре в сърцето на журналиста, спасение за тази страна (България) няма! Когато словото вече е оперирано откъм усещането за срам, изходът е един. Закривай!“
Това ли е наистина изходът за днешната българска журналистика?

– Димо живее в Париж  и от кулата на Айфел нещата се виждат може би по-добре, отколкото от град Кула, разположен в Северозападнала България.
Свободата не живее само в сърдечния мускул на журналистите. Самите журналисти отдавна вече са друг вид – в телевизиите са репортери, в радиата са кореспонденти, във вестниците са редактори, в интернет сайтовете са самооблъщаващи се публицисти. Визиите изместиха вестникарството, дори фейсбук вече остаря и е подменен от по-атракнивни социални мрежи, в които не се пише, а се зяпа, в които някой говори без съображения, а публиката мучи от възторг. Както всичко друго, днес, през първата четвърт на 21 век наблюдаваме неподозирани до скоро процеси в обществения бит. Отнасям се спокойно към тях, защото ако се ядосвам, означава, че съм вече остарял духом.

– От какво боледува днес свободата на словото?

– От липса на характер, на силни характери. Боледува от липса на съдържателна, но рискова  позиция.  Журналистиката вече не е „перо и меч“, тя има предимно медиаторски функции между Черния връх на властниците и долините на Народните потоци. Но ехото като че ли не достига до всички обществени слоеве.
Словоблудството не е  порок само на политиците, по медиите вместо хора на изкуството шестват социолози, политолози, антрополози. Или думата се дава на мънкащи лица, хора на културата, които говорят културно, но скучно.

– Главният редактор на Consortium News Джо Лория казва, че „свободата на печата е застрашена, защото зависи от правителствата, които управляват и от силните на деня“. Перифразирайки тази негова мисъл, могат ли медиите да останат зона свободна да отразява по-цялостно и едно към едно събитията, независимо какво мислят правителствата или силните на деня?

– Свободата на всички медиите вече е приватизирана. Имат частни собственици, а обществените са единици. Битката не е за свободата на словото, а за това как чрез словото да се наложат интересите над други групи по интереси. Свидетел съм как главни редактори поръчват разобличителни разследвания за бизнесмени, след което карат застрашения да си откупи разкритията за дейността му. Безшумен рекет – и вълкът цял, и агнето сито.
На времето Христо Ботев е имал дързостта да мисли и пише свободно, защото е бил  роден свободен. Бунтовен и Духовен. А ако си закърмен с дяволското мляко на алчността, оставаш алчен и след края на живота си.

– С днешна дата какво е информационната война и каква е отредената роля на медиите в нея? И у нас тя има ли почва?

– Днешната информационна война е най-новата неутронна бомба, невидима, но унищожителна. Битката е за всяко отделно човешко създание, за всеки безмозъчен „скалп“ на малкия човек от тълпата, за всяка чиста или осквернена вече душа. Битката е безмилостна и тя определя надмощието на недоволството срещу самодоволството на статуквото. Демокрацията не може да се самоусъвършенства без натиск от вътре навън. И когато този самоспасителен импулс е мъртъв, идва хибридната агресия от вън. В крайна сметка съм оптимист – съпротивлението на материала е част от диалектиката. Рано или късно човечеството ще почувства потребност да заживее не по правилата на партийната демокрация, в която безпросветните гласуват наравно с просветените, а по прозирната йерархия на Божествата стълбица. Която умът ни не вижда, а към която душата ни се стреми.

– Сещам се за една статия на Алберто Моравия от средата на миналия век, в която той споделя тревогата си, че телевизията заплашва духовното развитие на човека. Сбъдват ли се опасенията му? Или „спасение ни дебне отвсякъде“?

– До голяма степен се сбъднаха. Телевизията, в нейни съвременен вид, е обладана от повърхностни предавания, изпълнени с простотии, развлечения, просташки хумор, манипулативни внушения, изречени от наложени на зрителите авторитети. Има и програми с художествени и документални филми, пътешествия, исторически проучвания, има една-две с висока, класическа музика и много повече с ниска естетика. Но и в зрителската аудитория по-кухите и по-простите хора са мнозинство, за тях също трябва да има зрелища и кълчотене. Има и попфолк, и само фолк, но режисурата им е ужасно примитивна. Така че спасението на душата не ни дебне отвсякъде, телевизорът измести стария радиоапарат, компютърът старата пишеща машина, дискетите отстъпиха място на дисковете, а те от своя страна на флашките. Жалко е, че днес интелигентността е рядкост, не се цени в обществото ни, няма кой са гласува за нея, защото никой не я предлага по време на избори. Защото  политическите посредници и посредственици избират за съпартийци само себеподобията си. Семето на читавите хора е в опасност, още в детската градина и в средното училище децата ни потъват в чуждата среда на тълпата. Бог да им е на помощ!

– Издавате едно култово списание, което още преди 1989 г. имаше своята аудитория – сп. „Факел“. Защо след като изгря демокрацията вече почти няма издания за култура и изкуство? Днес хората нямат ли необходимост от издания за изкуство, култура, литература или чалгаризацията уби вкуса на българина към тях?

– Списанието днес не е на хартия, а  го продължавам  като електронно издание в сайта Факел.бг. Хартиените са доста скъпо удоволствие, не са конкурентни, има читателски отлив от тях. И какво по-различно може да предложи на читателите подобно издание, след като всеки, който знае азбуката ни и може да пише, може и сам да се издаде чрез някоя от стотиците печатници. Някога беше празник за духа да прочетеш новите творби на новите и по-стари писатели и поети, днес тези общоизвестни имена са в отвъдното, най-младите се събират на групички и се чудят как творбите им да достигнат отвъд равнодушието на обществеността. Друг съществен въпрос е, че не само начина им на изразяване, но и прекаленото самовглеждане в егото им ги прави да изглеждат на духовни инвалиди. Дано да не съм прав.

– Имате ли отговор защо у нас няма критична маса от мислещи и дейни люде, които да излъчат европейски тип лидер, но който да мисли за майка България, а не да слушка шефовете? И защо сме орисани все да вървим след най-неподходящите или след онези, които ни ограбват и унижават?

– Общността ни е много уморена, атрофирана и апатична. Като цяло. В момента в страната ни дишат поне три поколения, чиито разбирания са крайно различни. И нищо не ги обединява. Нито миналото, нито бъдещето, а всички сме недоволни от сегашността. На голяма част от новите българи им липсва чувството за съпротива, за чест и достойнство, защото само с тези качества не може да се живее. Интелигенцията ни я няма, отдавна отстъпи ролята си на политиците, чието родолюбие е съмнително. Младите нямат пример пред себе си, нито европейски условия за реализация. Любопитството им е насочено навън, нямат навика да се вглеждат в себе си. Никой не ги е научил на това. Но те поне имат шанс да избират между доброто и злото, стига да могат да правят разлика между тях.

– Вярващ ли сте? Или по-скоро набожен ли сте? И какво ви дава „Боговата прегръдка“?

– Дава ми всичко, което не намирам у себе си и около себе си – утеха, равновесие, разбиране, смирение, чувството за преходност, погледът отгоре, погледът отстрани, победоносните сражения със суетата, разчитането на невидимото, разликата между случайното и съдбоносното… След години на лутане и нравствени безпокойства и противоречия обикнах Бог. Той не иска вярност, нито страхопочитание, а само Любов, на каквото само Той е способен. И ние, човеците, като негови чеда.

– В днешно време има ли място за една ваша мечта: да видите че „българите на тази земя най-сетне са постигнали духовното единение на осъзната нация, а не на объркано племе със затихващо настояще“? 

– Вече най-важното е да си достоен човек, защото общата ни прародина се нарича Земя, чиято съдба я грози смъртоносна опасност. Християнската ни цивилизация е разгромена отвътре, от индустриалната ни нецивилизованост. Алчността победи скромността, изкушенията унищожиха съвестта, плътта тържествува над душата. Умът инквизира интуицията. Дяволът опява мъртвите, държи исото в църковния хор. Но и това ще мине. По-хубавото ни предстои.

– И в края на разговора ни ще ви помоля да отговорите на блицанкета по заглавия на някои ваши книги, но не за тяхното съдържание и история, а как ви звучат като гледате днешния живот:

-За деветия кръг на Ада знаем, но какво крие „Деветият кръг на Рая“?

-Там е удолетворението, удоволствието, блаженството от докосването с Бога на изкуството. Който никога не е бил вдъхновен, напразно е живял. Но има такива люде – заместват нуждата си от вдъхновение с алкохол, дрога, опиум, хапчета… Това е естественият, но неосъзнат стремеж да напуснеш тялото си, без да излизаш от кожата си, и да потърсиш освобождение от гравитацията на битовизмите…

– Днес от какво се страхува „Уплашеният човек“?
– От всичко друго, но не и от себе си.

– Нужна ли е днес на България, а и на нас българите, „Преподобна Стойна“?

– Ако се вярва на хилядите посетители на село Златолист, където е църквата, в която е живяла, отговорът е повече от положителен. Тя е свят дух, подвигът ѝ е тих и интимен, живее в пълен пост и моливи до 50 годишна възраст, тя е обратната страна на общественото ни огледало, в което обича да се оглежда дявола.

– Какво ще открием в „Румботавър“-а?
– Как Минотавърът намира изход от лабиринта на безвремието.

– Исабел Алиенде „построи“ „Къщата на духовете“, а вие „Къщата на съновиденията“. Кой я обитава и сънищата раждат ли чудовища с днешна дата?

– Чудовищата бродят между хората, защото по външен вид са неразличими. Истинските демони не са страшни, те са като кукерските маски, много са грозни, но никой не трепери от страх пред тях. Сънят е другият вид живот, в който душата ни плава в космическия океан. И среща други същества, познати и непознати, плътни и вече безплътни, живи и още по-живи… Обичам да сънувам, защото нямам всекидневна възможност да пътувам. Казват ми, че съм сънозависим.

– Ако Бог съществува и имате възможността по пътя към храма да се отзовете лице в лице с него, за какво бихте го призовали за „Покаяние Господне“?

– Вече го призовах. Време е за ново време. Време е за ново човечeство. За нова кал. И за нов огън. За нова пепел, И за нови камъни. Които ще проговорят.

Снимки: Личен архив

https://www.sbj-bg.eu/article/details/59211