РАМКА
Защото писаното слово
е най-любимата измама,
затуй като къртица ровя
в това, което днес го няма.
А бяхме: масата и печката,
леглото, тя и трите стола.
Там беше непрогледна вечност
и смърт като брада набола.
Аз оживях, край мен е ясно,
дъждът водите си пак ръси.
Какво са печките и масите
или пък копчетата скъсани?
Отново писаното слово
е най-любимата измама
и аз като къртица ровя
в това, което днес го няма…
ПОСЛЕДНО
Завинаги последен мрак
над зимата последна.
Реките влачат лед и сняг
от най-последен ледник.
Последен сребърен квадрат
в прозореца последен
и в тоя, най-последен свят,
последен стол, да седна.
А в най-последна тишина,
тук в стаята последна,
най-най-последната луна
завинаги погледна.
* * *
През три минути нощ, през януари,
когато хладно е стъклото,
тогава те обичам, колкото
детето своите подаръци.
Ти си подарък в тъжен празник,
не повече и нищо друго.
Ти си на въздухът съпругата,
а аз умирам и те мразя.
Но за лекарство аз не моля,
но аз не чакам съд и следствие,
защото лекарят е болен,
а съдията го обесиха…
* * *
Вода от тъмните стъкла,
вода и долу при умрелите…
Дъжд уморително валя
от понеделник до неделя.
Дъжд в моя сън, дъжд в моя ум.
В най-дългата дъждовна седмица
от облаците чувах шум
на срутващи се черни ледници.
В четвъртък се удави цветето,
аз пак бях безпризорен мъж.
Но ти дойде и седми дъжд
валеше вече над моретата.
* * *
Утре рано аз имам дуел,
ще изпискат две сребърни шпаги.
Неизгодно е
да съм смел,
изгодно е
да избягам…
Аз ще бъда убит войник,
вече хапвам последната хапка,
а животът е
жалък вик,
панталони и шапка.
Ето, бавно отиват на бал
всички мои предишни любовници,
с тях на много игри съм играл,
но сега
съм влюбен в часовника.
Как се случи така и как
станах трън и герой в обществото,
стар убиец е
моят враг
и навярно обича живота.
Който знае смъртта, е мъж,
но и който живота жали.
Как отдавна е нямало дъжд…
Тая нощ ще вали ли?
Едва ли…
* * *
Върти се дъждът като мелница
и мокър от дългото тичане,
тихо върви зад мене
моят невидим тигър.
Стъпва на лапи меки,
тъжен, лаком и ласкав.
Точно от седем месеца
той се посели при мене.
От светлина е направен
и вечер луната го тегли,
той палаво с нея играе,
но пада, понеже е тежък.
Моят светлинен тигър
може би ближе от локвите,
но скоро той ще ме стигне,
ще скочи жестоко и ловко.
И ето: повява вятър
и виждам, че вече е късно,
и знам, че ще бъда разкъсан
от зъбите на светлината…
ГРАВЮРА ОТ XII ВЕК
Палачът и затворникът се качваха
по стълбите към черния дръвник.
В навалицата плачеха и храчеха,
и кашляше един войник.
Като невеста с младоженец
палачът и затворникът се качваха.
Мълчаха градските началници,
а лудото момче се плезеше.
Върху дръвника беше паднал пресен сняг,
един свещеник с тяло на момиче
посочи с кръст като с черпак
към Бога, който ни обича.
И от уста в уста като целувка
предадоха:
Сечи!
Сечи!
Сечи!
И седем хиляди очи
видяха как душата си събу обувките…
РЕВНОСТ
Някога ще заколя
твоите сто любовника
и ще ги скрия в подмолите
на морето отровно.
Ще седна гърбом към пътя,
за да чакам смъртта и дявола
и ще преглъщам навътре
виното като удавник.
Ще сипе небесното сито
звезди и пепел отгоре ми,
ще побеляват косите ми,
докато сам си говоря.
Като извънземни гости,
ще дойдат при мен пеперудите
и ще ме вземе дядо Господ
в своята райска лудница…
* * *
Искам те, искам те тебе,
искам те, сега и много.
Пада дъжд от сребърни гребени,
остър дъжд от сребърни гребени,
без никаква,
без никаква логика.
Обичам те, защото те обичам
и се разнищвам в нищото на тая глупост,
в нощта, в която се събличаш,
в която вятърът звездите хрупа.
И нека бъде, нека бъде
завинаги и винаги, и всякога,
през цялото човешко бъдеще,
любовното леговище на мрака.
Вселената се смее като бебе,
вселената – чиновничката строга…
Искам те, искам те тебе,
искам те, сега и много.
