Разговор на Георги Лозанов с Асен Шопов – Носител на “Аскеер” за цялостен принос за 2012 год.

Асен Георгиев Шопов е български режисьор, актьор и сценограф. Роден е в Брестовица, Пловдивска област на 16 февруари 1933 г. През 1956 г. завършва актьорско майсторство, а през 1962 г. режисура при проф. Моис Бениеш във ВИТИЗ. През същата година дебютира на сцената на Драматичния театър в Димитровград с постановката „И утре е ден“ на Георги Джагаров. Актьор е в Драматичен театър – Сливен и Държавен сатиричен театър. Последователно е режисьор е в Драматичните театри в Димитровград, Хасково, Бургас, Народен театър, Драматичен театър – Пловдив. Режисьор е на игралните филми „Вечни времена“ (1974) и „Инструмент ли е гайдата?“ (1978).
Асен Шопов е отличен с „Аскеер“ за цялостно творчество (2012), както и Орден „Св. св. Кирил и Методий“ I степен „за големите му заслуги в областта на културата и изкуството“ (2013). Той има още една награда „Аскеер“ за режисура на „В полите на Витоша“ от Яворов Благоевградски драматичен театър 2003 г., както и Сребърен леопард от Лукарно Швейцария за режисьорски дебют на филма „Вечни времена“ 1975 г. Награда „Златна роза“ от Варненски филмов фестивал 1974 г. за режисура на филма „Вечни времена“, 0рден за заслуги към полската култура 1976 г.

Какъв е споменът Ви за наградата „Аскеер“ за цялостен принос? Важна ли е за Вас или като Томас Бернхард смятате, че наградите обиждат твореца?

Наградата е оценка за дейността на твореца и особено когато е за цялостна ти дейност, е много ангажираща и важна.

Просълзихте ли се на сцената?

Спомням си, че ми беше много трудно, а и здравословното ми състояние не беше добро. Едвам излязох, струваше ми усилие да изразя благодарността си към Академията.

Насочвате ли към някого персонално благодарността си?

Разбира се, най-голям принос има Милен Миланов с неговата организационна и творческа способност да стимулира висок критерий за оценка. И да направи от наградите – неслучайно връчването им съвпада с 24 май, празник и за съсловието, и за зрителите, без чието присъствие театърът е невъзможен. А 30-годишнина им е приятен повод да кажем, че те са се превърнали в театрално събитие от национално значение, което излезе извън пределите на театъра.

Да попитам с поглед назад – цензурата награда ли е за Вас, била ли е форма на признание в онези години?

Цензурата при всички случаи е била за мен стимул за действие, предизвиквала е усилието да я заобиколиш, да я преодолееш. Да намериш решение как да кажеш това, което искаш, как да го споделиш с публиката, така че хем да стигне до нея, хем цензурата да не го спре.

Питам Ви, защото в началото на Вашата кариера здравата сте цензуриран.

За съжаление на моята съвест тежи закриването на Димитровградския театър.

Заради една пиеса на сякаш правоверния комунист Емил Манов.

Това беше абсурдното. Емил Манов, който е бил политкомисар, пише пиеса „Грешката на Авел“ по поводът събарянето на някакъв цех в Перник. Нелепо е да се мисли, че започвайки да правим тази пиеса, сме търсили преднамерено внушение срещу властта, в каквото бяхме обвинени. След представлението имаше обсъждане, часове наред с всичките мастити фигури и в политическо, и в художествено отношение. На другия ден се появява надпис: „Представлението е забранено, защото артистите са болни от шап“. А целият сбор от персонажи в пиесата е номенклатура – партиен секретар, директор на завод, представители на Отечествения фронт, на Комсомола. Пиесата коментира, че характерният за онова време стремеж всичко да се извърши в съкратени срокове понякога води до жертви, до инциденти.

Е, посланието не е съвсем идеологически безобидно…

И през ума не ми е минало, че Емил Манов ще бъде обект на подобна атака.

И нататъкли е така? Когато свалят и „Да минеш под дъгата“ на Георги Марков, пак ли не мислихте, че ще имате проблеми с властта?

При Георги Марков случаят беше друг. С него разговорите ни бяха ясни и откровени. Действието в пиесата се развива в пансион за туберкулозно болни, където попада млада партизанка и всички я предават. Когато изнасят момичето, край него минава полицай и един от героите го удря по козирката на шапката и му вика: „Свали си шапката, говедо!“. Това беше застраховка за цензурата.

Застраховката не е свършила работа?

Никаква, още повече, че краят на пиесата го променихме. Сцената, в която персонажите  символично минават под дъгата, за да се променят завършва с проговарянето на немия персонаж: „Да се провреш под дъгата, но гърбицата си как ще провреш!?“.

Но защо въобще пиесата е била цензурирана, след като е била защита революционен идеализъм.

Тук проблемът не беше толкова идеологически, той тръгна от реакцията на военните в театър „Българска армия“, според които такова нещо не е за сцена. Защото, когато мъжете в санаториума узнават, че в съседната стая има жена (още не знаят, че тя е партизанка), се настройват сексуално. Реакцията беше срещу това.

Според една биографична интерпретация, Георги Марков емигрира след свалянето и на пиесата му „Комунисти“, поставена пак от Вас.

Да, така е. Георги Марков пише тази пиеса по поръчка за честване на Девети септември и тя отива лично при Тодор Живков за оценка, който я одобрява. Това става по времето, когато се обсъждаше поведението на Живков в полицията преди Девети и той използва сюжета на пиесата, за да направи собствен коментар по въпроса. Действието се развива при Гешев и Живков казва: „Аз съм влизал там няколко пъти, там няма място за геройство, там бият“. И обяснява как третия път, когато го повели надолу, някакъв полицай го удря и му казва: „Хайде бе, момче, ако мълчиш и този път, си свършил!“. От което осъзнава, че това е последният път и отивайки, е готов да говори. Живков обаче не схваща една особеност – в образа на Гешев Марков проектира бъдещото поведение на комунистите. Гешев казва на четиримата комунисти, идеалисти, които са готови да се жертват за идеята: „Вие ще дойдете на власт и ще правите същото, което правим ние“.

Заради тази реплика ли свалиха пиесата?

Не, Живков я беше одобрил и постановката беше налице. Обаче трима души от театъра използваха случая, за да свалят ръководството му, под претекст, че пиесата е вредна. Ако не се беше разиграла тази историята вътре в театъра, представлението нямаше да бъде спряно. Защото все пак в пиесата имаше четирима герои, които отстояваха идеализма си.

Какви впечатления е оставил у Вас Георги Марков? Той самият как успява да „мине ли под дъгата“?

Определено имаше критично отношение, дори повече от това, казваше: „Не мога да ги понасям“.

Това искаше да се чуе – като скрито послание на неговите пиеси?

Когато Георги Марков замина, беше споделено, че той няма да се върне.

Независимо от това какво ще стане с „Комунисти“?

Да.

А Вие нямахте ли намерение да заминете?

Не. Аз бях в Западна Германия по повод фестивал на Шилерова драматургия и там получих провокативно предложение. Не мога и не искам да коментирам това като патриотичен акт, но аз не мога да съществувам извън граница.

Въпреки обстановката в страната?

Въпреки.

Когато се заинтересувах от Вашата младост, научих, че сте били близък и с Христо Явашев. Той, както и Георги Марков, са имали нужда от много по-голяма свобода, за да правят изкуство. Вие…

Това бяха студентските години… Христо беше в селото ми, където ми направи портрет, който все още съществува. Когато завърших и поставих в Димитровград пиесата на Емил Манов, не съм имал никакви намерения да се съпротивлявам. Реакцията към представлението и закриването на театъра ме превърнаха в обект на внимание. Аз бях с брада по това време и тръгнаха коментари: ‘Хайде сега да видим няма ли да се обръснеш!“. И така у мен се роди обратната реакция – да правя това, в което ме упрекват.

Спрени са и други Ваши пиеси – „Ние сме на двадесет и пет“, „Пожарът“. „Знамето на Руси Божанов“ не е спряно, но е остро критикувано. Имате „борческа“ театрална биография, така да се каже.

„Пожарът“ на Иван Радоев е особен случай. Това е първата постановка на зала 1 на НДК. По разпределение Стефан Гецов трябваше да играе Димитров с дълбокото ми убеждение, че той с неговата мощ и талант ще пълни тази голяма сцена. Но в пиесата има една картина, в която Гьоринг казва на Георги Димитров същото, което казваше Гешев в пиесата на Марков – че и ще дойдете на власт и ще се държите като нас. Никой от цензурата не разбра за какво става въпрос и не реагира. Единствено Гецов отказваше да репетира тази сцена. Десетина дни преди премиерата аз му казвам: „Стефане, повече няма да прескачаме сцената“ и той ме напсува в буквалния смисъл на думата по време на репетиция, където беше пълно с микрофони и кънтеше навсякъде. Напусна и отива при Тодор Живков да се оплаква. Пратиха проверка – трима души, за да видят какво се случва, в това число и Стоян Михайлов. И след като им обяснявам случая, изненадващо за мен Стоян Михайлов казва: „Гледай си работата и не се занимавай с него!“. Стефан Гецов беше сменен и ролята пое Любо Кабакчиев. Любо беше интелигентен, но Стефан беше героят от Лайпцигския процес.

А Вие къде стояхте в цялата работа – искахте ли тогава да прозвучи посланието,  комунизмът и фашизмът ще се окажат много близки.

В Лайпцигския процес Георги Димитров е герой в очите на света и светът беше на негова страна.

Там обаче беше заложен още един елемент, на който никой не обръщаше внимание – взехме пасажи от „Фашизмът“ на Желю Желев с еднозначната аналогия между националсоциалистите и комунистите. Никой не обърна внимание, защото Димитров в Лайпцигския процес беше апотеозът.

Как да завършим в нашия разговор тази „цензурска“ част от Вашата биография?

Тя, всъщност, ме превърна в това, което съм.

Поставхте петдесет години по-късно „Да минеш под дъгата“. Защо – ново послание ли носеше в променения контекст, ново нещо ли значеше или най-после можете да я поставите на спокойствие?

По-скоро второто. Но предложението не беше мое, а на драматурга от Народния театър Георги Борисов. Беше дошло времето, когато Георги Марков е на „гребена на вълната“.

Обаче това нямаше ли демитологизиращ ефект върху образа на Марков, защото петдесет години по-късно пиесата му е загубила критическата си енергия?

Не е така. Публиката реагира по същия начин като навремето.

Имате ли режисьорски принципи, които можете да споделите, така да се каже някакъв професионален органон?

Почти в края на творческата ми дейност, че и на живота ми даже, мога да кажа, че аз се отнасям към театъра като възможна трибуна пред изключителна аудитория. Място, от което трябва да крещиш, защото това, за което крещим, ни засяга пряко, се отнася до нас. И всичко, което съм правил, е подчинено на този рефлекс: „Да говоря от сцената по актуални теми“. А тази актуалност ми наложи случаят с Емил Манов. Оттам тръгна това предизвикателство.

 Правите доста класика – това не е ли начин да се освободите от това? Поставяте „Хамлет“, в главната роля е Стефан Данаилов.

Това е най-амбициозното ми произведение, което е пълен провал. Стефан Данаилов се носеше на вълната „Аз съм“. Той не можа да възприеме това, че един болен мозък се занимава с разстойството на времето.

Това ли Ви е единствената голяма грешка?

Ако не е нахално, мога да кажа, че това представление, което пак повтарям, е най-амбициозното ми намерение, то като такова публично се реализира. То се игра, беше импозантно представление.

Вие казахте ли си това със Стефан Данаилов, говорили ли сте по този въпрос?

Не. Но аз имах предишен добър опит със Стефан Данаилов в пиесата „Щастливецът иде“ от Руси Божанов. И с кризи на „Аз съм“, срещу него стоеше силен актьор като Любомир Димитров, в ролята на бай Ганьо, който го смазваше. Стефан „изкризи“ и през тази криза, направи Щастливеца. И след Щастливеца аз реших, че той ще направи ролята си в  „Хамлет“. Всичко, което съм правил с класиката, е президентска несъстоятелност, това е драма на властта.

Но самата политическа власт по-трудно разчита критически послания.

Но Шилер не се е съобразявал с това и той е бил изличен.

Но когато ги поставяте по онова време, това едва ли ще вдигне такъв цензурски апетит, какъвто една българска пиеса.

Разбира се, те не могат да посегнат на класиката. Но когато сцената крещи: „О, робски труд, да служиш на народа!“. Това като демонстрация на един несъстоятелен съдебен процес.

Да Ви питам за киното – в крайна сметка, успявате да реализирате само два филма. Макар че единият от тях печели „Златна роза“. И тук ли цензурата Ви спря за този филм за Левски?

Единият от тях печели „Златна роза“ във Варна, печели и втора награда  на фестивала в Локарно, филмът  „Вечни времена“.

Защо е толкова този Ваш път в киното?

Защото вторият филм, на Керан Коларов, с главен герой Климбо, излизайки, той беше спрян. Заради присъствието на Климбо. Третият филм, който почнах, бях в подготовка, похарчих 300 000 лева. Това беше двусериен филм на Радой Ралин, по сценария за Левски. Всичко беше готово, трябваше да се започне снимачна работа. Предявиха претенциите, Радой да зачеркне там, където става дума за предателството на народа. И го викат на разговор, на най-високо ниво. Аз му казвам: „Радой, съгласи се, аз ще снимам това, което е в сценария, нека да го имаме като негатив“. Той беше категорично против, през призмата на това, че „С мен не могат да спорят“. И те спряха филма. И като спряха филма, аз прекратих кинодействието си.

Но колкото и да Ви цензурираха в театъра, това не Ви отчайваше? Явно това е Вашата сцена, така да кажем.

Съзнателният ми живот започна да се формира 1945г., когато баща ми беше обект на Народния съд. Този факт ме придружаваше като досие. Нямаше възможност да следвам, исках да уча архитектура. Кандидатствах режисура, но ме приеха актьорско майсторство. Отказах се от сцената и завършвам режисура. Завършвайки режисура, се явявам на конкурс за кинорежисура в Москва, печеля този конкурс и Министерството не ме пуска. Тогава ме пращат в Димитровград.

С тази предистория, с това „лошо минало“, не сте ли били обект на натиск от Държавна сигурност?

Аз мисля, че всички атаки, които съм търпял, зад тях е стояло съзнанието, че „този е такъв, несигурен елемент“. И странното е, бих казал, че въпреки това, може би, през защитата на Театъра на Армията, кой знае защо, с военните бях в добри отношения. Втората пиеса на Руси Божанов, изигра много положителна роля в това отношение. С нея стана скандал. Дойдоха от Министерството на културата, цензурски, гледаха репетицията преди премиерата, тя беше ангажираща за 30-годишнината на Театъра на Армията. Пиесата беше спряна, казаха, че съдържанието й е идеологически вредно. Тогава аз им казах, че не приемам тяхната констатация, че ако това, което казват, е истина трябва да ме приберат веднага. И че ако дойдат четири човека и кажат същото, аз съм готов да отида, където искат. Тези четири човека са над Министерство на културата. Тогава военните отиват при Живков и разказват за случая -трябва да гледате и да кажете да или не. Живков казва, че ще гледа премиерата и тогава ще каже. Той идва на представлението, представлението има изключителен публичен ефект. Свършва постановката, всички са малко побеляли, мълчание двадесет минути. Горе, в ложата, се водят разговори, след което ме викат и той ми казва: „Вървиш до мен“. В този момент той беше станал Председател на Държавния съвет, и в словото, което държа, размаха пръст по адрес на героя: „Ако не си вършат работата, ще ги сменяме“.

След 1989г. отпадна ли цензурата?

Сега сте свободни да правите всичко, свободни сте да говорите всичко, което не ни интересува. Тука формулата е – нов строй да, капитализъм да, но ние сме капиталистите. В момента никой не се интересува от това какво правим на сцената. Жалкото е, в този аспект, че най-добрият театър е Театър „Сълза и смях“. Говоря за спекулативното отношение към публиката.

Т.е. Вие казвате, че театърът е загубил своето политическо значение?

Определено. Преди това имаше обект на внимание не само от цензурата, а и срещу нея. Сега това не се случва.

Очаквате ли, че младите ще върнат политическото значение на театъра?

Младите са плод на ново, непознато за нас време, но предполагам, че все някога тази промяна ще се случи.

––––––––-

Интервюто е публикувано в списание ЛИК, възстановено от екип на БТА и изд. Изток – Запад. Целият брой е посветен на наградите АСКЕЕР и тяхната 30 годишнина. Тук поместваме този разговор с любезното съгласие на автора.

„Списание „ЛИК“ продължава да излиза в неговия хартиен вариант. Хартията е много важно нещо. Тя дава възможност на децата, бабите и внуците да четат един и същи текст. Докато екранът, интернет, електронната и виртуалната среда не дават тази възможност. Тя води до много по-голям поколенчески разлом в културата“, каза Георги Лозанов, който оглавява дирекция „ЛИК“ в БТА.

Ето и какво включва на този извънреден брой:

Съдържание

4 ИЦХАК ФИНЦИ, носител на „Аскеер” за цялостен принос за 1993 год.
6 ЙОСИФ СЪРЧАДЖИЕВ, носител на „Аскеер” за цялостен принос за 2010 год.
8 АСЕН ШОПОВ, носител на „Аскеер” за цялостен принос за 2012 год.
11 ЕМИЛИЯ РАДЕВА носителка на „Аскеер” за цялостен принос за 2013 год.
13 НАДЕЖДА СЕЙКОВА, носителка на „Аскеер” за цялостен принос за 2014 год.
15 БОРИС ЛУКАНОВ, носител на „Аскеер“ за цялостен принос 2016 год.
18 КОНСТАНТИН ИЛИЕВ, носител на„Аскеер” за цялостен принос за 2017 год.
21 ВАСИЛ МИХАЙЛОВ, носител на „Аскеер” за цялостен принос за 2018 год.

Разговорите води  Георги Лозанов

24 ЯНА ТИТОВА, носителка на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2008 год.
27 АНАСТАСИЯ ЛЮТОВА, носителка на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2006 год.
30 ВЕСЕЛА БАБИНОВА, носителка на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2012 год.
34 ДЕЯН ДОНКОВ, носител на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 1999 год.
36 ДАРИН АНГЕЛОВ, носител на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2005 год.
39 ДИМИТЪР ЖИВКОВ, носител на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2013 год.
41 РАДИНА ДУМАНЯН носителка на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2015 год.
44 РАДОСТ КОСТОВА, носителка на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 1993 год.
46 ПАВЛИН ДИМИТРОВ, носител на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2011 год.
48 РАДЕНА ВЪЛКАНОВА носителка на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 1997 год.
50 ИВАН РАДОЕВ, носител на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 1996 год.
52 МИЛЕНА МАРКОВА ,носителка на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2001 год.
54 ИВАН БЪРНЕВ, носител на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2002 год.
56 ЕЛЕНА АТАНАСОВА, носителка на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2003 год.
58 АЛЕКСАНДРА ВАСИЛЕВА, носител на „Аскеер” в категория „Изгряваща звезда“ за 2004 год.
61 ДИМО АЛЕКСИЕВ, носител на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2009 год.
64 ДИАНА ДОБРЕВА, носителка на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2007 год.
67 АЛЕКСАНДЪР ХАДЖИАНГЕЛОВ, носител на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2016 год.
70 ВЕСЕЛИН ПЕТРОВ,носител на „Аскеер“ в категория „Изгряваща звезда“ за 2018 год.
72 БОЯН КРАЧОЛОВ, един от носителите на наградата „Аскеер“ за Изгряваща звезда за 2017 год.
75 ЕМИЛ ЕМИЛОВ, носител на „Аскеер в категория „Изгряваща звезда“ за 1995 год.

Разговорите води Златна Костова

„ЛИК“ може да бъде купен в пунктовете за вестници и списания в страната.
 Цената е 4 лв.

Предишна статияМОЦАРТ И АНЕСТЕЗИОЛОГИЯТА, проф.д-р Венко Александров
Следваща статияКогато Господ ходеше по земята, откъси от култовата книга на писателя Никола Радев