Ванцети Василев
Атанас Славов работеше в радио ”Гласът на Америка” във Вашингтон и живееше някъде в Бетезда, Мериленд. Една група българи, в която участваше заедно с моите спонсори*, полагаха основите на Асоциация за подпомагане на Българската култура от Америка. Помоли ме да ми гостува, когато идвал в града. Казваше, че може да остава да нощува у доста българи, живеещи в Ню Йорк, но предпочита да отсяда при мен. Живеех сам, през деня ходех на работа и той можеше да работи върху свои проекти, необезпокояван от никого, а вечерите, когато се прибирах, сядахме на сладка приказка с чаша уиски или бира. Нямах нищо против.
Атанас Славов
Атанас беше много ерудиран, от него можеше да се научи много. Беше при мен и след събитието, което организирах заедно с нюйоркското издателство Крос Кълчъръл Комюникейшънс, което честваше двадесетия си юбилей и го нарече “Ден на българската култура”. Събитието се състоя в Смол Прес центъра на издателството, разположено в сградата на гилдията на нюйоркските механици на Уест 44-та улица на 26 ноември 1991.г. Една от представените пет книги бе “Оловното кълбо” на Атанас.
Изредените дотук факти нямат никакво значение за Кристо, аз само си спомням детайли, които ме доведоха до няколкото разговора с Атанас за нашия световно известен художник. В книгата си той споменава за вечерята, на която той, заедно с Мишо Симеонов**, са били поканени от Кристо̀, цитира няколко изказвания на художника и прави едно кратко, но за мене много впечатляващо негово описание. Аз, от своя страна му бях разказал за вечерята, на която бях поканен от Кристо̀ и Жан-Клод, заедно с поета Борис Христов.
Борис Христов и Атанас Славов
В.В. Атанасе, тази вечеря с Кристо̀ ми дойде неочаквано, като гръм от ясно небе. Тя като че ли постави началото на едно неутолимо желание да науча, ако може, едва ли не всичко за него. До момента на емигрирането ми аз не знаех почти нищо за него. И ето сега, още в първите години на живота ми в Америка, случайността ме изненадва с покана от Кристо̀.
Тогава научих, че е избягал нелегално от Чехия в Австрия, затворен в товарен вагон, превозващ медикаменти между двете страни. Неволно сравних неговото бягство с моето. Парите, които бях скрил, са били почти толкова, колкото и неговите пари, когато е бягал. Почувствах някакво отъждествяване… Разбирам от тебе, че заедно с Мишо сте били на вечеря с него. Значи те канят понякога българи. Ти само веднъж ли се срещна с него?”
А.С. О, не. Аз взех интервю от него за радио “Гласът на Америка”.
Помолих го да го чуя, ако няма нищо против. Атанас обеща.
От този ден не пропусках момент да му напомням, че ми е обещал да ми даде записа, който все забравяше. Един ден най-накрая го донесе и го изслушахме заедно.
В.В. Останах с впечатлението, че твоето кратко описание на Кристо̀, е оформяне на казаното от него.
А.С. За Кристо̀ е достатъчно да се каже какво прави и какво казва. И как го прави. Това, което тълкуват арт критиците в разните му статии, трябва да стои отделно. Може да те подведе.
В.В. Прави ми впечатление, че използваш термина обвиване в интервюто си, докато по-късно в книгата си използваш думата опаковане.
А.С. Мисля, че по-точният превод е обвиване, той е и по-нежен, по-артистичен, и съответства на повечето от проектите му.
В.В. Мисля, че обвиването в смисъла на който ти прилагаш е “sheating”. Докато той освен, че обвива статуята или какъвто и да е друг предмет, я пристяга с въжета и “wrapping”, т.е. опаковане на български е по-подходящата дума
А.С. Опаковането е комерсиална дума, тя подхожда повече в търговията, но тя е влязла вече в употреба при него и не мога да я променя, даже и да желая. Както виждаш в книгата си вече говоря за опаковане, въпреки че “обвиване” е по-добре, за това, което прави.”
В.В. Кристо говори много за ролята на Жан-Клод, особено при реализирането на проекта “Обградените острови” в това интервю, а ти пропускаш да я споменеш.”
А.С. Творецът е Кристо.
В.В. Той ти отговаря, че в уводната си статия посветена на тях, “Уолстрийт Джърнъл” ѝ дават нужното признание, че отчитат финансовия гений на Жан-Клод, както и факта, че Харвард поставя компанията им “Си Ви Джей Корпорейшън” сред трите най-успешни в света.
А.С. Да, вероятно е така, но говорят за финанси, а не за изкуство.
В.В. Кристо̀ обяснява за продължителността по осъществяването на проектите си, трудностите през тези периоди, казва, че работят едновременно по няколко проекта и ги имат завършени, така че ако се получи разрешение от съответните власти да започнат. Той ми прилича на генерал, който разполага войските си по протежение на бойната линия – това са неговите проекти и ги включва в битката, когато противникът му се огъне някъде, т.е. когато получи съответното разрешения. Мисля си, че този човек не търпи поражения. Той ти казва, че има разрешение от кмета на Барселона да опакова 60-метровата статуя на Христофор Колумб и ще започнат проекта следващата година. Ти взимаш интервюто от него на 17 август осемдесет и четвърта. Това означава, че би трябвало паметникът да е опакован през 1985. Аз не намерих никаква информация. Знаеш ли нещо за него?
А.С. Не е реализиран и не знам по каква причина. Следващата година, той обвива моста Понт Ньоф в Париж. Откриването е на първия ден от есента, така съм запомнил датата. Предположих, че затова проектът за паметника на Колумб е отложен във времето.
След една седмица отново продължихме разговора си за Кристо̀.
В.В. Продължавам да мисля за интервюто, което си взел от него. Ще ти цитирам финалните думи от това интервю, въпреки че съм сигурен, че ги помниш: “Толкова рядко е да правиш нещата, които обичаш да правиш. Бих искал българските слушатели да знаят (в този момент бях български слушател, макар и с голямо закъснение), че аз съм клиент на себе си. Не правя неща, защото ми се възлагат. Аз сам си възлагам проектите. Никога не приемам каквото и да ми възлагат. Виждам разни места, вдъхновявам се, правя проектите си. И това е огромното задоволство, огромната награда за непосилните ми усилия за това сам да се провалиш или сам да получиш удовлетворението от успеха си, от нещата, които сам си избрал да правиш и които обичаш да правиш.”
Ще напиша тези думи с едър шрифт върху някаква хартия и ще обвия (използвам твоята терминология, Атанасе) ей тази колона в студиото ми, за да ми напомня за най-свободния човек, когото срещнах.”
Направих кратка пауза и го попитах дали би живял като него – да се отдаде изцяло на творчеството си и да разчита само на финансиране оттам.
Атанас замълча, сякаш обмисляше какво да ми отговори. Продължих размишленията си на глас:
“Аз не бих могъл. Написах една книга, но това не ме прави писател, нали? Казват, че няма писатели само с една книга. Тя дори не е преведена на английски. Е, има изключения. Тук свършва моето отъждествяване с него. Да намеря начин да изкарвам прехраната си, това доминираше в съветите на баща ми. Изучи някакъв занаят или вземи диплома от университет за да не гладуваш някой ден. Не зная как е възпитаван Кристо̀ от родителите си, но аз винаги съм се страхувал, че ще остана без прехрана. А това, мисля си, заробва човека. Страхът и принудата да правиш насила това, което не желаеш, те правят несвободен. Сигурен съм, че Кристо не се е страхувал от нищо. Сигурен съм, че винаги ще се интересувам него. Искам да знам защо прави всичко това? Само затова, че е свободен човек? Общото между нас тримата, че сме бегълци от една диктаторска страна. Той бяга през 1956, ти двадесет години по-късно, а аз – десетина след тебе. Ти чувстваш ли себе си свободен? В този момент за себе си мога да кажа, че се чувствам свободен, въпреки че не мога да правя това, което искам, защото трябва да започна живота си отново. Само хората, които са свободни в мисленето си, могат да правят това, което искат. Кристо̀ твърди, че никой не му поръчва проектите, че те не са необходими никому. Когато свърши един проект, за да започне следващия, той се нуждае от пари, от купувачи на неговите рисунки, скици, картини, колажи. Как може да бъде сигурен, че винаги ще събере сумата за следващия си проект? Предполагам, че тук лежи ключовия въпрос. Той казва, че сам си поръчва проектите, вероятно убеден, че човечеството се нуждае от неговите творби – внушителни с мащабността си и смелостта да ги реализира. И може би е така.
Атанас понечи да каже нещо, може би искаше да отговори на въпроса ми за свободата или нещо друго, но аз му дадох знак, че не съм свършил и продължих:
“Перифразирал си казаното от Кристо̀ в книгата си. Изваждам две от водещите нишки към творчеството му, първата: “че трябва да се прокарват тук, в този свят нови художествени реалности, нови паралелни естетически светове, които да дават една напълно нова интерпретация на съществуващото, без да се добавят нови произведения в обкръжаващото ни за да ги видим по-новому” и втората, “че Кристо едва докосва естетическите аспекти на нещо, което вече съществува, намесва се само в неговата естетическа интерпретация, само го прочита по нов начин чрез временни прегради, временна опаковка, нова ограда, само за да помогнат на хората да видят нови аспекти на обкръжението си ида видят другия свят, с другите му стойности, свят, съществувал през цялото време успоредно на реалността, която познават, без да го забележат.”
Така свършваха записките ми за разговорите за интервюто на Атанас с Кристо̀.
Прочетох ги сега, дни преди реализирането на “Опакованата Триумфална арка”, година и нещо след смъртта на Кристо̀ и дванайсет години след смъртта на Жан-Клод.
Това, което намирам да добавя е, че по времето, когато водехме тези разговори с българския писател Атанас Славов, Кристо̀ и Жан-Клод все още не бяха обявили, че са един творец, чието изкуство е неразделно; средствата на комуникация бяха нищожни и бавни в сравнение със сегашните. Сега вече лесно разбираме от сайта им защо тогава не са опаковали статуята на Христофор Колумб, както и всякакви новини и подробности около проектите им.
Кристо̀ (Христо Явашев) се явява точният пример за нацията ни и за света, за да потвърди, че за свободата има различни дефиниции, че изкуството има и много реалности и ако не започнем да ги приемаме, ще останем закотвени в балканската си херметичност.
––––––––-
*Спонсори в САЩ са хората, които осигуряват подслон и храна на емигрантите в първите месеци от новия си живот, за което получават данъчни облекчения;
**Михаил Симеонов е друг известен български художник, емигрант, завърнал се в България след Промяната, чиято отливка “Спящият слон” е изложена в двора на Обединените нации в Ню Йорк и е една от постоянните скулптури там.
Ванцети Василев е роден в гр. Радомир. Завършва ВХТИ-София, където защитава дисертация. Преследван от органите за сигурност като син на репресиран и концлагерист от лагера на о-в Белене, през 1988 г. емигрира в Италия. От края на следващата година живее и работи в Ню Йорк. Автор е на книгите „Семената на страха“, „Влаковете на Рим“ (преведена на немски и представена на панаира на книгата във Франкфурт през 2009 г,) и „Разкази от нюйоркската библиотека“. Член е на редакционна колегия на нюйоркското издателство „Cross Cultural Communication“ от 1991 г.
През 2013 г. „Изток – Запад“ издаде книгата му „Да опаковаш вятъра“, с подзаглавие „По стъпките на Кристо и Жан-Клод“.
