Раду Жуде е роден през 1977 г. в Букурещ. Завършва режисура през 2003 г., работи като асистент-режисьор още по време на следването си, включително на Коста-Гаврас във филма „Амин“ (2002), Раду Мунтян във „Фурия“, Кристи Пую в „Смъртта на господин Лазареску“. Режисирал е късометражни филми, за които има многобройни награди от фестивала „Сънданс“ и форумите за късометражно кино в Упсала, Краков, Хамбург, Виена, Оберхаузен, документални филми. Дебютният му игрален филм „Най-щастливото момиче на света” получава наградата CICAE на Форума във Берлинале 2009 г.; селектиран е на над 50 филмови фестивали по цял свят, сред които Торонто, Ню Йорк, Солун, Сараево, Лондон. Премиерата на втория му пълнометражен филм „Всички в нашето семейство” (2012) е на Берлинале, програма „Форум”, получава голямата награда „Сърцето на Сараево” и е селектиран и награждаван на десетки фестивали в Европа и по света. За третата лента „Аферим“ (2015) получава Сребърна мечка на Берлинале.
Последният му филм – „Не ме интересува дали историята ще ни запомни като варвари“, копродукция на Румъния, Чехия, Франция, България, Германия е от 2018 г. Филмът, който спечели Голямата награда Кристален глобус от Карлови Вари, разказва за избиването на 20 000 евреи в Одеса през Втората световна война, за желанието на една млада театрална режисьорка да направи спектакъл, посветен на това премълчавано събитие от тъмното минало на Румъния, и трудностите, с които тя се сблъсква.
В момента Раду Жуде работи по следващия си проект – „Scarred Hearts”, адаптация по романа на румънския писател Макс Блехер.
БНТ: Г–н Жуде, след последния филм обявиха ли Ви в Румъния за предател?
Раду Жуде: О, разбира се! Някои дори се вгледаха в името ми. Вижте сега! Направиха ми снимка с жълта звезда – ето така! Жуде като “Юде”, “евреин” на немски. Един мръсен евреин осъжда историята ни. Но очаквах това. Както казва моят приятел, режисьорът Флорин Йепан – „Румънските фашисти са като кучета, които лаят, но не хапят“. Филмът “Не ме интересува дали историята ще ни запомни като варвари” припомня как румънската армия избива евреи през Втората световна. 380 000 на територията на бившия Съветски съюз. Само в Одеса – 20 000.
БНТ: Искахте да провокирате – или да излекувате раната?
Раду Жуде: Не. Не съм провокативен. Темата ме привлече, защото беше прикривана в Румъния. Като малък не знаех за избиването на роми и евреи през Втората световна. По комунистическо време не можеше да говориш за нацисткото минало. След революцията – също. Хората се интересуваха само от комунистическата ера и им трябваше златен век преди нея. През 90-те избуя национализмът. Хиляди книги за комунистическите затвори прочетохме. Те бяха нужни. Но не биваше да забравяме другото минало, нацисткото.
БНТ: Човек забравя това, което не му изнася. Не е ли същото с нациите?
Раду Жуде: Да, прав сте. Историята е част от твоята идентичност. И когато тази история е мръсна, хората се чувстват застрашени за идентичността си. Казват: „О, аз не съм този човек“. Разбира се, аз не съм отговорен за клането в Одеса. И Вие не сте отговорен за депортацията на евреите от Македония. Тази връзка е фалшива, но хората я чувстват.
БНТ: Имам странен въпрос за разкриването на тъмните петна от историята. Знаете ли за друг успешен пример, освен Германия?
Раду Жуде: Хич не е странен въпросът, много е интересен. Май не! За това винаги се искат усилия. Дори във Франция разговорите за колониализма, за Алжир, за колаборационизма по време на немската окупация отнеха време. Може би на хората им трябва дистанция.
Във филма на Жуде съвременните румънци трудно признават тъмните петна от историята. Даже понякога аплодират миналите жестокости.
БНТ: Дали разкриването предизвиква повече проблеми, отколкото решава?
Раду Жуде: Ами не мисля, че откритата дискусия създава повече проблеми. Има една книга на Дейвид Риф, „Възхвала на забравата“. Тя развива интересна идея: че хората трябва някак да забравят историята. Но това важи, ако си бил жертва. Радикалният ислям винаги ще помни кръстоносните походи, а румънците – какво ни причиниха руснаците или унгарците. Но друго е, ако не си жертва, а извършител. Омразата към себе си не е като омразата към околните. Тя може да те направи по-скромен и внимателен. Например, като дете живеех с разказа, че Румъния никога никого не е завладявала: „Еха, ние сме румънци, зло никому не сме сторили“. И изведнъж разбираш, че не е така. Аз например не знаех за Южна Добруджа. Майка ми казваше „Румъния притежаваше тези земи, но България ни ги взе“. А после четеш и разбираш, че всъщност румънците са взели тази част от Добруджа от българите през 1913. Та съвсем нормално българите са си я взели обратно.
Предишният му игрален филм събра доста награди. В “Аферим” Жуде разказва за циганите. Как преди 200 г. румънците ги държали като роби.
БНТ: Но дали ние, от тази част на Европа, не ни харесва да се правим на варвари? Защото Западът харесва това клише: роми, нетолерантност, варвари.
Раду Жуде: Е, това съм го слушал. Една от главните опорни точки на националистите. „Защо да се излагаме пред чужденците със срамните си страни? Да им покажем, че Румъния има красиви планини, хубави хора…“ Но не можеш да излъжеш околните! Не вярвам, че ако Германия, Франция, САЩ говорят за колониалното си минало и убийствата, ще ги помислят за варвари. Напротив, ще ги сметнат за по-смели, защото признават миналото си.
БНТ: И двамата си мислим, че хората искат да знаят истината. Но искат ли?
Да, искат истината, ама за другите!
БНТ: А за себе си?
Раду Жуде: Ами не!
БНТ: Вие какво открихте, докато правихте своите филми?
Раду Жуде: Уплаших се! Отначало последният ми филм изглеждаше като минало свършено. Работата по него продължи 4 години. И накрая, изведнъж всички казват колко бил актуален! Това открих – и се стреснах!
БНТ: Но могат ли да се повторят тези зверства днес?
Раду Жуде: Не вярвам в клишето, че историята се повтаря. Но вярвам, че идеите създават реалности. Някои идеи бяха маргинални преди, а днес заемат водещо място. След като влязохме в Европейския съюз, в Румъния нямаше и помисъл за национализъм. А днес все повече политици, журналисти казват: „Да забравим Европейския съюз! Нека бъдем силни като Виктор Орбан, на когото не му пука! Да бъдем себе си“. Или пък църквата. Имам чувството, че Румъния живее в теокрация. Православната църква е толкова голям политически играч, че дори успя да организира референдум срещу правата на гейовете, който, слава Богу, не мина.
БНТ: В последните си два филма работите с българи. Това Ви харесва.
Раду Жуде: На първо място, Росица Вълканова, невероятен продуцент и невероятен човек… Много се разбирахме. Така почувствах симпатия към България и българите. Абе, вижте класациите за европейските проблеми: Румъния и България сме последни. Редуваме се кой да е последен.
БНТ: Направо се борим за последното място!
Раду Жуде: Това предизвика емпатия. Но сега завиждам, защото Вие май влизате в Шенген, а ние не. И пресата в Румъния пише: „Даже българите са по-добре от нас“. Освен това през последните години гледах български филми – на Ралица Петрова, Илиян Метев, Кристина Грозева, Петър Вълчанов, Мая Виткова, Паунов… Възхищавам им се, чувствам ги близки. Чух, че Ралица Петрова не е получила общественото финансиране за новия си проект. Жалко е за България. И в Румъния е горе-долу така… шокиращо! Как може да не бъдат подкрепяни талантливите?!
БНТ: Поробени ли сме от историята? Ние тук, в нашата част на Европа.
Раду Жуде: Поробени от историята… Витгенщайн би казал, че този въпрос е безсмислен.
БНТ: Какво точно имате предвид? Че тук историята винаги ще възкръсва като тема, въпрос, проблем. Защото имаме твърде много от нея.
Раду Жуде: Не съм сигурен, че е само тук. Може би навсякъде е така. Може би Дейвид Риф е прав: трябва да забравим това, което са ни сторили.
БНТ: Но не искате да забравим това, което сме сторили ние.
Раду Жуде: Точно така. Когато ме питат: „Защо не направи филм как ни клаха руснаците през 40-те?”, отговарям: този филм трябва да го прави някой руснак. Не аз.
Въпросите зададе Бойко Василев
