Разбра тогава бащата, че Сидхарта и сега вече не е
при него и в родната си земя, че вече го е напуснал.

…… Изпиташ ли блаженство в гората, върни се тук
и ме научи на блаженство. 

                                                          Херман Хесе, „Сидхарта“

И тъй, от нас не бива да се очаква пълна история и теория на играта на стъклени перли, днес това дело не би било по силите и на по-достойни и по-умели автори. Тази задача остава за по-късни времена, в случай че още преди да настъпят, не изчезнат изворите, както и духовните предпоставки за това.

                                                   Херман Хесе, „Играта на стъклени Перли“

 

Радослав или, както децата го наричаха, Ради, изглеждаше по-голям за годините си, здрав и добре сложен, внушаваше уважение и думата му тежеше сред дружината. Даже и гласът му беше по-нисък и плътен от детски и пестеливите му думи звучаха убедително и винаги на място, без да се налага. И въпреки, че беше по малък на години от брат си Делян, някак си естествено, имаше по-голям авторитет от него. Ради беше обикновено капитан и селекционер на единия от отборите по футбол, а Митко на другия. Делян отговаряше за озвучаване не само на футболните срещи, но и на махалата като цяло, като дънеше до дупка последната дума на техниката- транзисторното си радио ВЕФ, което го съпровождаше неразделно. През деня изборът на станции не беше особено голям, но нощем той, като по-окумуш, умело настройваше ВЕФ-а и конспиративно слушаше доста по-интересни музикални парчета от „свободния свят“. Защото от време оно си беше известно, че забраненият плод е по-сладък.

Прозорецът на таванската стаичка на Митко и Тони гледаше към голямата планина. Летес, в тъмни зори, ги будеха упоителните песни на славеи преди първи петли, и то когато сънят им беше най сладък. Но колебанието не траеше дълго- един цял ден изпълнен с приключения ги очакваше-  и те, докато пропеят трети петли, на разведеляване, се протягаха и се измъкваха от леглата.  Сънищата им бяха спокойни и младите им тела се възстановяваха бързо от умората насъбрана от предишния ден. А когато през нощта беше преваляло, свежият хладен полъх от планината нахлуваше през отворения прозорец и ги изпълваше чудодейно с още енергия. Време беше да се свири сбор на дружината или както децата я наричаха между себе си, тайфата.

Планината се издигаше отначало плавно и примамливо, а след това изведнаж се надвесваше над махалата със стръмните си склонове и най-близкия си връх. Понякога беше приветлива, понякога навяваше неопределен копнеж. Или, както един тъжен поет беше я почувствал и проникновено изразил неуловимото и привличане:

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна – 

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

 

Всеки, който се беше докоснал до нея, оставаше за цял живот свързан с нея и чувствата му, ведри или облачни,  намираха отражение и утеха в нейното вечно променящо се и загадъчно лице.

Доста години след описаните тук събития, в една далечна страна, Тони щеше да се вглежда в проникновена малка графика дарена му от добър приятел на момчетата, съсед и талантлив художник-приложник, на която пестеливо, но изразително, с туш в източен стил, беше изобразен характерния тайнствен силует на планината, виждащ се през един прозорец, и да си спомя за тези оскъдни, но щастливи дни.

Кварталният стадион „Уембли“ се намираше на „Ясна Могила“, която за краткост ще наречем Могилата, на  просторна и сравнително равнa поляна. Той гордо носеше името на известния стадион от едно наскоро състояло се световно прървенство по футбол. Но за страстното следене на световните първенства по футбол по телевизията, усвояването и практикуването на заучените нови техники в любимия спорт, ще разкажем по-късно.

Могилата оправдаваше името си- ясна. Тя представляваше един изпълнен с достойство просторен баир, разположен над Горната махала, върху една гънка, спускаща се от планината и носещa отпечатъка на вулкана, който я беше образувал в незапомнени времена. На пролет Могилата се покриваше с трева осеяна с искрите на глухарчета, лютичета, минзухари и планински цветя. Тревата правеше тичането по нея по-приятно. Но червеникавата почва си беше камениста, така ще почти преди всяка среща дружината разчистваше терена и очертаваше футболното поле и вратите със събраните камъни.   А след силен дъжд, по неволя повтаряха тази дейност. От горната си страна Могилата граничеше с новата гора. Тази гора беше сравнително млада, с гъсто разположени десетина-метрови борове- едно необозримо поле за експедиции и екстремни игри, далеч преди да измислят неистинските. Да, тази история е за истинските игри и още нещо истинско, неразривно свързано с тях…

Освен младата гора, под квартала и към града, имаше и една много по-стара борова гора с формата на държавата, засадена от ентусиасти доброволци от града, по инициатива на един амбициозен и романтичен монарх-ботаник. За децата тя беше, още повече от новата гора,  „Горите Тилилейски“, защото в тъмните си обятия също криеше своите загадки…

От другата страна на Могилата, по склона на планината, имаше дълбоко дере с бистър поток- буен пролетес и едвам ромолящ летес, но винаги свеж, зелен и обрасъл предимно с елови, борови дървета, глог, капинови и шипкови храсти, и трънки (върли врагове на футболната топка), под които напролет се криеха кукуряци, иглики и горски теменужки. В горната част на Могилата, в дерето под сянката на гъсти ясенови дървета имаше изворче с чиста като сълза студена вода, което църцореше напевно през цялата година. То беше търсеното място за отмора и утоляване на жаждата в полувремената на футболните двубои- от ранна пролет до късна есен. Зад дерето имаше един друг квартал с привлекателни на пролет черешови и вишневи градини.

В долния си край на Могилата се откриваше пленителен изглед към насрещната по-ниска, зелена и с успокояващи меки форми планина, и дефилето между планините. По това дефиле в началото на същия век бяха дошли от юг войници, изтощени и измъчени от непрекъснатите войни, за да търсят отговори от споменатият монарх и техните управници. Войниците бяха направили верига от окопи по цялото протежение на склона на Могилата откъм махалата и дефилето. Тези окопи станаха естествена крепост на армията от Горната махала в Пуническите войни с Долната махала, които са предмет на една друга история….

През есента, когато тревата по склоновете на Могилата изсъхваше, дружината масово стягаше дъските за пързалка в предчувствие на очакваните снежни зимни дни и започваше да тренира. Тези дъски бяха или шпертплатови вдлъбнати седалки от стари столове, или къси и широки парчета дърво, заоблени отпред и отзад и намазани с парафин от свещи. От крепостта надолу към махалата по изсъхналата трева се очертаваха чудесни писти. Децата се пързаляха или седнали, или прави, стъпили на дъските, много преди да измислят скейт- и сноу-бордовете. Скоростта беше впечатляваща.

А през зимата вълненията бяха не по-малки. С „тараби“,  „бъчвонки“, които бяха предци на истинските ски, децата организираха на тези склонове състезания по слалом, за да са в крак със зимните олимпийски игри. Ски скоковете провеждаха на импровизирана шанца на стръмна просека в новата гора, а състезанията по спускане със ски и шейни „кормилачки“ естествено започваха по-отвисоко, от извора на „Живата Вода“ надолу по алеята между новата и старата гора. Тони, за да не изостава от Митко, се беше превърнал в майстор-алхимик по ски-ваксите. Съставът им беше „строго секретен“, но предизвикваше и изненади, когато ските не вървяха. По онова време природата все още беше на ти с хората и зимите си бяха зими, с дебел сняг от ноември до средата на март, въздухът и водата бяха чисти и в изобилие, а всички сезони- красиви и  в естествено съгласие с тях.

Но понякога на Могилата си даваха среща ветровете и зимните вихрушки. Когато вятърът беше силен за футболни срещи, тя се превръщаше в изпитателен полигон- децата с удоволствие пробваха новите си модели хвърчила и самолети, направени от подръчни материали.

Зимните празници имаха своето особено очарование. Митко и Тони не разбираха, защо е необходимо да има двама дядовци, които носят така желаните подаръци- дядо Коледа и Дядо Мраз, но нямаха нищо против това. Изглежда, че между двамата достойни и добри старци  имаше нещо общо. Най-малкото внучката им имаше същото име- Снежанка, и двамата изглеждаха подобно, бяха облечени по един и същи начин, и бяха много мили с децата. Разбира се, обикновено, когато бяха по-малки, дядо Коледа чукаше изненадващо на външната врата след вечерята на празника, който възрастните наричаха Бъдни вечер, но те го виждаха и си беше съсвем „истински“, даже разговаряше с тях, питаше ги как се учат, дали са слушали през изминалата година и след това им даваше подаръците. Доката дядо Мраз, като по-зает, чукаше на вратата в Новогодишната вечер, само оставяше подаръците за тях в и докато децата отворят, вече беше се забързал към други къщи.

И двамата старци не носеха много подаръци, но дядо Коледа носеше повече, а децата се радваха на всяко внимание към тях. Освен това в училище учителите не споменаваха и дума за дядо Коледа, но даваха за пример една по-прогресивна страна, където идваше само дядо Мраз и там той беше много почитан. По традиция от незапомнени времена, в къщи празнуваха Бъдни вечер и Коледа с подобаваща тържественост и  привлекателно подредена трапеза с вкусни ястия, запалени свещи. А баща им извършваше един загадъчен ритуал, като кадеше навсякъде с ухаен тамян, който внасяше още уют в къщата им. Елхата също светеше цялата. А когато отвън валеше сняг, уюта беше неповторим. Пееха Коледни песни, останали от незапомнени времена, които не учеха в училище, а баба им разказваше все същата и винаги интересна приказка за едно дете на име Исус, което се беше родило мноого, мнооого отдавна на този ден и донесло така необходимата светлина на света. Яслата, в пещерата където е бил положен този необикновен Младенец, вместо в люлка, звездата възвестяваща идването Му, овчарите, станали свидетели на този чудесен момент и техните овце в с кошарите, бяха изобразени умело релефно върху най-вкусната и пръхкава питка, която майка им и баба им бяха приготвили. А Книгата, в която беше записана историята на това дете, винаги заемаше почтено място върху домашната трапеза на този празник. Баща им прочиташе за това чудесно събитие от нея, след което всички утихваха в размисъл  преди вечеря. Родителите съветваха децата си, да не споделят с приятелите и съучениците си, че празнуват Бъдни вечер и Коледа, защото новата власт имаше други виждания и не търпеше „отживелици“, но си беше обществена тайна, че повечето семейства почитаха този светъл празник. Някак си естествено, децата бяха приели момчето, чието рождение празнуваха в тази свята нощ, като свой скъп брат, а и дядо Коледа, като неразделен член от семейството им. Докато дядо Мраз чувстваха, като едно по-официално назначено лице. На Коледа приказността и реалността си даваха среща….

След новогодишната вечеря, децата увити в топли шалове и нахлупили шапки, излизаха да поздравят съседите със „Сурва Весела Година… Догодина, до амина!“. Стъпките им в хрупкавия сняг отекваха в безкрая на нощта. Чувстваше се уютния мириз на борови дърва, които горяха в печките. Сурвачките си бяха направили сами от напъпили дрянови клонки от гората и украсили с цветна разтегателна хартия, пуканки и орехи по съветите на майка им и баба им. Потупваха първо близките си, а след това и съседите по гърба за здраве, и бяха благодарни за даровете, които получаваха от сърце- по някой лев или топло кравайче.

През пролетта любим празник не само на децата беше Великден. Те особено се радваха не само на боядисаните с любов и вкус яйца и уханните козунаци, но и на тайнството на Възкресението Христово, което се извършваше в селската църква, разположена под квартала, в тъмна доба-час потаен, посред нощ на петъка преди Великден. В края на величествената служба, те участваха в един интригуващ ритуал- провираха се под една маса покрита с красива плащеница, след което свещениците раздаваха свежи върбови клонки и поклониците си взимаха запалени свещи за в къщи. Свежият нощен въздух беше изпълнен с нещо неизказано хубаво. Те знаеха че момчето, чието идване в този свят честваха на Бъдни вечер, беше пораснало, отишло в някакъв друг свят на този ден, и ще празнуват завръщането Му след един ден в неделята на Великден. Децата бяха предпазливи и следваха съветите на родителите си, да са колкото е възможно по-незабележими, за да си нямат неприятности в училище. Защото тогавашната власт беше ревнива, когато някой оспорваше новите вярвания, които тя упорито налагаше. А те не можеха да се сравнят с приказността и красотата на старите. На Великден, с изгрева на слънцето, църковните камбани възвестяваха тържествено и напевно, като далечно ехо, завръщането на Исус в този свят и надеждата, което Той беше донесъл за всички хора.

След години Тони щеше да си спомня за всепроникващата тишина и неизказан мир, в очакване на този идващ ден:

Над църквата два гълъба кръжат
В застиналия въздух потопени,
Камбаните мечтаят за звъна
В стъклата крехки още спотаен.

Игрите започваха по почти негласно споразумение между членовете на дружината във всяко свободно време. А времето за сбор през всички сезони, в сухите и слънчеви (а понякога и дъждовни) дни, обикновено беше рано след изгрев слънце. Сигналът за сбор беше пронизителни и „витиевати“ изсвирвания с уста, който се разнасяше от една къща и получаваше незабавен отговор от другите къщи. Закъснелите бяха сърдечно приемани и се включваха в играта естествено.  А за продължителността на тези събития нямаше ограничения- от ранна утрин до здрач. Често след това следваше разбор на преживяното през деня около огън, който поизморените децата стъкмяваха в крепостта на Могилата или на „мегдана“ в „землянката“ на пресечката на двете „главни“ улици в махалата (улиците не бяха павирани), подкрепен с най-вкусните печени картофи, царевица или гъби масловки, набрани през деня в гората. Ароматът им беше неустоим. Светулките допълваха летес тази неописуема идилия. Нека да спестим обясненията, които децата трябваше да дават в къщи за късните си прибирания, въпреки подканянията на майките им, водещи до дисциплинарни действия от страна на бащите им… Децата стоически понасяха последните.

Когато се преместиха от града, Митко и Тони със задоволство установиха, че и в новата махала играта на стъклени топчета (абета) беше на особена почит. По едно негласно споразумение  тези игри се провеждаха на същия „мегдан“, където беше по-равно.

Но сбирките у Радеви вечер бяха един от върховете на сладоледа, след игрите през деня. Разбира се, приятелите на Ради учтиво и смирено го молеха да склони майка си:

–   Ради, тази вечер има нов епизод на сериала. Какво ще кажеш, да дойдем да го гледаме…?

Обикновено майка му, въпреки умората след работния ден в града, беше благосклонна. Там се чустваха, като у дома си. Предмет на тези сбирки бяха предаванията по телевизията, която наскоро беше започнала редовни излъчвания в града. А Радеви имаха отначало единствения, и то вносен от Европа телевизор, в квартала. Телевизорът представляваше една огромна кутия от полирано лакирано дърво с голям екран, а изображенията бяха черно-бели, както в старите филми. Освен любимите телевизионни говорители леличка Тролева и чичко Филипов, децата, даже и като поотраснаха, гледаха с удоволствие предаванията на подканящия ги за сън „Педя Човек- Лакът Брада“. Не пропускаха и мутфилми, като „Семейство Мейзга“, „Барбароните“ и „Джуджетата Милко и Морко“, и серийни филми, като „Вилхелм Тел“, „Фюри“ , „Фантомас“ и „Кръстоносците“, когато, въпреки късния, час майката на Ради се смиляваше към тях, а родителите им знаеха къде са. Пред телевизора децата бяха необикновено тихи, вперили погледи в синия екран и забравили и глад, и жажда. По неизвестни причини Мики Маус все още не беше популярен тогава. „Вилхелм Тел“ и „Кръстоносците“ ги вдъхновяваха за рицарски подвизи, чиято енергия и изобретателност се въплъщаваше отначало в „Пуническите войни“, а по-късно започна да ги подтиква и да помагат не само в къщи, а и на възрастните в махалата. Любим герой им беше и Боримечката, тъй като по-големите деца вече бяха учили романа на дядо Вазов. За топа на Боримечката ще стане въпрос в историята за „Пуническите войни“. Но всяка игра си имаше своя смисъл…

Всички в дружината традиционно играеха по фанелки и шорти, кои с гуменки, кои боси. Защото гуменките се износваха бързо. По късно през годините, щяха да имат лукса да играят с по-здравите и удобни китайски кецове. Но и те, при такива сериозни изпитания, не траеха дълго. След първата загрявка хвърляха фанелките и затова придобиваха от ранна пролет хубав тъмен тен, което означаваше, че ще бъдат по-здрави през зимата. Слънцето обикновено не беше много силно, освен за около седмица през време на „горешляците“ през юли. Футболната топка им беше единствена и скъпоценна, и, о гордост- кожена. Всички събираха стотинки от закуските си в училище, за да я купят. По онова време в града нямаше спортен магазин, а само щанд за спортни стоки в ЦУМ, който не предлагаше голям избор. Децата излъчваха делегация, която отиваше и тържествено купуваше футболната топка. А тя трябваше да служи дълго… Митко беше специалист по поддръжката и и първата му работа беше да я намаже с кафява боя за обувки, за да не се мокри и кожата и, по някакъв магически начин, да издържи повече на безкомпромисната и борба с грубия терен. Друг сериозен проблем бяха върлите врагове на топката-  трънките, с които тя беше в постоянен разгорещен спор. Когато плодирът и се спукваше, Митко въздишаше тежко и се заемаше, пак с общи спестени пари, да купи нов, с който заместваше стария, защото фтболната топка по онова време си беше все още скъпо удоволствие. Плондирите също бяха кът. Хирургическата намеса по възстановяване на топката си беше една деликатна, висококвалифицирана и досадна работа, защото изискваше много внимание, талант и посвещение. Това, въпреки всички усилия, променяше формата на топката и съответно качествата и. Отгоре на всичко, Митко трябваше да надуе новия плондир с уста и без да го спука, да я зашие деликатно и здраво с обущарски конец. А най-неприятното беше, че междувременно се налагаше да ритат с гумена топка, която им се струваше, че нарушава всички физични закони, като имаше навика да прави загадъчни траектории и отскоци, което проваляше пасовете им и ги изнервяше още повече.

Рано през този летен ден, след свирките, възвестяващи поредния сбор, дружината хвърковато се понесе по склона на Могилата към стадион „Уембли“. Времето обещаваше да е слънчево и топло, а футболната среща оспорвана и дълга. Махленското куче Барко, обхванато от изблик на неопределена радост, тичаше нагоре с децата, лаеше, пречкаше се в краката им и беше равноправен участник в общата възбуда. И сега нямаха време за закуска и си носеха в книжни пликове по няколко курабии или някой направен набързо сандвич и ябълка. От долната махала се присъединиха на равна нога Коста и Чади с други запалянковци. Защото футболните мачове бяха основани на мирно съперничество между отбори а не на гордостта, разделяща махалите. Също, всеки беше привърженик на някой от известните в страната футболни отбори, но никога и по никакъв начин това не даваше отражение на отношенията им в местните футболни срещи. От голямата планина повяваше хладен бриз- един желан благодат за разгорещените спортисти.

Всеки ден си имаше нещо особено и неповторимо, но обикновено събитята се развиваха така.

Дружината се събра около Ради и Митко и определиха отборите. Бяха нечетен брой и по-слабият отбор получи играч повече. Защото силите се знаеха. Но всеки отбор желаеше Митко да му е капитан, а Чади централен нападател, защото те бяха най-печени…

-Кой ще хвърля чопа (избора) днес…?- зададе обичайния си въпрос Ради.

Митко бръкна в джоба на шортите си и извади монета от пет стотинки:

-Готово. Коя страна избираш? Ези или тура?

„Езито“ беше горната страна (лицето) на монетата, а „тура“- обратната страна с герба. Митко хвърли монетата във въздуха и всички се скупчиха да видят, коя страна се е паднала отгоре. Спечели отборът на Митко и избра горната страна на терена. Чади бе избран в отбора на Ради и това го подсилваше с един „професионален“ нападател, но на следваща среща, отборът на Митко се надяваше да направи всичко, за да го вербува. А от него можеше да се научи много и за дрибъла, и за пласирането, и разпределението на пасовете, защото той тренираше в детската школа на известен футболен отбор. Естествено тази „звезда“ си имаше и недостатък- много-много не му се връщаше в отбрана при контраатаки на противниковия отбор. Но когато благоволеше да се върне, беше много бърз и ефективен, и като защитник. Освен това беше индивидуалист и се наслаждашаше да дроби, и да не дава на никого даже и да се докосне до топката. Останалите от отбора му отвръщаха, като не му подаваха, докато се осъзнае. Очевидно беше почитател на бразилската „самба“. Талантът му си беше вроден, разговорът му с топката- някак си естествен, с една дума: идваше му отръки или както децата закачливо уточняваха- откраки или топката му се ловкаше и му се лепеше. По една неписана традиция по-малките Боги и Румен бяха назначени да чиракуват като вратари с надежда да поиграят и напред към края на сращата или да бъдат заместени от по-големи, ако отборът им започваше на губи.

От горната страна, откъм планината, имаха предимство, че тичат по лекия наклон към половината на долния отбор с по-малко усилие, но това си беше коварен недостатък при контраатаки. Стремяха се да дават точни пасове, особено в дълбочина, защото иначе им се налагаше да гонят топката в дерето, и по склона към махалата, а това забавяше играта. От световното футболно първенство в Англия бяха научили и практикуваха дълбоките подавания, а от това в Германия по-късно специалитета за подвижния вал. От родните майстори на футбола любимци им бяха Гунди и Котков, а от световните Пеле, Гаринча, Йохан Кройф, Франц Бекенбауер, Герд Мюлер и още много други.

Мачът се редеше, като по ноти и беше много оспорван. Чади увлечен дразнеше по-непохватните с бързината си в дрибъла и умението да пести силите си, и …. ги изморяваше. Ради влезе в ролята си на капитан и го скастри:

-Чади,знаеме, че си добър, ама нека да става мача. Подавай и на другите от отбора!

Чади се усмихна невинно и кимна (той си беше един лъчезарен почитател на играта):

-Нема проблем. Дадено…

Резултата и силите изглеждаха изравнени. По негласен сигнал, по пладне, между „полувремената“,  всички се събраха при изворчето на сянка да се измият, да утолят жаждата си с ледена вода и затъкнат по някой залък. За ядене в къщи нямаше време.

-Чупи от твойте курабии- примоли се Делян на Тони. Делян, като по-голям, все си беше нещо гладен, защото растеше бързо.

– Супер са- с готовност сподели обяда си Тони- има още.

Майка им правеше чудни сладки.

Барко също се облажи от щедростта им.  След като постояха около час да утолят жаждата си, да се разхладят и отморят, отборите  с нови сили продължиха борбата.

Ради и Митко бяха талантливи теоретици, и практици в усвояване на новите техники в любимия спорт. Останалите се стремяха да не изостават. Когато се получаваше, това, което искаха да направят, се радваха от сърце.  Капитаните организираха своите отбори и в кратки сбирки преди и по време на срещата, разпределяха или променяха в движение ролите, схемите, тактиките, кои ще бъдат в защита и нападение, и кои ще пазят нападателите от противниковия отбор. Психологическата нагласа, изненадващите контраатаки и тактиката да пазиш силите си, докато противникът се изтощи, бяха голямо предизвикателство, изпитание за нервите и… понякога на висота.

Края на лятната ваканция наближаваше стремглаво и дружината започна  кампаниите си по събиране на дърва за подпалки за зимата. От горското стопанство в старата гора, за по един лев, който родителите им даваха на драго сърце, взимаха разрешение за събиране и рязане на сухи клони от новата гора. Така помагаха и за прочистване на гората, и в къщи.

В махалата съществуваше необявено състезание, кой ще събере повече дърва. Разбира се, някои от по-възрастните бяха почти професионалисти в събирането на дърва за подпалки и си спестяваха доста от необходимите букови дърва за огрев през зимата. Сухите борови клони биваха надлежно нарязвани на еднакви дължини и равно подреждани на впечатляваща височина под сайвантите или на сухо зад къщите.

На следващия ден препасани с въженца и затъкнали в тях по едно трионче за дърво, децата бодро и ентусиазирано хлътнаха в новата гора и се разпръснаха, като златотърсачи по необозримите горски периметри, които си набелязваха. Състезаваха се, кой ще събере повече, по-дълги и по-дебели сухи клони. Но най-привлекателните клони добиваха от боровете, на които се катерха пъргаво и бързо, почти като катерици. След като прецениха, че са събрали достатъчно клони, всяко дете ги събра на сноп, с дебелата страна на клоните надолу по склона и връза с въженцето си клоните откъм тази страна. Оставиха края на въженцата достатъчно дълъг за да теглят снопите към къщи.

Но и този ден, като обикновено, доволни, че са свършили по-рано добра работа, децата решиха да си поиграят традиционно на гоненица по дърветата. Впечатлени от филма „Тарзан“, те се покатерваха на боровете и се гонеха, като скачаха от дърво на дърво. Всичко вървеше, както обикновено добре, защото децата избираха здрави и сигурни зелени клони, за които да се хванат, да стъпят и ловко да се прехвърлят от дърво на дърво. Уверени, пъргави, леки  и жилави  те огласяваха гората със смеховете и закачките си, и вече бяха се захласнали в играта. Денят вече преваляше, сенките в гората се удължиха в златистата светлина на залеза, когато нещо изпращя, чу се кратък пронизителен вик и настъпи въпросителна тежка тишина. Чуваха се само разговорите на птиците, търсещи послон за идващата нощ и рядко далечния приглушен крясък на закъсняла сойка, изразяваща мнението си. Гората изглеждаше по-далечна, чужда и не така приветлива. Под едно дърво Ради се беше хванал за крака си и лицето му беше побеляло от болка. Естествено, стискаше здраво зъби и се държеше мъжки. Всички стремглаво слязоха от дърветата. Десния крак на Ради го беше подвел в долната си част. За щастие в училище бяха учили да оказват първа помощ. И така, отрязаха четири прави клона, сложиха ги около крака му и ги вързаха внимателно с въженца, за да го обездвижат.

-Абе, ще мине…- мълвеше отвреме-навреме Ради, повече за да успокои приятелите си, отколкото себе си. Но плътният му глас, уж небрежно, звучеш приглушено.

– Дръж се… Всичко ще бъде наред!- отговаряха другите от дружината. Това му даваше кураж и надежда, и щеше да му помогне да се възстанови по-бързо.

А планината, сумрачна и привидно безразлична, навяваше спокойствие и увереност на един видял много съучастник.

Две от момчетата направиха с ръце „столче“ и помогнаха на Ради да стигне до в къщи, а останалите поеха грижата за техните и на Ради събрани дърва. Процесията беше още по-тъжна и мълчалива, и в очакване на упреците от майка му. Кракът на Ради оздравя сравнително бързо, но почти една година беше само наблюдател на мачовете и другите игри. Оставаше му малката утеха да участва в заседанията на дружината. Естествено, игрите им в гората придобиха други измерения, но с не по-малка изобретателност и риск.

Децата научаваха, както и връстниците им от много поколения преди тях, и вероятно ще научават от много поколения след тях, важни неща чрез някои трудни опитности. И така израстваха по-добри хора….

Под графиката си, която те много харесваха, приятелят-художник на момчетата беше добавил смирено-закачливо, с изисканo-небрежни печатни букви един малък стих:

„Прозорецът ми е картина
С форма на квадрат
Погледната отвън витрина
В която аз съм експонат“

Дълго време Тони приемаше този стих като израз на характерната иносказателност в израза на техния приятел. По късно постепенно разбра, че приятелят им беше схванал една непреходна истина: ние сме като експонати в необозримото творение, от което сме част, до което се докосваме през прозорците на душите си, но сме и нещо много повече- активни и отговорни участници в неговото съществуване, предопределени да търсим, да се стремим и достигнем, всеки за себи си, до неговия и нашия Създател. Приятелят им може би беше постигнал онова, което малко хора бяха успели- мир със себе си и с Него.

След време Тони изрази своите впечатления, търсения, терзания и копнения, които тогава нямаше много време да осмисли напълно, в някои от стиховете си:

Венчай ме със венец кристални капки-

Ръми нощта унасяща се мъдро…

Изглеждаш тъмна и недостижима,

Самотен търся твоята закрила.

 

И ето: чувствам- ще ме залюлееш

В огромните си черни топли длани

И аз ще се стопя и слея с тебе…

От тебе идвам, в тебе се завръщам.

 

Мигът е кратък, трепетно отлита,

Безстрастни светлинките долу трепкат

И ти си пак далечна в здрачината,

А аз отново търся сред звездите.

 

Знам, този сън е твоята разплата

За гордостта ми, дръзка, непокорна,

Но аз съм твой, защото ме създаде

И следващият миг ще бъде дълъг.

 

Венчай ме със венец кристални капки,

Те знакът съкровен за мен ще бъдат,

Милувка нежна, трепетна надежда,

Додето аз венеца трънен нося.

И още:

Когато оставаш самин в здрачината

Поспри сред последните сенки в гората,

Към залеза огнен ти взор устреми

И с него ще дойдат спокойни и светли

Приятели верни със помисли ведри

И спомен забравен за чудно лице-

При теб остави го за дълго да спре.

Предишна статияБъдете и не си мълчете!
Следваща статияНов откъс от „Библия за прелюдейци“ на Ана Боянова