Иван Кулеков

Всяко зло за добро. Седма година ръкописният ръкопис на книгата ми „Ръкописи“ чакаше „подходящ момент“ да  бъде отпечатан във варненското издателство „Г. Бакалов“, но такъв не се очертаваше до края на живота ми.
Моят приятел Красимир Машев предположи, че ако освен рецензията от Дончо Цончев имам и друга от някой много голям писател, който при това сам илюстрира книгите си, това може би ще омилостиви цензурата (Комитет по печата.)

България имаше един такъв човек и той написа няколко реда за книжката ми, с които смятам да оправдая живота си пред Страшния съд. Разбира се, написаното от Радичков нямаше никаква тежест пред прокуратурата на цензурата, но внезапно се появи
един вятър на промяната, който издуха ръкописа ми от издателството в книжарниците. След това изпихме много кафе с Радичков, дори по повод рождения ден на издателството, заедно направихме една рисунка, но след всяка среща се питах дали той наистина съществува. Имах машинописната страничка с рецензията му, книги с автографите му, но те не ми доказваха, че сред балканските бурени между два ограбени апартамента живее човек, който си говори с птиците и държи думите, дето отварят света.

Подобно на белобрадото му ловджийско куче, кълбото на Радичковото време ме посрещаше още от вратата, заедно си играехме, вдигайки около себе си топлия прах на детството, но когато идваше моментът да си намотая на пръста нишка от Радичковото време, никога не намирах началото или края му – само установявах, че то е кълбо от кълбета.

По тази причина отнасях със себе си единствено въпроса от миналото ли идва Радичков, или от бъдещето. А това, че сега употребявам думите, с които пишеше той, е потвърждение, че това не са неговите думи.

Не, нямам доказателство, че имаше Радичков.
Радичков е доказателство, че има(ше) Бог.

Предишна статияДадох оброк!, откъс от новата книга на Зденка Тодорова
Следваща статияМитко Новков за новия роман на Петър Маринков