Равносметка за най-важните неща от живота

Преди месец писах за книгата „Моят Шабат“ от Вивиана Асса. Но не можах да се откъсна от нейния магнетизъм. В последната седмица чета великолепните митологични романи „Пътят към Тива“ и „Поздрави от Хадес“ от Яница Радева. Нещо по-силно от мене обаче внезапно ме върна към поезията в проза на Вивиана. В тези дни на социално и екзистенциално напрежение, изпитах невероятна необходимост за нейния Шабат – за „времето, когато трябва да спреш да пориш с устрем живота, да си починеш и да направиш своята равносметка“. Тя ни приканва да се озовем на „острова на мира и покоя“ – „за да благодарим за живота и за малките чудеса, които всекидневно ни се случват“. Още повече, че тази книга се появи в навечерието на моя „кортар ла мортаржа“ ( „кроежът на саваната“ ) – така евреите наричат юбилея на седемдесетлетието, всеки ден след което ни е подарен от Бога. Помогна ми да се замисля и за личната си равносметка.

Рядко се срещат хора като Вивиана. „Милост и надежда е моята мисия“, изповядва тя и това в никакъв случай не са празни думи. Най-трудното нещо на този свят е да бъдеш добър човек – малцина успяват, но от всяка страница на „Моят Шабат“ струи човечност.

Някъде в текста Вивиана отбелязва, че повечето евреи са чудесни разказвачи. Веднага в съзнанието ми изплуват незабравимите творби на патриарха Шалом Алейхем, на Исак Башкевич Сингер и на Филип Рот, на Сол Белоу и на Имре Кертес, на Елиас Канети и на Амос Оз. Всичките те са влели от таланта си на българската им следовница, тя е поела от тях – сякаш заедно с майчиното мляко – мъдростта на древната цивилизация. Но в стила й откривам и нещо от „магическия реализъм“ на Маркес. Чуйте само как представя баба си Виктория:

Можете ли да забравите този образ? Сините очи и тяхната крехка красота са своеобразен лайтмотив в цялата книга. Както и „тежестта в душата“, която обаче не превръща текста в трагедия, а напротив – придава му дълбочина, мистика и красота.

Вивиана Асса дълбоко цени и се опитва да осмисли еврейското в себе си и в близките си, но то неизменно съжителства с другата й същност – българското. С България е свързва не само десетилетията брак със свръхталантливия съпруг Румен Леонидов, тя се чувства част и от неговия род, но най-вече от амалгамата, наречена Бургас.

„Моят Шабат“ е сред най-хубавите книги за морския град, който оживява в десетки колоритни образи, в усещането за неразривна свързаност с поезията на Христо Фотев и на Петя Дубарова, в умението на Вивиана да разговаря със старите сгради, с улиците, с морето, да измъква смисъл от пластовете на историята. Говорейки за родния Бургас, тя – като Шехерезада – навързва десетки истории, коя от коя по-драматични и необикновени.

Евреите, арменците, белогвардейците, българите – те са душата на този жив Бургас, „влюбен в меланхолията“, „предпочитан от поетите и от самоубийците“. Най-важните неща – „деца, семейство, доброта“, в колко малко български книги ще ги открием пълноценно?! А в „Моят Шабат“ неподправената доброта щедро ни залива и ние дори започваме да се чувстваме неудобно, че като че ли не сме я заслужили.

Особено когато стигаме до най-тъжните страници от еврейската участ. Срещали сме ожесточение, омраза, обвинения – при Вивиана болката е дълбоко в душата, а само чувствителните ще усетят убождането от родовата вина. Колко права е Асса, когато припомня мечтата на папа Йоан-Павел II да създадем „цивилизация на любовта“ и въздъхва: „А за човека най-простите неща са най-сложни.“ Изпълнен съм с гордост, когато си представям срещата й със светия мъж и дочувам въпроса му: „Колко български евреи са загинали по време на Холокоста?“, както и достойния отговор на тогавашния председател на израилитянския съвет в България Даниел Левиев: „Нито един.“

Като репортерка Вивиана – спомнете си чудесната й книга „Любовни убийства“ – се е научила да прониква „в дяволските лабиринти на личните драми, на душевния ад, на разкъсващото разкаяние или отричането на всякакво чувство за вина“, осъзнала е „че земният живот за всеки от нас е един вид изпитание“. С „Моят Шабат“ тя доказва, че достойно е преминала изпитанието. „В еврейската традиция животът започва и завършва със семейството“ – категорична е тя. Но тъй като е и еврейка, и българка, и гражданка на света, нейното семейство се оказва много по-голямо. В него има място не само за роднините, представени с трагедиите и радостите им, но и за „Славейковото училище“, за „талисманите на Бургас“, за „Халите“, за „музиката“, за приятелите, за града, внушил й „чувство за Отечество“…

Целият прекрасен свят на поетесата – защото тя е точно такава, също като Румен – е събран в „Моят Шабат“, макар от душата й никога да не си е тръгвал „червеят на самотата“. Но тя го затваря там, за да излезе на широкия друм и да потегли към Мачуково, родното село на Леонид войвода, да съпреживее трагедиите на „най-светлата личност“ – единици са снахите, които могат да нарекат така свекървите си, и нещо повече – Вивиана издига неръкотворен паметник на Йорданка Леонидова и ще съжалява, че децата й са били лишени от „нейното ангелско докосване“.

Влизането в Бургас през вратата на „Моят Шабат“ е „безкраен празник“ – от атмосферата в театъра, през „малкия Ноев ковчег“ в мазето на бащината къща, към образите на арменците, и особено на адвоката Карекин Мануелян, та до местните идиоти „с ампутиран акъл, но с цяла душа“ ( описани по Йовковски ) . Разказът на Вивиана Асса за Коледната елха е много повече от притча – това е зов за сближаване на културите, за разбирателство, за съюз в името на красотата и на осъществимите вълшебни приказки. Няма да забравя и кайсиевата фиданка – „това за мен изключително дърво пазеше тайните на цялата ни разхвърляна по света фамилия.“

След изсъхването му, ролята на пазител на тайните поеме самата Вивиана. Тя ще търси себе си в дългите си пътувания по света, ще се опита да проникне в душата и на втората си родина и в мистерията на религиите. Завинаги ще запомня думите й: „Вярата е убеждение, а не доказателство. Може би затова Господ изпитва всеки от нас по различен начин. Защото само този, който не е въставал срещу Него, той не Го е познал. Защото, извинете ме, но светците са нещо повече от църковни статуи и икони. Те са светлината в ъглите на човека, която превръща борбата на доброто срещу злото в истинско разпятие, издигнато в самотата на сърцето.“

Ако трябва да пише нещо на последната страница на невероятната поетична книга на Румен Леонидов „Покаяние Господне“, този текст е напълно достатъчен. Той не просто доказва, че сърцата на съпрузите бият в еднакъв ритъм, а е и квинтесенция на веруюто на Вивиана. Да, тя наистина „сякаш е изскочила от вълшебната кутия на някакъв среднощен факир, който е способен, както е потънала в тайните на Обетованата земя, само за един миг да я върне на Балканите.“

„Моят Шабат“ е среща със „свещеното време“ на „поезията и вълшебството на Седмия ден“, а „простосърдечната мъдрост“ и човечност на Вивиана е заразителна и целебна.